Валентин Радомирски е дипломат от кариерата и в момента е изпълнителен директор на Института за икономика и международни отношения. Бил е акредитиран посланик на България в Румъния и неакредитиран посланик в Молдова. Работил е и като съветник по външната политика и националната сигурност в кабинета на министър-председателя (2005-2009). Член на Българско дипломатическо дружество. Носител на почетния знак „Златна клонка на МВнР”.
Г-н Радомирски, светът ври и кипи, сякаш отвсякъде ни дебнат заплахи. Какво да прави България?
Светът е динамичен, непредсказуем и… можем да изброим още всички други известни клишета. Очевидно трябва да се замислим какви са новите тенденции. Много голямо значение придобива регионализмът. По-лесно е проблемите да се решават на регионално, а не на глобално ниво.
Дори и на глобално ниво да се сключи договор, виждаме на примера на климатичното споразумение, как идва някой нов играч и обявява, че това не му е изгодно. Докато на регионално ниво е по-лесно да се постигне консенсус. Независимо, че в регионите винаги има стари исторически проблеми. Но в новите обстоятелства това по-лесно може да бъде преодоляно заради заплахите пред целия регион, а не само за една страна.
В тази връзка трябва да се замислим къде стоим, какво можем да направим. По мое мнение в последните години България е по-скоро обект на външната политика, но е редно вече да поеме по-активно ролята на субект, която най-добре може да изпълнява именно в нашия регион. Имам предвид не само Балканите. Защото в понятията на великите сили целият ни регион е Черноморско-Каспийският.
Има и една друга връзка, много интересна. От известно време все повече си пробива път една стара идея на маршал Пилсудски за Интермариум или, както го също наричат, Междуморието. Идеята е от 20-те години и е насочена към военен пакт от Балтийско до Черно море с оглед възпирането на Русия, тогава на СССР. Сега идеята отново се съживява главно от полско-украински сили. При нас се заговори за нея покрай темата за общ флот на черноморските страни плюс евентуално НАТО. Когато миналата година Порошенко беше при Клаус Йоханис в Румъния, той каза на пресконференцията там, че тогавашният ни президент се бил съгласил да има такъв общ флот. Тоест – започна да се оформя нещо, което поне засега се отхвърля официално, но то е част от концепцията за буферна зона от балтийските страни през Полша, Словакия, Румъния, Словения, целите Западни Балкани, до България. Първоначално и Турция беше предвидена, но поради новите обстоятелства там засега не смеят да я включват.
Като говорите за буферна зона, имате предвид ролята ѝ при евентуален военен конфликт, така ли?
Не само и не толкова. Прес-службата на Доналд Тръмп вече потвърди, че преди срещата на Г-20 в Хамбург, предвидена за 7 и 8 юли, той ще отиде в Полша и ще подкрепи проекта за Междуморието. Главната му икономическа цел е създаването на енергийна и газопреносна мрежа в тези страни, която да възпрепятства както втори Северен поток, така и Южен поток. Икономически и военно това е на практика идея за отделянето на досегашната Западна Европа от Русия и за създаване на трайна невъзможност за нейно ново сближаване с Русия. Така се осуетява създаването на конгломерат, който би бил опасен както за Китай, така и за Америка. Впрочем, очаква се първата среща на Путин с Тръмп да е тъкмо на срещата на Г-20 в Хамбург.
Как пред тези глобални съперничества България най-ефективно да се погрижи за собствената си национална сигурност?
Когато у нас се говори за национална сигурност, най-често става дума за увеличение на военния бюджет. Но ние трябва да си дадем сметка, че има два вида сигурност – външна и вътрешна. По-важна е, разбира се, вътрешната, защото тя дава основата на всички останали видове сигурност. Най-явният елемент на вътрешната сигурност е икономиката. Без развита икономика, която да осигурява финансово всички останали сфери на сигурността като здравеопазването, образованието, без които няма добра вътрешна сигурност, не можещ да създадеш добри условия за институциите, които работят за външната сигурност – армия, служби, външно министерство, МВР и т.н. Ако нямаш здрави и образовани хора, ти нямаш качествени институции, които да осигуряват външната сигурност.
