Преди петдесет години, между 5 и 10 юни 1967 г. Израел нахлу и окупира Източен Йерусалим, Западния бряг, Ивицата Газа и Голанските възвишения. По време на Шестдневната война, както бе наречена по-късно, еврейският Давид нанесе унизително поражение на арабския Голиат, олицетворяван вероятно от управлявания от Гамал Абдел Насър Египет.
„Съществуването на израелската държава висеше на косъм”, твърди министър-председaтелят на страната Леви Ешкол два дни след края на войната и добавя, че „надеждите на арабските лидери да унищожат Израел бяха разбити”. Според този аргумент е бил избегнат геноцид, нов Холокост за евреите.
The 50-year setback: Palestinians in Gaza remember the 1967 War and occupation https://t.co/RkmgGeZRWH pic.twitter.com/ArMwrQvUcW
— Electronic Intifada (@intifada) June 6, 2017
С този аргумент обаче има един проблем – той е пълна фикция, самообслужваща се фантазия, съставена след събитията, за да се оправдае една агресивна война за завоевание. Не е нужно да вярвате на мен за това: „Тезите, според които опасността от геноцид е била на косъм да се осъществи през 1967 г., и според които Израел се е борел за физическото си оцеляване, не са нищо повече от блъф, който се роди и бе подхранван след войната”, заявява през март 1972 г. генерал Матитяху Пелед, който ръководи логистиката по време на войната и е един от 12-те членове на израелския Генерален щаб.
Година по-рано Мордехай Бентов, член на военновременното правителство и един от 37-те подписали израелската Декларация за независимост, прави подобно признание. „Цялата тази история за заплахата от изтребление беше напълно измислена и после индуктивно доразработена, за да оправдае анексирането на нови арабски територии”, заявява той през април 1971 г.
Дори израелският министър-председател Менахем Бегин, бивш терорист и любимец на израелската десница, признава в своя реч през август 1982 г., че „през юни 1967-ма имахме избор. Концентрацията на египетската армия в подстъпите в Синай не доказваше, че Насър наистина ще ни атакува. Трябва да сме честни със себе си. Ние решихме да атакуваме него”.
Отзвукът от тази атака се усеща в Близкия Изток до днес. Малко модерни конфликти за имали толкова дълбок и дълготраен ефект, колкото Шестдневната война. Както отбелязва щатският академик и активист Томас Рейфър, тя оповестява „погребалния звън за пан-арабския национализъм, възхода на политическия ислям… и на по-независимия палестински национализъм”, както и „превръщането на Израел в стратегически актив за САЩ, където Вашингон праща милиарди долари в едно стратегическо партньорство без еквивалент в световната история”.
The Samson Option: Israel had plan to nuke Egypt during 1967 war and continues to threaten nuclear annihilation https://t.co/IMIk0NnDmD
— Max Blumenthal (@MaxBlumenthal) June 4, 2017
Преди всичко войната, която през 1967 г. е приветствана от London Daily Telegraph като „триумф на цивилизованите”, принуждава още 300 хил. палестинци да напуснат домовете си и довежда до брутална окупация на милионите палестинци, които остават.
Самият конфликт може и да продължи само шест дни, но последвалата го окупация вече навлиза в шестото си десетилетие – най-дълго продължаващата военна окупация в света. Апологетите на Израел често отричат, че това е окупация и заявяват, че окупираните територии са просто „оспорвани”. Това подмолно твърдение е опровергано дори от Върховния съд на Израел , който през 2005 г. отсъди, че Западния бряг е „контролиран от държавата Израел чрез военна окупация”.
Fifty years ago today, the 1967 Middle East War began between Israel and its Arab neighbors, Egypt, Jordan and Syria https://t.co/DPm4DmnOsT pic.twitter.com/43moht5dH5
— ABC News (@ABC) June 5, 2017
Петдесет дълги години на окупация; на изселвания и етническо прочистване; на разрушаване на жилища и вечерни часове, на контролни пунктове, стени и разрешителни за придвижване.
Петдесет години на бомбардировки и блокади; на въздушни удари и нощни обиски; на „целеви убийства” и „човешки щитове”; на подлагани на мъчения палестински деца.
Петдесет години на расова дискриминация и етнически предразсъдъци; на „отделна и неравнопоставена” двустепенна съдебна система за палестинци и израелци; на военни съдилища и „административно задържане”.
Петдесет години на унижения и подчинение; на бременни палестински жени, раждащи на контролни пунктове; на болни от рак палестинци, на които им се отказва достъп до лъчева терапия; на палестински футболисти, на които се пречи да стигнат до мачовете си.
Петдесет години на безсмислени преговори и провалени мирни планове: Алон, Роджърс, Фахд, Фез, Рейгън, Мадрид, Осло, Уай Ривър, Кемп Дейвид, Таба, Червено море, Анаполис. Какво донесоха те за окупираните палестинци? Освен израелски селища, селища и повече селища? Помислете: през 1992 г., година преди да започне мирният процес в Осло, селищата на Западния бряг покриваха 77 км. и приютяваха 248 хил. еврейски заселници. През 2016 г. тези селища вече се бяха покрили 197 км. и броя на заселниците, живеещ в тях, се бе увеличил повече от тройно до 763 хил.
Тези селища направиха дълго обсъжданото „двудържавно решение” почти невъзможно. Окупираният Западен бряг бе сведен до серия от бантустани, откъснати един от друг и от останалия свят. Заселниците няма да ходят никъде другаде в скоро време. Те са израелските „факти на терен”. Да се игнорират те означава да се игнорира вероятно най-голямото препятствие пред прекратяването на окупацията.
„Това е все едно двама души да преговарят за парче пица. Колко пица поучавам аз? Колко пица получаваш ти? И докато преговарят, единият яде пицата”, описва ситуацията през 2004 г. палестинско-американския юрист Майкъл Тазари.
Не само войната през 1967 г., започна на основата на лъжа. Това се отнася и за окупацията, дошла след нея. Тя никога не е трябвало да бъде временна, нито се е предполагало, че палестинците ще си върнат земята. Ако Израел е планирал да се изтегли от окупираните територии, както някои от подкрепящите го твърдят, тогава защо първото селище на Западния бряг, Кфар Етзион, бива установено само четири месеца след края на Шестдневната война? Това става в разрез със „свръх секретните” препоръки от правните съветници на израелското Външно министерство, според които „цивилни селища” в тези територии „биха противоречали на изричните разпоредби на Четвъртата женевска конвенция”.
Защо през последните 50 години са отнети правата за пребиваване на стотици хиляди палестинци от Газа и Западния бряг? Защо през последните пет десетилетия еврейската държава използва пародията „мирен процес”, за да прилапва повече палестинска земя и да изгражда повече незаконни селища? Истината е, че еврейската държава от самото начало „използва преговорите като димна завеса, за да прокарва колониалния си проект”, както казва затворения палестински борец и активист Маруан Баргути. След петдесет години е крайно време както палестинските лидери, така и международната общност, да спрат да се преструват, че не е така.
Легендарният израелски генерал и министър на отбраната Моше Даян, който е един от архитектите на израелската победа през 1967 г. и който бе категоричен, че страната трябва да задържи завладените територии, най-добре обобщава циничното отношение на израелските правителства – както леви, така и десни – през последните пет десетилетия. Запитан за възможността за мирно споразумение с палестинците през ноември 1970 г, той заявява: „Единствените мирни преговори са тези, при които ние заселваме земята и строим, заселваме и от време на време отиваме на война”.
About The Author
