Западът е изграден върху расизма – и то не в някакъв абстрактен или чисто исторически смисъл. Геноцидът на над 80% от коренното население на Северна и Южна Америка през XV и XVI век проправи пътя за поробването на милиони африканци и завладяването на света от западноевропейските сили. В един момент империята на Великобритания става толкова огромна, че покрива две трети от земното кълбо – територия толкова голяма, че слънцето никога не залязва над нея. Научните, политическите и индустриалните революции, които британската училищна система с гордост провъзгласява за британски постижения, са били възможни единствено поради кръвта, труда и богатствата, експлоатирани и иззети от „по-тъмните народи“ на Земята. Колониализмът оставя Африка, Азия и Карибския басейн неразвити, тъй като регионите са били използвани за развиването на Запада, който в същото време спира напредъка в това, което днес наричаме „глобален юг” (или „третия свят”).
Всяко обсъждане на напредъка в расовото равенство във Великобритания или в останалата част на света трябва да признае щетите, които Западът е нанесъл върху бившите колонии и техните потомци. Както Малкълм Екс обяснява: „ако забодете нож в гърба ми на девет инча и го издърпате на шест инча, това не е напредък. Ако го издърпате навън, това не е напредък. Напредъкът идва от изцелението на раната, направен а от удара“. Вместо да се опитваме да поправим щетите, ние сме напълно неспособни да напредваме по въпросите относно равенството, защото страни като Великобритания „дори не искат да признаят, че е имало нож“.
Пълна заблуда е да се мисли, че ефектът на робството приключва с еманципацията или с театъра, наречен деколонизация. На запад, потомците на заробените африканци се оказват обект на расови предубеждения и несправедливости във всяка област на обществения живот, и е много по-вероятно да бъдат убити от държавата, както се вижда и от зараждането на движенията Black Lives Matter (Животът на черните има значение) по цял свят. Тази година се отбелязва 70-годишнината от разделянето на Индия, а регионът все още се нс последиците от британското управление. Слабото развитие на африканския континент продължава с корупционните търговски политики и с икономическата доминацията на външни сили. Едно от всеки 12 деца в Субсахарска Африка умира преди петия си рожден ден, до голяма степен защото континентът продължава да бъде осакатяван от западното „развитие“.
Не се заблуждавайте, ножът все още е забоден здраво в гърба и е време не само да бъде изваден, но и раната да бъде излекувана. Единственият начин да се направи това е като се платят компенсации, изтриващи несъмненият дълг, който Западът дължи.
Репарациите най-редовно се отхвърлят от британските лидери, включително и от Дейвид Камерън, който каза на Ямайка, че е най-добре „да продължи напред„, вместо да очаква дори извинение. Но колкото и Камерън да отхвърля такава възможност, то историята е пълна с примери и прецеденти за репарации и изплащане на исторически дълг.
Правителството на Великобритания плаща репарации след забраната на робството – те обаче са предназначени за бившите робовладелци. Загубите от забраната за експлоатация на човешка плът са толкова огромни, че са платени компенсации, имащи днешният еквивалент от 2 милиарда паунда. През 1804 г. хаитяните имат дързостта да извършат единствения успешен робски бунт и да обявяват независимост от Франция. Една от наградите им идва през 1825 г., когато Хаити е принудено да плати 90 милиона франка на Франция, като последното плащане е направено чак през 1947 г. Робството очевидно е било доста доходоносен бизнес, но тези, които носеха приходите никога не получиха компенсации.
Но не само държавите и правителствата дължат компенсации – богатството на някои от най-големите корпорации също се дължи на робството. Lloyd’s е една от най-успешните британски компании, а корените ѝ са свързани със застраховането на търговската дейност през 17 век. Фактът, че е ставало дума предимно за търговия с роби, доведе до завеждането на дела от афро-американци в Ню Йорк. Църквата, много от най-големите банки, голяма част от металургичната индустрия и пристанищните градове са угоявали от търговията с човешка плът.
Ясно е, че да се платят репарации е справедливо, и освен това е възможно да се изчисли колко дължат Великобритания и другите държави. В САЩ са направили много, за да изчислят стойността на щетите, нанесени на афро-американциете. Дължимата сума е далеч повече от „четиридесет акра земя и муле„, обещани на някои афро-американци, били се в гражданската война. Последните изчисления на изследователите калкулират стойността на неплатения труд, като вземат предвид лихвите и инфлацията. Резултатът е, че афро-американците трябва да получат между 5.9 и 14.2 трилиона долара.
Не би било непосилно сложно да се компенсира дългът на западните сили или компаниите, които са се обогатили от експлоатацията. Очевидността на проблема е такава, че федерацията на Карибските държави (Caricom) понастоящем настоява за репарации, такива се искат и от Движението за Черен Живот (Movement for Black Lives) в САЩ и Пан-африканската коалиция за репарации в Европа (Pan-Afrikan Reparations Coalition In Europe).
В много отношения призивите за справедливост не отиват достатъчно далеч. Caricom включва искане за отмяна на дълговете на третия свят, а Движението за Черен Живот настоява за безплатното висше образование за афро-американци. Тези предложрния обаче са примери по-скоро за изваждане на ножа от гърба, отколкото за зарастване на раната. Дългът на третия свят е несправедлив механизъм за поддържане на колониалния икономически контрол, а свободният достъп до дълбоко проблематичната образователна система няма да изкорени последиците от векове на потисничество. За да има истинска расова справедливост трябва да има цялостно рестартиране и Западът да поеме отговорност за ограбените богатства и причиненото опустошение. Дълбоките рани могат да заздравеят единствено с мащабно прехвърляне на богатство от развитите към неразвитите страни, както и към наследниците на жертвите на робството и колониализма на Запад.
Механизмът за този трансфер на богатство ще трябва да се усъвършенства. Много от правителствата в развиващия се свят, също като колониалните администрации, имат съвсем малък интерес към благосъстоянието на коренното население. Прехвърлянето на парите към отделните хора пък е най-сигурния начин нищо да не бъде постигнато, а проблемите да останат нерешени. Истинските щети биха били поправени с репарации, които да позволят на развиващия се свят да изгради силни, устойчиви икономики, които биха могли да изкоренят бедността в световен мащаб. На никой повече няма да се налага да живее с по под долар на ден, нито деца ще умират всяка секунда. Расовата равнопоставеност у дома ще излекува разделението между различните общности и ще повлияе положително на политическия процес.
Средностатистическите англичани също биха били доволни. Хората не рискуват живота си, прекосявайки пустини и плавайки с импровизирани салове в Средиземно море, просто защото са очаровани от британския начин на живот. Миграцията към мъгливия остров би спряла, ако хората могат да живеят нормален живот в родините си.
Разбира се, от изплащането на този колосален дълг и от спирането с експлоатацията на страните от Третия свят ще последват сурови икономически последици. Но е време да признаем, че обществото понастоящем работи в полза на малцина, а по-справедливото преразпределение на богатството е отдавна закъсняло. Рестартът на системата и изплащането на репарациите обаче ще доведат до създаването на радикално различен и потенциално много по-справедлив свят.
*Кехийн Андрюс е доцент по социология в Университета в Бирмингам (BCU). Неговият изследователски интерес е насочен към расата и расизма, като той е автор на „Resisting Racism: Race, Inequality and the Black Supplementary School Movement“ (2013) и съ-редактор на „Blackness in Britain“ (2016)