Затова да говорим само за увеличението на бюджета за отбрана, без да говорим комплексно за национална сигурност и преди всичко как да вдигнем икономиката на страната, която ще осигури средствата за всички тези сфери и тяхното балансирано, синхронно развитие, ние винаги ще изоставаме. Дали военните разходи ще се вдигнат на 2 процента от БВП, дали ще ги качим и до 5 процента, аз лично смятам, че това няма да ни осигури външната сигурност.
Пак изглежда опираме до толкова пъти поставяния въпрос за доктрината за национална сигурност. Каква трябва да е тя в сегашните условия?
Специално по темата за външната сигурност трябва да си поставим три групи въпроси.
Първата група е следната: кои въпроси от външната политика и външната сигурност трябва да решаваме сами, без да се налага да осигуряваме консенсус с наши сегашни съюзници? Ярък пример е позицията ни за Македония, където имаме различия с други наши съюзници. Няма да спомена с кои, известно е на всички.
Втората група въпроси трябва да решаваме съвместно с нашите съюзници, като тук е задължително да търсим пълна синхронизация с техните мнения и същевременно пълна чуваемост от тяхна страна за националните ни интереси, които да бъдат вписани в общия съюзнически интерес. Тук примерът е Турция, по отношение на която има различни мнения. А ние, общо взето придържайки се към позициите на ЕС за тази наша съседка, трябва да вписваме в тях и нашите интереси, да работим много добре с нашите съюзници.
Третата група въпроси засяга проблеми, в които въобще не бива да пипаме. Те са толкова сложни, че ние по тях изобщо не можем да бъдем субект във външната политика. Примерно – Катар. Проблемите със ситуацията в Катар са извън българските интереси. Катар, Турция, Иран защитават „Мюсюлманските братя”. Докато Саудитска Арабия и останалите страни, които се обединиха около нея, са против „Мюсюлмански братя” и до известна степен подкрепят „Ислямска държава”, „Ан-Нусра” и други джихадистки движения. Ние обаче не подкрепяме нито едните, нито другите. И двете линии са опасни за нас. Нямаме какво да правим в този конфликт. Не можем да се набъркваме и да взимаме страна така, както, подозирам, е станало в случая с посещението на лидера на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани у нас.
Бихте ли припомнили какъв е казусът около Барзани и неговите намерения?
Известно е, че Барзани през септември ще прави референдум за независимост. Той говори за това от десетина години. Сега очевидно му е даден знак, че ще бъде подкрепен, ако го проведе.
Но това стане, то ще усложни много обстановката в целия Близък изток. Това ще е началото на създаването на кюрдска държава. Това ще е и следващата стъпка на амерканците в Големия близък изток, тоест създаването на две нови държави – Кюрдистан и Белуджистан. За Кюрдистан или Сунистан, както от известно време го наричат западните медии, ще се вземат територии от Турция, Сирия, Иран, Ирак, Саудитска Арабия – тоест ще видим обезкървяването на най-силните играчи. Вероятно ще се дадат територии на Азербайджан (10 милиона азербайджанци живеят в Иран), Йордания, Бахрейн, Кувейт евентуално. Това са малки и засега несъществени играчи. Но, изравнявайки силите на играчите в региона, се създава по-лесно манипулируема среда.
От тази гледна точка появилите се неотдавна съобщения, че се водят негласни преговори за нови, допълнителни зони за деескалация между руснаците и американците в Сирия, също предизвикват тревоги. За руснаците и американците това е изгодно. Но за нас е абсолютно неизгодно. Защото се нарушават принципите на досегашния международен ред, при който ненакърнимостта на границите беше една свещена ПиаР крава. Ако това се промени, ще означава, че и нашите граници могат да бъдат поставени евентуално под въпрос. Дано не се стига никога дотам, но нека си представим, че 100 000 бежанци се пускат, идват в България, заселват се компактно, правят си референдум като в Косово и Крим и искат самостоятелен статут или присъединяване към една или друга държава…
И досега в Устава на ООН има два основополагащи принципа – на неприкосновеността на границите и на самоопределението на нациите. Те бяха използвани от свръхсилите ту така, ту инак по време на Студената война – когато им беше изгодно, едни и същи групировки можеха да се представят или като терористи, или като борци за самоопределение.
Да конкретизираме – България какво точно да предприеме, за да повиши гаранциите за националната си сигурност?
