Кой е Хо Ши Мин – бащата на свободен Виетнам?

Малко личности в световната история имат толкова решаваща и всепризната роля в съдбата на родината си, колкото легендарния Хо Ши Мин – бащата на свободен Виетнам. Нещо повече – освен, че собственият му народ го тачи като вдъхновител и двигател на победните битки за независимост, освободителните движения в целия Трети свят през 50-те, 60-те и 70-те години му се възхищават, следват неговия пример и пеят песни за него. Днес името му стои в световната памет редом до имената на личности като Махатма Ганди, Фидел Кастро, Патрис Лумумба, Че Гевара, Нелсън Мандела и т.н.

Зрялото поколение българи също добре помни Хо Ши Мин, някои дори и лично – от посещението му в България между 13 и 17 август 1957 г., от което тази година се закръглиха 60 лета. Приветстван тогава у нас в духа на времето – тържествено, по братски, виетнамският гост се среща не само с партийните и държавните ръководители, но и с много редови труженици  от София, Нови Хан, Пазарджик, Пловдив, Перущица. В столицата гостува в Пионерския дворец и в детска градина, която по-късно получава името „Хо Ши Мин”. Е, днес вече е прекръстена на „Звънче”, но продължава да поддържа приятелски връзки с детската градина „Българо-виетнамска дружба” в Ханой…

Искреното уважение и обич, демонстрирани от Хо Ши Мин още тогава към родината ни, изправерват помощта, която България наред с останалите някогашни социалистически страни ще окаже на Виетнам по-късно, в тежките години на войната с американците. Тази силна емоция към страната ни у бащата на виетнамската независимост се дължи на една по-предишна връзка – на възхищението му и приятелството му с Георги Димитров, с когото се сближава в Коминтерна през 20-те и 30-те години на миналия век.

При това чисто човешката лична симпатия в този случай е подплатена и от общите им възгледи. Хо Ши Мин веднага приема като свои идеите на Димитров за единния фронт и ги превръща във фундамент на цялата борба за национално освобождение на Виетнам. Именно единението на целия виетнамски народ в тази дълга битка, което „чичо Хо” успява да изгради, е главна предпоставка и за победата.

Уви, за по-младиге българи днес личността на този дребен на ръст, но недостижим по дух виетнамец е слабо позната. „Барикада” ще се опита донякъде да компенсира тази празнина с поне бегло припомняне на забележителния му живот. Едва ли има по-подходящ повод за това от националния празник на Виетнам 2 септември – деня, в който през 1945 г. Хо Ши Мин провъзгласява независимата Демократична република Ветнам.

Първо е редно да припомним, че името, с което той е известен в цял свят, не е рожденното му, а е избрано от самия него по време на освободителната борба. Хо е просто фамилия, но Ши  означава „воля”, а Мин – „ярка”.

Всъщност той се ражда като Нгуен Шин Кунг на 19 май 1890 г. в село Ким Лиен в провинция Нге Ан в Централен Виетнам. По-късно живее в Хюе, тогавашния главен град на Виетнам, който е част от намиращия се под френско колониално владичество Индокитай. В Хюе баща му полага „императорски изпит”, каквато е практиката тогава, за да му разрешат да преподава като учител.  Известно време при него учи и синът, който усвоява от таткото основите на конфуцианството. Научава и широко използвания по онова време китайски, както и френски.

Като ученик бъдещият Хо Ши Мин, който рано губи майка си – тя умира при раждането на четвъртото дете в семейството, решава да се казва Нгуен Тат Тхан. Нгуен е най-разпространеното виетнамско фамилно име, „тхан” означава „успех”, а „тат” е „сигурен”.

Три години преди началото на Първата световна война – през 1911 г., младежът заминава за Европа като помощник-готвач на борда на голям търговски кораб. Ще се върне във Виетнам чак 30 години по-късно, натрупал огромен международен опит…

Първо стига до Лондон, където се установява за известно време и работи в грил-бара на хотел „Карлтън”, при знаменития в онези времена главен готвач – французина Огюст Ескофие. По-късно живее в САЩ – в нюйоркските квартали Харлем и Бруклин, както и в Бостън, където се хваща като хлебар в хотел „Паркър Хаус”. Има сведения, че е бил и работник в „Дженеръл Мотърс”. От англо-американския период му остава и доброто владеене на английски.

След това се връща в Европа и остава в Париж. Там печели хляба си като помощник-фотограф.

