В категории:Общество

Отворено писмо: Хора, без помощ сме загинали!

Младеж със 100% инвалидност пита държавата: “Как да оцеляват хората, които нямат близки, без личен асистент? Без помощ те са загинали в рамките на седмица. Защо спряхте програмите за личен асистент?”

Златин Михайлов

Златин Михайлов е 29-годишен младеж от Варна.  Животът му е такъв, какъвто трудно може да си представите. Малко преди да навърши 18 години пада на гърба си – случайно, подхлъзва се. Преди това е здраво момче, като всички останали. След падането му започват редица здравословни проблеми, които преминават през две неуспешни операции, лекарски грешки, надежди за оздравяване, разочарование, бюрокрация, пак надежди, дадени от лекари, нови грешки, разочарование…  И завършват със 100% инвалидност. През цялото това време и въпреки всичко Златин Михайлов завършва с пълно отличие Медицински университет – Варна. Представяте ли си – пълно отличие! И опитва да работи! Не е шега – опитва се! Друг човек с такъв дух няма, просто няма.

Но чашата дори и при него прелива. Днес той е написал отворено писмо до Министерството на труда и социалната политика. Причината – майка му вече не може да му бъде личен асистент, защото програмата е спряна. И оцеляването на хиляди българи е на косъм. Писмото е разпространено във “Фейсбук”, публикуваме както него, така и кратките му предварителни бележки.

“Приятели, предполагам повечето от вас знаят за здравословния проблем, който имам и за положението, в което се намирам. От години се боря със ситуацията без да се оплаквам или мрънкам, но някога идва момент, в който не виждаш изход от безизходицата и не можеш да продължаваш така. Нещото, което преля чашата за мен, беше края на асистентската програма на майка ми, липсата на нова и информацията, че най-вероятно скоро няма да има такава. Това ме накара да напиша писмо до Министерство на труда и социалната политика и да изпратя копия до някои медии. Надявам се социалната роля на “Фейсбук” да се задейства и да има някакъв резултат от това писмо. Наистина има хора, които не могат да оцелеят, заради отношението на държавата или по-скоро липсата на такова!

Отворено писмо до Министерството на труда и социалната политика и медиите

Здравейте. Казвам се Златин Михайлов, на 29 години, от град Варна. От 2009 година с решение на ТЕЛК имам 100% инвалидност, след падане на гърба си и две неуспешни операции. При настъпване на инвалидизирането ми бях на 21 години – студент в МУ Варна и нямах трудов стаж. Имам няколко въпроса към Министерството на труда и социалната политика, на които желая да ми бъде отговорено.

  1. Тъй като съм бил студент и съм нямал трудов стаж към настъпването на инцидента, защо имам право само на минимална социална пенсия за инвалидност от 141,77 лв., а нямам право работейки и плащайки си осигуровки, да увеличавам размера на пенсията, която получавам? Защо съм обречен цял живот да бъда на минимална социална пенсия, въпреки че имам хубава професия – фармацевт, и имам желания да работя и живея в родината си, плащайки данъците си в нея.
  2. Защо програмите за личен асистент са кратки, накъсани, с големи промеждутъци между тях и няма никаква политика на държавата към хората с увреждания като мен, към хората, които имат нужда от постоянна помощ за някои неща, свързани с нормалното ежедневие и оцеляването. За щастие имам живи родители и понякога, когато има такива програми, майка ми ми е личен асистент. Тя така или иначе ще се грижи за мен, с или без такава програма. Но как да оцеляват хората като мен, които нямат близки, които да им помагат във времето, когато нямат личен асистент? Без помощ, аз съм загинал в рамките на седмица. Има стотици, ако не и хиляди хора, чиито живот зависи от други хора, които да им помагат и без които животът им е невъзможен. Във времето, когато не е личен асистент, майка ми е безработна, тъй като първо не може да си намери работа в промеждутъците между различните програми и второ, по-важно, има неща, които няма как да свърша сам, без нея, всеки ден, по няколко пъти. Програмите, ако има такива, често са на 4 или 6 часа, с прекъсвания от 15 дни до 8-12 месеца. Как тази жена някога ще се пенсионира, като не може да си осигури нужния трудов стаж?
  3. Живея в апартамент, без асансьор, със стръмно и високо стълбище, от което не мога да излизам. Аз съм млад човек. Имам желание да излизам, а и да работя. В други държави е уреден въпроса по получаването на помощни средства и изграждането на приспособления за излизане на вън и социализация, а в България няма нищо. Отпускат се 600 лв., за преустройство на дома, и то само ако доходите ми не надвишават 60 лв. месечно. Е, с моята „огромна“ пенсия от 141 лв., те надвишават значително тази сума. Как да намеря начин да излизам от дома си?
  4. Няколко общи въпроса като обобщение на предишните точки.

– Как да оцелявам с 141 лв. на месец? Как да си платя лекарствата, санитарните пособия, храната, битовите сметки?

– Съвместима ли е с живота тази сума и защо съм обречен цял живот да мизерствам и да се опитвам да остана жив, напук на държавата?

– Как да оцелея без личен асистент, като съм закован по цял ден на едно легло и нямам възможност да приспособя дома си и да излизам от него?

– Слава Богу съм със запазен разсъдък и ръце и имам възможност да се опитвам да изкарвам някакви доходи, напук на всичко! Как би оцелял човек без движения в ръцете или с нарушен разсъдък?

– Защо е по-добре да бях общ работник след основното или средното си образование, за да имам сега стаж и да вземам по-висока пенсия, отколкото да следвам медицинска специалност?

– Как да оцелява майка ми на минимална заплата, но на 6 часа с 250 лв. на месец чисто, и често повече от 6 месеца без работа през годината?

Надявам се, че ще бъде отговорено на въпросите ми”.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар