Т. Д. Коулс, truth-out.org.
Статията е извадка от книгата „Тръмп ООД” (President Trump, Inc, Clairview Books, 2017)
В началото на 70-те години администрацията на президента Никсън започна да елиминира това, което застъпниците на неолиберализма описват като „ненужни бариери пред конкуренцията”. Това се отнася най-вече за финансовия сектор, където бяха премахнати рестрикциите върху местните клонове на банките, лихвите върху депозитите (т.нар. регулация Q), както и разграниченията между търговските, инвестиционните и застрахователните дейности на финансовите институции.
Икономистите Ал Кемпбел и Ердоган Бакир изтъкват, че през 70-те години започват редица „преднеолиберални” атаки, които водят до трансформирането на икономиката на САЩ в неолиберална. Един от основните фактори за това са банковите холдингови компании. Те са създадени като начин за заобикаляне на Закона МакФейдън от 1927 г., който ограничава географската конкуренция на банките. До 70-те години на 20 век мнозинството от 14-те хил. банки в САЩ са самостоятелни фирми.
Банковите холдингови компании също се използват за заобикаляне и на други регулации, най-вече ограниченията за смесване на търговското и инвестиционно банкиране. В доклад на Конгреса от 1973 г. се посочва, че банковите холдинги „действат като инвестиционни консултанти на взаимни и инвестиционни тръстове за недвижими имоти”, като предоставят лизинги за имоти, осигуряват услуги (включително счетоводство и обработка на данни) и ръководят застрахователни агенции.
Въвеждането на различни законови вратички за заобикаляне на ограниченията на лихвите на щатско ниво и използването на кредитни сделки с европейски банки за заобикаляне на регулациите в САЩ ускоряват процеса. Въвеждането на Взаимни фондове за паричния пазар през 1971 г. води до разрастване на стойността на спекулативните вторични пазари на ликвидни активи от 3 млрд. долара през 1976 г. до 80 млрд. през 1980 г., и 230 млрд. през 1982 г.
С времето нещата стават все по-объркани и нестабилни.
Годините на Картър и Рейгън
През 1978 г. Върховният съд постановява, че отделните щати не могат да налагат ограничения за лихвите върху банки, действащи на национално ниво. Това води до елиминиране на лихвените тавани в няколко щата и благоприятства фирмите, печелещи от надуване на балони на капиталовите пазари, както и емитентите на кредитни карти. Сред най-облагодетелстваните от промените е банка Citibank.
През 1980 г. президентът Картър подписва Закона за дерегулация на депозитните институции и паричния контрол, който увеличава размера на гарантираните депозити от 40 хил. на 100 хил. долара. Законът също така постепенно премахва тавана за лихвите по депозитните сметки и създава големи възможности за небанковите фирми за спестявания и заеми (S&L), които специализират в ипотечното кредитиране. Тези промени в крайна сметка водят до криза през 80-те.
Доналд Тръмп пише в книгата си „Велика отново”, че „по времето на Роналд Рейгън имахме най-добрите ставки за корпоративен данък в индустриалния свят”. По времето на Рейгън също така протече още по-голяма дерегулация на финансовия сектор. „През 50-те и 60-те години банковата индустрия беше символ на стабилността. В контраст с това през последните години банковите фалити са с честота, невиждана от Голямата депресия”, отбелязват икономистите Дъглас Даймънд и Филип Дибвиг
През 1979 г. Федералният резерв удвоява основните лихвени проценти с цел да понижи инфлацията. В резултат на това се оказва, че S&L асоциациите са отпуснали кредити с фиксирани лихви, които са по-ниски от лихвите, по които могат да се финансират. Това води до вълна от фалити сред този тип небанкови кредитори, тъй като те не успяват да привлекат необходимия капитал.
През 1981 г. Федералният банков съвет по жилищните кредити взема решение да позволи на S&L компаниите да не спазват стриктно някои счетоводни процедури. Това естествено води до големи измами. В последствие съветът е децентрализиран и надзирава банките и небанковите кредитори само на регионално ниво, което намалява регулаторната му сила. Федералната кооперация за гарантиране на влоговете отбелязва, че Съветът е под толкова силно влияние на финансовите лобисти, че на практика се е превърнал в „изтривалка на финансовите регулации”.
Промените в Закона за депозитните институции от 1982 г. намалява правомощията на Федералната кооперация за гарантиране на влоговете и въвежда ограничения за минималната собственост на акции. Тази дерегулация също така позволява на небанковите кредитори да разширят дейността си и да коригират лихвите по ипотеки. S&L компаниите също така преминават от щатски към федерални устави, с което на практика стават гарантирани от парите на данъкоплатците.