Изостреното гражданско съзнание, с което се славят французите, засилва интереса на младия виетнамец към политиката и най-вече към дейността на френската левица. Той проявява голяма активност в нейните среди, пише възвания, петиции, статии, стихове и ги подписва с многозначителен псевдоним – Нгуен Ай Куок (Нгуен Патриотът). В социално ангажираното му творчество блесва неговата ярка публицистична и поетична дарба. През 1919 г., когато е подписан Версайският мирен договор,  Нгуен Патриотът излиза с апел към великите държави да предоставят независимост на народите от Индокитай.

През 1920 г. участва в конгреса на Френската социалистическа партия в Тур, на който тя се разцепва и от лявото ѝ крило се образува Френската комунистическа партия. Младият виетнамец веднага става член на новото радикално формирование. Наред с това – през 1921 г., е сред основателите на Съюза на народите от френските колонии и пише остри антиколониални и социални сатии в излизащия тогава вестник „Парий”.

Две години по-късно е делегат на ФКП на конгреса на Селския Интернационал, който се провежда в Москва, а след още една година, през 1924-та, участва в Петия конгрес на Коминтерна, състоял с пак в съветската столица. Става постоянен член на Източното бюро на международната организация на комунистите и непосредствен отговорник за неговия Южен отдел.

Смята се, че тъкмо на Петия конгрес на Коминтерна Нгуен Ай Куок се среща за първи път и с Георги Димитров и с Васил Коларов. Напътствията на Димитров, който насърчава младия виетнамски комунист да се посвети на освобождението на родината си и на цял Индокитай от френската колониална зависимост, дават силен импулс за неговия по-нататъшен революционен и житейски път –  факт, който по-късно ще бъде откроен от самия виетнамски лидер и ще предопредели особено топлото му отношение към България и към българите.

Съвсем логично, следвайки съветите на Димитров, през 1925 г. Нгуен Ай Куок основава Сдружение на революционната младеж на Виетнам и става съучредител на Съюза на поробените народи на Азия заедно с индийския комунист М. Н. Рой. Пише и две от програмните си книги – „Присъда за френския колониализъм” (1925 г.) и „Пътят на революцията” (1927 г.). Вече е научил отлично и руски, така че по същото време работи като преводач в съветското консулство в китайския град Кантон (днес Гуанчжоу).

През 1929 г. действа в нелегалност в Сиам (днешен Тайланд). Оттам се прехвърля в Сянган (Хонконг), където успява да обедини три виетнамски революционни групировки и така, главно благодарение на неговите организационни умения, на 3 февруари 1930 г. е основана Виетнамската комунистическа партия, по-късно преименувана в Комунистическа партия на Индокитай. На Третия конгрес на комунистите от Южните морета в Сингапур Хо Ши Мин оглавява Източното бюро на Коминтерна.

Революционната дейност му коства доста преследвания, арести, затворнически години. През 1929 г. дори получава задочна смъртна присъда.

През 1934-1938 г. учи в Комунистическия университет на трудещите се от Изтока в Москва. През 1935 г. участва в Седмия конгрес на Коминтерна. Там прославилият се вече като победител в Лайпцигския процес Георги Димитров развива идеите си за необходимост от единен фронт на левите и демократични сили, които само сплотени могат да противостоят на натиска на фашизма, реакцията, колониализма. Тази концепция вдъхновява и Хо Ши Мин, става ключова в цялата му дейност за обединяване на виетнамците в името на освобождението и социалната справедливост.

От 1941 г. той е в родината си и разгръща широко движение, насочено едновременно и срещу френския колониализъм, и срещу японския милитаризъм. Ситуацията във Виетнам и в цял Индокитай е много благоприятна за разрастване на националноосвободителната борба. Френските колониални власти са объркани и без предишната тежест, защото междувременно Франция е окупирана от нацистка Германия. Принудени са да се подчиняват на колаборационисткото правителство във Виши, което им предписва съюзническо поведение спрямо участващата в оста Рим-Берлин-Токио милитаристка Япония. От 1940 г. японците на практика командват в цял Индокитай. Те формално запазват френската администрация, но се намесват безпардонно във всички нейни решения и действия.

Заети със собственото си оцеляване и с напрегнатите отношения с японците, французите отначало не обръщат особено внимание на първите въоръжени акции на виетнамската съпротива, осъществени  непосредствено след началото на Втората световна война, през септември 1939 г.  Много виетнамци с готовност се присъединяват към създадената през 1941 г. по инициатива на Хо Ши Мин Лига за борба за независимостта на Виетнам, по-известна като Виет Мин. Следвайки принципите на единния фронт, разработени от Димитров, Хо Ши Мин обединява в нея всички патриотични сили на страната, решени да се борят и срещу французите, и срещу японците.

Френските колониални власти не се колеаят да преследват, арестуват и репресират привържениците на Виет Мин. Повечето арестанти са подложени на жестоки мъчения, а мнозина са гилотинирани. В отговор на репресиите комунистите разгръщат широка партизанска война.

През 1942-1943 г. Хо Ши Мин е хвърлен в затвора от режима на Чан Кайши в Китай – заловен е, когато влиза на китайска територия, за да търси връзка с местни революционери, но властите го хващат като „шпионин”. Докато е зад решетките или е прехвърлян от зандан в зандан, лидерът на виетнамската съпротива написва емблематичната си поетично-публицистична книга „Затворнически дневник” – един истински манифест и зов за борба, който разпалва бунтовния дух на народа. Накрая китайските му другари успяват да го измъкнат на свобода и той се връща във Виетнам.

В края на 1944 г. в провинция Као Банг в Североизточен Виетнам започва да действа създадената на базата на партизанските отряди Виетнамска освободителна армия, преименувана по-късно в Народна армия на Виетнам. Стратегическото ръководство е на Хо Ши Мин, а военното се осъществява от близкия му съратник, самоукия, но много талантлив военачалник Во Нгуен Зиап.

Френската администрация до последно подценява виетнамската въоръжена съпротива и е убедена, че има стабилен „гръб” в лицето на местните бюрократи, полицаи, представители на заможните словеве, покръстени католици – всички онези, които са доволни от благата, осигурявани им от колониалната система за управление.

Своята роля изиграват и противоречията между японци и французи. Притеснена от развоя на събитията в Европа и в стремежа си да се укрепи в Азия и да придърпа цял Индокитай към своята сфера на влияние, през март 1945 г. Япония подтиква императора Бао Дай, когото французите държат като представително лице на протектората си Анам (Среден Виетнам), да обяви цял Виетнам за независим. Той го прави, макар за всички да е ясно, че „независимата” държава всъщност просто сменя френския похлупак с японски.

В района се активизира и разузнаването на Съединените щати, които са част от антихитлеристката коалиция и воюват с Япония. Те гледат на местните освободителни движения, надигнали се срещу японската окепация, като на съюзници. По тази линия и виетнамската осволодителна армия получава в периода май-август 1945 г. въоръжения от американците.

През август 1945 г. Япония изпада в тежко положение, разгромена от съветските войски и Китайската народноосвободителна армия в Далечния изток и подложена на кошмарните ядрени бомбардировки на САЩ над Хирошима и Нагасаки.

На своя конференция на 13-15 август 1945 г. Комунистическата партия на Индокитай взима решение за започване на общо въстание в страната. На 16 август с такова решение излиза и конгресът на Виет Мин (Лигата за борба за независимост на Виетнам), състоял се в обявения за свободна зона още през април с.г. район около селото Тан Чао в Северен Виетнам. Избран е Национален комитет за освобождение на Виетнам с функциите на временно правителство начело с Хо Ши Мин. На 19 август въстаниците превземат Ханой. Из цялата страна народът завзема властта. На 24 август, под напора на революционния кипеж, император Бао Дай е принуден да се отрече от престола.

На 2 септември 1945 г. пред 500-хиляден митинг на площад “Бадин” в Ханой Хо Ши Мин провъзгласява Декларацията за независимостта на Демократична република Виетнам – и това днес е виетнамският национален празник. Организират се свободни общи избори. На 6 януари 1946 г. е избрано първото Народно събрание, което определя Хо Ши Мин за президент, и се приема първата демократична конституция на новата държава. Лидерството на „чичо Хо” е неоспоримо, защото той вече е успял да се превърне в символ на консолидацията на всички виетнамци.

Нататък животът на Хо Ши Мин е практически слят с развитието на виетнамската държава и с всички битки, през които ѝ се налага да премине, за да отстои суверенитета си.

Първа по ред е войната с Франция, възстановила самочувствието си покрай превърналия я пак в победителка генерал Де Гол и покрай новите съотношения на Студената война. Франция отказва да признае независим Виетнам, завръща се като колониална сила и разпалва т.нар. Първа индокитайска война в края на 1946 г. Тя има зад гърба си САЩ, които държат да възпрат комунистическото влияние в региона особено на фона на напредъка на Мао Цзедун в Китай, който през 1949 г. побеждава и провъзгласява КНР.