На фона на всичко очертано България трябва да проработи различни видове сценарии – оптимистичен, песимистичен, реалистичен. И в зависимост от вариантите, да си изработи начини на действие, да реши на какви служби и въоръжени сили да наблегне за защита на националния суверенитет, какви пари са необходими за разузнаването, за контраразузнаването, за полицията.
В този смисъл двата процента военни разходи, лансирани от американците по съвсем други причини, рискуват да се превърнат в идея фикс. Възприемайки само нея, без проработка как и за какво ще го правим и без да обясним на народа защо трябва да затягаме коланите, доникъде няма да стигнем. Ще се сблъскаме с възмущението не само на пенсионерите, но и на 70 % от българското население, което живее на прага на бедността. Трябва да обясним на хората защо правим едно или друго.
Ето тук е голямата роля на журналистите и политиците – да се представи вярната картина на света, в който се намираме, и реалните опасности, а не тези, които са опасности за други страни. Ние често си приписваме опасности, за които говорят други държави, без да си даваме сметка за истинските, пред които сме изправни самите ние.
И кои са тези истински опасности за нас?
Ние се намираме много близо до епицентъра на два конфликта, които се развиват северно и южно от Черно море, което е пресечната им точка. Ние сме черноморска държава. Налице е опасност от военен сблъсък. Рискът той да е между големите сили е повече теоретичен, отколкото практически, това едва ли ще стане. Но ще има локални войни, които може да стигат все по-близо до нас.
Проблемът е как ще се развият нещата вътре в Турция. Ако там избухне гражданска война, ще е много лошо за нас, много близо до нас.
Говорите за война с кюрдите или по линия на посочения от Ердоган за ключов негов враг проповедник Фетулах Гюлен?
Гюленисткото движение е много интересно, то притежава отделни черти и на организация. Главното е, че има религиозна политическа основа. Рядко такава сплотеност като при него може да се види, примерно, в партийни институции в Западна Европа. За Ердоган това движение е опасност номер едно.
Друг е въпросът, че нито гюленистите, нито кюрдите нищо не могат да направят без външна подкрепа. И през тази призма наблюдаваме влошаване на отношенията между Турция и САЩ, особено по кюрдския проблем. По европейска линия виждаме изтегляне на немските самолети от базата в Инджирлик. Можем да заключим, че ще има сили, които, ако сметнат интересите си за засегнати, най-малкото няма да попречат на гюленистите да предприемат нещо по-решително.
Русия също едва ли е забравила убийството на посланика си, свалянето на самолета си. В Турция има кълбо от проблеми, като дръпнеш един конец, се разплита цялото. Въпросът е кой конец, кога и от кого ще бъде дръпнат.
Подготвено ли е сегашното българско ръководство за справянето с такива проблеми?
Като цяло не сме готови. Заради трагичния нихилизъм на цялото наше поколение. Казвам го вече няколко пъти – ние всички сме виновни за ситуацията сега. В продължение на над 25 години разграждаме държавността, в това число и армията, службите, МВР, външно министерство. „Обновявайки” ги кадрово, ние постепенно ликвидирахме приемствеността. Даже не говоря за материално-техническото оборудване, което на свой ред е съвсем далеч от изискванията.
Който и да е на върха на държавата, той трябва да започне от А и Б. Затова казвам, че трябва да говорим за икономиката, за здравеопазването, за образованието. Не можем да купим страхотни самолети и да нямаме за тях образовани и здрави пилоти. Дори да осигурим ефективни летци или моряци, какво става с цялата ни армия? Ами резервите? Не дай си боже мъжете да бъдат привикани в армията. Трява да са здрави, да са обучени да боравят с новото въоръжение. А ние като цяло сме изостанали. Ето затова България се намира в една относително висока степен на опасност – защото е слаба като държава.
Няма как да пропусна един не тъй отдавнашен епизод със зам.-министъра на външните работи Георг Георгиев, който публично оповести колко са дипломатите и колко са хората от разузнаването в едно наше посолство в близкоизточна страна. Как бихте го коментирали?
Успехите на разузнаването никога не се оповестяват. Чак след години историята може да признае едно или друго. Най-големите подвизи в разузнаването винаги се научават чак поколения по-късно. Когато се говори за тази сфера днес, то става само при гафове. Ясно е, че част от разузнаването използва дипломатически прикрития. Всички държави го правят. Но това е държавна тайна и винаги е било.