Тази реформа позволява на S&L фирмите да действат повече като банки, а не като специализирани ипотечни кредитори, и да се конкурират по-свободно с други финансови играчи. „В почти всички щати все още действаха стриктни закони за тавани на лихвите, но на практика банките имаха право да променят всяка лихва на национално ниво”, отбелязва за този период Матю Шърман от Центъра за икономически и политически изследвания.
Криза на небанковите кредитори
През 1983 г. Федералната корпорация за гарантиране на влоговете има резерви от едва 6.3 млрд. долара, за да спасява затруднени финансови институции като S&L фирмите. Същевременно по това време S&L кредиторите вече имат натрупани дългове от 25 млрд. долара. Портфолията на този тип компании вече не са фокусирани върху жилищни ипотеки, а се изместват към рискови сделки с недвижими имоти. До 1986 г. жилищните ипотеки са се свили до 56% от активите на небанковите кредитори, в сравнение със 78% в началото на десетилетието.
Балонът продължава да се надува благодарение на S&L фирми, издаващи кредитни карти и неограничени чекови книжки, раздаващи кредити в размер на 20% от активите си и инвестиращи други 20% в недвижими имоти. През 1981 г. Конгресът приема промени в данъчното законодателство, които позволяват на S&L кредиторите да приспадат загубите от ипотечни кредити от данъците си в продължение на десетилетие. Банките от Wall Street започват да изкупуват големи количества лоши кредити от S&L фирмите, в някои случи на цена с 40% под номиналната им стойност. После ги прокарват като гарантирани от данъкоплатците кредити през специализирани финансови институции като Fannie Mae, Ginnie Mae и Freddie Mac. До 1986 г. небанковите кредитори са изкупили с печалбите си от тези схеми облигации на стойност 150 млрд. долара.
В продължение на три години (1982-85) активите на S&L фирмите се надуват с 56%, което е сигнал за предстоящ срив. Небанковите кредитори започват да правят все по-рискови инвестиции, а дерегулациите им позволяват да държат гарантирани от държавата депозити с високи лихви. На фона на това отделни банкери извършват голям брой измами. Между 1986 и 1995 г. близо една трета от 3234 небанкови кредитори в САЩ се сриват. До 1989 г. на Федералната корпорация за гарантиране на влоговете затваря или реорганизира 296 от тези организации. След това функциите ѝ са поети от друга институция – Resolution Trust Corporation, която затваря или реформира още 747 такива фирми. Това е струвало на щатските данъкоплатци общо 100 млрд. долара.
Годините на Клинтън
Последният пирон в ковчега на регулациите бе администрацията на Бил Клинтън (1993-2001 г.) Клинтън отменяше закони и предотвратяваше държавна намеса в спекулативните пазари до момента, в който те се сринаха. Неговите дерегулации надградиха направеното по времето на Никсън и Рейгън и в крайна сметка допринесоха за срива от 2007 г., кризата от 2008 г. и продължителната рецесия.
Правителството на Клинтън също така одобри Северноамериканското споразумение за свободна търговия НАФТА между САЩ, Канада и Мексико. То бе подготвено тайно и в противоречие със синдикатите, които дори не получиха възможност да видят проекта преди да е станало твърде късно. НАФТА е същински символ на „свободната търговия” и неолибералната глобализация. Споразумението създаде митнически съюз между трите държави и премахна бариерите пред търговията. То бе добро за потребителите, тъй като цените спаднаха. Но бе лошо за американските фабрични работници, защото щатските компании не само преместиха производството в Мексико, където се радват на по-ниско заплащане и по-ниски стандарти за безопасност, но и започнаха да използват заплахата за изнасяне в чужбина за сплашване на синдикатите.
НАФТА бе опустошителна и за мексиканските фермери, които не можеха да се конкурират с огромния внос от механизираното производство в САЩ. НАФТА отчасти е причина за големия брой мексиканци, търсещи работа в САЩ. Споразумението бе лошо и за околната среда в Канада. То позволява подписалите го страни да бъдат съдени, ако пречат на корпоративните печалби. Канада се превърна в държавата, най-често съдената от корпорации (предимно американски), оспорващи различни закони за защита на околната среда, които представляват заплаха за печалбите им.
Доналд Тръмп бе много критичен към НАФТА по време на кампанията си и се заканваше да договори по-добра сделка за Америка – т.е. за корпорациите ѝ – или да се изтегли изцяло от споразумението. Корените на НАФТА обаче са в администрацията на любимия му Рейгън.