Хо Ши Мин през целия си живот успява да запази добри отношения и с Китай, и със СССР – дори и след като между комунистическите партии на двете трани настъпва дълбока конфронтация. Така че борбата за независимост на Виетнам на всички етапи е подкрепяна и от двете сили. В края на 40-те те все още не са в непреодолим конфликт помежду си и тяхната взаимна и активна помощ за правителството на Хо Ши Мин, както в материално, така и в дипломатическо отношение, изиграва много съществена роля.

С военния талант на генерал Зиап и с всеотдайността на виетнамския народ, вдъхновен от идеите и личната самоотверженост на Хо Ши Мин, французите претърпяват съкрушително поражение в легендарната битка край Диенбиенфу през май 1954 г., която не само слага край на френското владичество в Йндокитай, но подкопава и цялата френска колониална система.

Цял свят се възхищава от виетнамците, съумели да надвият французите, изтегляйки на ръце до планински върхове тежка артилерия и прокопавайки тунели досами вражеските позиции. Никой и никъде преди не е виждал подобно колективно и координирано себеотрицание. Започва внимателно вглеждане в скромния и вече побелял виетнамски лидер, съумял да вдъхнови народа си за този подвиг.

Хо Ши Мин е държавен глава, но заради принципната си непоносимост към излишества не живее в наследената от французите официална резиденция в Ханой, използвана само за официални церемонии, а в скромна къщичка в парка отзад. Облича се като повечето свои сънародници в онези години на недоимък и войни – семпли дрехи от домашно тъкано платно и сандали, изрязани от стари автомобилни гуми.

Когато години по-късно – през 1970 г., току-що победилият на изборите в Чили президент социалист Салвадор Алиенде дава интервю, един от въпросите е от кои световни лидери той взима пример и какви техни качества би искал да притежава. Отговорът на Алиенде е следният: „Целеустремеността, човечността и величествеата скромност на Хо Ши Мин”…

Бащата на свободен и независим Виетнам вярва в социализма като справедливо и братско общество, което ще прави хората щастливи от съвместния им труд за общото благо и в хармония с природата. Това е заразителна идея за виетнамците, напатили си от дискриминационния колониализъм на французите. Социализмът във виетнамската национална традиция практически се припокрива с борбата за национално освобождение, която е вдъхновение за всеки виетнамец. А „чичо Хо” е олицетворение на пълната отдаденост, на безпрекословното служене на народа. Той дори се е отказал напълно от личен живот, няма собствено семейство, смята, че няма право на това, докато родината още е разпокъсвана и нападана от врагове.

Да, голямата победа край Диенбиенфу дава тласък на Женевската конференция от 1954-та да реши до две години и в двете части на разделения по 17-ти паралел Виетнам да се състоят избори и страната да се обедини. Но САЩ не подписват това споразумение и през 1955-та стимулират обявяването на Република Южен Виетнам с проамериканско правителство.

Така е заложена мината за Втората индокитайска война. Тя е с американско участие и по-често е наричана Виетнамска.

Войната избухва с пълна сила през август 1964 г., след т.нар. Тонкински инцидент, когато провокация на американски военен кораб, навлязъл вав витенамски териториални води вече пряко въвлича САЩ в бойни действия. Но преди това години наред Южен Виетнам се пълни с американски военни инструктори и съветници за борба с Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам (НФОЮВ) – партизанска формация, създадена през 1960 г., която води битка за обединение със Севера.

Бойците ѝ се подготвят, подкрепят и снабдяват от Демократична република Виетнам. Пратките за тях преминават по легендарната „пътека на Хо Ши Мин” – така народът кръщава маршрута, по който се движи потокът от храни, боеприпаси и човешка сила от Север на Юг. Макар да е непрестанна мишена номер 1 за американските бомбардировки, тази жива нишка никога не секва – тя непрекъснато променя трасето си по незнайни извивки в джунглата, лавира между бомбите, крие се сред листа и хълмове и ражда легендата за несломимия виетнамски характер, който никога не се предава.

Междувременно ДРВ напредва в развитието си като социалистическа държава, със силно централизирана власт и планова икономика. В средата на 50-те години в ДРВ е осъществена аграрна реформа, като земите на едрите земевладелци са отнети и са раздадени на безимотните селяни – а това е възпламеняващ пример и за Юга.

В края на 50-те започва индустриализация на ДРВ. През 1959 г. Националното събрание приема конституция, която установява политическа структура, подобна на вече съществуващата в тогавашните социалистически държави, и определя страната като народно-демократична, извършваща преход към социализъм.