Тези неща не може да се издават. Не можеш да кажеш, че в дадено посолство има двама „чисти дипломати” и трима от службите. Поставяш ги под заплаха. Да не говорим какъв климат се създава в посолството, какво става със семействата, които също са обучени да пазят конфиденциалност…
Най-голямата тайна на разузнавача е да пази принадлежността си. За разгласяването на такива неща в нормални държави следва не само оставка, но и съд – за издаване на държавна тайна. А тук дори извинение няма. Няма и реакция от външния министър и неговите началници. В същото време става дума за много важен въпрос на националната сигурност. Между другото, на този млад зам.-министър му е поверено да отговаря за отношенията ни с половината свят…
Това не е ли симптом за неглижиране на националната сигурност?
Бих казал, че издава по-скоро неподготвеност. И друг път съм споменавал, че България има голям интелектуален потенциал, но няма институционален потенциал. Защото навсякъде масово са назначавани „калинки”. И изглежда тази практика продължава. Не познавам точно този зам.-министър и не мога да говоря за него. Може би за годините си знае много и е подготвен, но за длъжността, която заема, е абсолютно неподготвен.
Да се върнем към темата за 2-та процента от БВП, които по указания на Тръмп и НАТО ще трябва да заделяме за отбрана. Това обаче ще реши ли проблема с тероризма? Едва ли ще го надвием с нови самолети, каквито и да са те. Не трябва ли повече да се наблегне именно на действията на „тихия фронт”, тоест на разузнавателните методи?
Специално относно тероризма – да, така е. Убеден съм, че Европа има още много какво да направи. Необходим е по-голям обмен на информация между специализираните институции. Службите обикновено са толкова конспиративни, че много трудно дават пълна информация на който и да е чужд, дори да е съюзник. Тази институционална трудност трябва бъде преодоляна на политическо ниво.
Но това е в тактически план. А в стратегически план проблемът с тероризма е друг. Той е икономическо-финансов и произтича от голямата бедност в света. Създавайки огромни маси икономически имигранти, създаваме база за радикализацията им, за присъединяването на млади хора към радикални организации.
Проблемите на света са огромни. Имаме икономическа глобализация, но нямаме възможност за политическа. Оттук-нататък се намираме в преходен етап между два цивилизационни строя. Ако основните играчи на голямата световна сцена не намерят сили за компромиси и преговори по глобалните проблеми, ще става още по-зле.
Друг е въпросът, че ако тръгнат за търсят решения зад гърба на малките с прекрояване на граници, това ще бъде съпроводено с много кървави конфликти по света. Бисмарк беше казал, че „в исторически план големите държави винаги са хищници, а малките – проститутки”. Ето защо и създаването на зони за деескалация е опасно в Сирия. Това може да успокои обстановката в самата Сирия, но ще сложи и началото на промяната на досегашния световен ред, ще отвори кутията на Пандора. Защото в момента в света има над 1500 подобни тлеещи конфликти. Дори само в Европа е трудно да ги изброим – Испания, Великобритания, да не говорим за Балканите, Черноморския регион… Азия и Африка също са начертани някога така изкуствено, както и Близкия изток.
Затова какъвто и да е изходът от конфликта в Сирия, важното е да се запазят дори формално сегашните граници на държавата. Какъв ще бъде вътрешният ред – федерация, конфедерация, дори пълна автономия, но те трябва да са скрепени в рамките на държавата Сирия формално. Това е много важно за световния ред.
А специално за нас… Ако големите се договорят задкулисно, може би ще вземат нещо от Турция и Иран, може би от Саудитска Арабия и Катар… Но с какво ще компенсират Турция – с територии на Кавказ или на Балканите?…
Това се теоретични заплахи засега, но не бива да се подценяват. Кой говореше преди три години за такива неща? А в момента психологята на войната вече е навлязла в психологията на широките народни маси. Всички специалисти знаят, че подготовката за война преминава и чрез психологическата обработка на населението да приеме тази война. И на практика виждаме, че това се осъществява. Населението вече приема войната почти като неизбежност. Експертите го предричат от 2001 г., от големите атентати. Тогава тероризмът беше посочен като враг. Но той няма лице. И се оказа, че някои могат да решават своите интереси, обявявайки една държава или друга държава за терористична. Това беше началото наистина на преобръщането на целия световен ред.
About The Author