През 1979 г., малко преди да поеме президентския пост, Рейгън предлага създаването на Северноамериканско споразумение. Демократите в Конгреса гласуваха против това републиканско предложение до 1992 г. когато бе избран Клинтън. По времето на Джордж Буш-баща САЩ вече бяха накарали Мексико да либерализира валутата си в замяна на заеми. Мексико не бе в позиция да се противопоставя.
В доклад на Университета Корнел се отбелязва, че в САЩ членството в профсъюзи е спаднало от 50% през 50-те години до 12% през 90-те, което се дължи основно на агресивните анти-синдикални закони, политики и практики. В изследването се посочва, че „щатските работници, синдикати и техните съюзници са провели силна кампания против НАФТА” заради отказа на Клинтън да вкара в споразумението силно гаранции за социалните права. Отделно от това загрижени граждани създават организации и кампании, противопоставящи се на приемането на споразумението в този му вид.
Въпреки тези усилия, НАФТА е приета с 234 срещу 200 гласа в долната камара на Конгреса. На синдикатите не е дадено почти никакво време да се запознаят с мащабния документ. Все пак те успяват да публикуват критичен доклад, който обаче е до голяма степен игнориран от конгресмените.
Шаблон за нов търговски ред
Според изследване на Института по икономически политики, НАФТА е коствала 700 хил. работни места в САЩ, много от които са преместени в Мексико. Най-тежко са ударени щатите Калифорния, Мичиган и Тексас. Работниците в оцелелите сектори са подложени на намаляване на заплащането и придобивките, а собствениците използват заплахата от преместване в чужбина като начин да намалят разходите за труд и да ограничат синдикализирането.
В същото изследване се изтъква, че „няколко милиона мексикански работници и семействата им” са засегнати от негативните ефекти от евтиния внос върху земеделието и дребния бизнес. „Рязкото нарастване на недокументирани работници, вливащи се в трудовия пазар в САЩ… оказва допълнителен натиск върху възнагражденията”, отбелязва доклада. Авторите му също така заключват, НАФТА представлява „шаблон” за нов модел на световната търговия, при който „ползите се насочват към капитала, а разходите – към труда”.
През 1994 г. Клинтън подписва Закона за ефективност на междущатското банкиране, който елиминира ограниченията в операциите на банките между отделните щати. Сливанията в сектора се увеличават с 27% през следващите осем години. През 1996 г. Върховният съд премахва някои от лимитите за наказателните лихви за плащания по кредитни карти. По този начин съдът отхвърля регулациите на щатско ниво и таксите за забавени плащания скачат от 5 на 40 долара.
През 1998 г. Федералният резерв одобрява сливането между банка Citicorp и застрахователния гигант Travelers, чрез което се създава най-голямата финансова институция, съществувала дотогава. Това поставя САЩ на път, който ще доведе до монополизиране на икономиката от няколко финансови институции.
През 1999 г. Клинтън отменя закона Глас-Стийгъл, който има централна роля във финансовите регулации. По този начин за пръв път от 30-те годни се позволява функциите на банка, инвеститор на капиталовия пазар и застраховател да бъдат слети. Този ход бе подкрепян от тогавашния председател на Федералния резерв Алън Грийнспан и финансовите министри Лорънс Смърс и Робърт Рубин (който преди това работи в Citigroup, а по-късно и в Goldman Sachs).
През 2000 г. Клинтън подписа Закона за модернизация на суровинните фючърси, който предотвратява регулирането на повечето финансови транзакции с т.нар. деривати. Тези финансови инструменти могат да станат толкова сложни и да засегнат толкова много институции – банки, застрахователи, взаимни фондове, тръстове и инвестиционни фирми – че мултимилиардерът инвеститор Уорън Бъфет ги описва като „финансово оръжие за масово унищожение”.
По това време ръководителят на финансовия регулатор Брукдли Борн предупреждава за рисковете от нерегулирани пазари на деривати. Според сведенията на редица икономисти Лорънс Съмърс лично се е намесил, за да предотврати действия от страна на Борн. Законът е приет от Конгреса без възражения, тъй като е прокаран като приложение към закона за бюджета от 11 хил. страници. Пазарите на деривати се разрастват от 109 трлн. долара през 2001 г. до 531 трлн. през 2008 г., когато сривът на жилищния пазар и скокът в цените на петрола най-после предизвикват срив на пазара.
About The Author