В същото време личният стил на Хо Ши Мин продължава доста да се отличава от бюрократичните навици на номенклатурата от съветски тип в европейската част на тогавашня соцлатер.  На съветите например да се нанесе в дом, отговарящ на ранга му, „чичо Хо” отговаря с това, че през 1959 г. наистина приема да му построят друг подслон на мястото на едноетажната къщичка в парка, но това е също много скромна конструкция, макар и от лакирано дърво. Указанията му са за къщичка „на крака”, стъпила върху дървени стълбове – така, както са типичните жилища в северозападен Виетнам, където той е натрупал силни спомени по време на войната с французите.

Новата постройка изцяло копира този тип жилища. Отдолу, между опорните стълбове, има свободно пространство, което по селата обикновено се ползва за обработка на храни, за готвене, за посрещане на гости и т.н. А президентът на ДРВ го ползва, за да събира военни съвети, правителствени заседания или съвещания на политбюро.

Помещенията за живеене са само две миниатюрни стаички горе. Едната е кабинет с бюро и библиотека, другата е с легло за спане, нощна лампа и пак бюро – защото и нощем „Чичо Хо” често ставал да чете.

Досами къщичката има и езеро, пълно с рибки, които обичал да храни, докато обмислял военни стратегии, дипломатически ходове и индустриализационни темпове. Рибки имало и в аквариума в пространството под къщичката, където се събирали важните съвещания.

Впрочем, единственият лукс, който си позволявал виетнамският лидер, е понякога да се изтяга в плетен люлеещ се стол край заседателната маса. На самата маса винаги са стояли два телефона за бързи връзки, както и каска – тя става задължителен атрибут, след като започват американските бомбардировки над Ханой.

Описвам всичко така подробно, защото съм го разглеждала няколко пъти по време на четирите ми пътувания до Виетнам през годините. Днес къщичката на „чичо Хо” е музей, през който преминават въвролици от посетители. А паркът наоколо е обогатен с многобройни цветя, дървета и храсти, подарявани от гости от всички части на Виетнам и на света.

Всеизвестно е, че Хо Ши Мин много е ценял природата, смятал е, че човек трябва да живее в хармония с нея. Казвал е, че когато си отиде, би искал да бъде кремиран, а прахът му да бъде разпилян от трите най-високи точки в Северен, Централен и Южен Виетнам. На тези три върха да бъдат издигнати скромни храмове и всеки, който стигне до тях, да пали там свещ и да засажда по едно дърво…

Хо Ши Мин умира на навръх националния празник на страната – на 2 септември 1969 г., на 79-годишна възраст, от сърдечна недостатъчност. Жестоката война с американците, по време на която над Виетнам са хвърлени 7 милиона тона бомби – три пъти повече, отколкото по време на цялата Втора световна война, още е в разгара си. Страната още не е обединена и желанието на бащата на виетнамската независимост няма как да се изпълни. Неговите съратници решават да балзамират тялото му и го полагат в мавзолей, който днес се издига на централния площад в Ханой „Ба Дин” – на същото място, където на 2 септември 1945 г. Хо Ши Мин провъзгласява независимостта на Виетнам.

Доста по-късно, вече след края на войната през 1975 г. и след обединението на Севера и Юга в Социалистическа република Виетнам през 1976 г., на  един от върховете на „ханойската Витоша” – разположената недалеч от столицата планина Ба Ви, все пак е издигнат будистки храм в памет на „чичо Хо”. Дотам днес водят криволчещи из планината стъпъла – точно 1229 на брой. За да не пострада гората, някои стволове са обкръжени от цимент и са оставени да си растат насред поредното стръмно стъпало. Изкачването е около един час – до 1296-ия метър на връх Вуа, където е скромният храм.

На съседния връх Тин Виен (1227 м) има друго светилище – на безсмъртния дух, който бди над жителите на района. Духът се вселява в хората, когато те трябва да надвият някой враг. Така е участвал във войните и с китайци, и с французи, и с японци, и с американци. След победата не иска власт, а остава при селяните – да им помага при природни стихии и наводнения.

Вярванията в духове – включително, че духовете на напусналите ни близки хора продължават да живеят около нас и да ни напъстват, са част от националната виетнамска традиция, тясно свързана с будизма. Обичайна практика е в заведение или в магазин да се видят олтари, подредени за духа пазител на съответното място.

Парадоксално или не, но е факт – на всепризнатия национален герой и символ, комуниста Хо Ши Мин също са посветени безброй олтари, пръснати днес из цял Виетнам. А всъщност най-доброто продължение на мечтите на „чичо Хо” е самият днешен Виетнам – единен, модерен, динамичен, проспериращ, с най-бързорастящата икономика в Югоизточна Азия…

…