Тази статия е относно едно от най-големите табута на нашето време. Относно една истина, която рядко се признава, но същевременно не може да бъде отречена – че живеем в обърната на обратно социална държава.
В днешно време политиците и от ляво и от дясно приемат, че богатството се създава отгоре. От визионерите, от създателите на работни места и от хората, „които са успели“. От решителните хора, просмукани с талант и предприемачество, които помагат на целия свят да върви напред.
Може да има противоречия за това до каква степен успехът заслужава да бъде възнаграден – философията на лявото е, че най-силните плещи трябва да носят най-тежкото бреме, докато десницата се страхува, че високите данъци ще притъпят предприемачеството. В целия политически спектър обаче на практика всички са съгласни, че богатството се създава най-вече отгоре.
Това предположение е толкова дълбоко вкоренено, че дори се отразява на езика ни. Когато икономистите говорят за „продуктивност“, това което реално имат предвид е размер на заплатата ти. А когато използваме термини като „социална държава“, „преразпределение“ и „солидарност“, ние безусловно се вписваме в мнението, че съществуват две прослойки: създаващи и взимащи, производители и лентяи, трудолюбивите граждани и всички останали.
В действителност обаче е точно обратното. В реалността боклукчиите, чистачите и медицинските сестри са тези, които носят на раменете си върха на пирамидата. Те се истинският механизъм на социална солидарност. Същевременно все по-голям дял от тези, които биват величани като „успешни“ и „иновативни“ печелят своето богатство за сметка на останалите. Хората, които получават най-големи подаяния не са около дъното на социалната пирамида, а на самия ѝ връх. Въпреки това, тяхната опасна зависимост от другите остава незабелязана. Почти никой не говори за това. Дори за политиците в ляво това не е проблем.
За да разберем защо е така, трябва да осъзнаем, че има два начина за правене на пари. Първият е онова, което повечето от нас правят: работа. Това значи да използваме нашите знания и ноу-хау (нашият „човешки капитал“ в икономически смисъл), за да създадем нещо ново – независимо дали става дума за мобилно приложение, сватбена торта, стилна прическа или перфектно налята чаша бира. Да работиш, значи да създаваш. Ерго, работата представлява създаване на ново богатство.
Но има и втори начин за печелена на пари. Това е рентиерския начин – да се възползваш от контрола над нещо, което вече съществува, като земя, знание или пари, за да увеличаваш богатството си. Ти не произвеждаш нищо, но въпреки това печелиш. По дефиниция рентиерът изкарва прехраната си за сметка на другите, като използва властта си за да получава икономическа изгода.
За тези, които са наясно с историята, терминът „рентиер“ внушава асоциации с наследниците на имоти като съществувалата през 19 век голяма класа на безполезни рентиери, описана добре от френския икономист Томас Пикети. В днешно време тази класа се завръща. (Иронично, консервативните политици упорито защитават правото на рентиерите да се ширят наоколо, тъй като смятат данъка върху наследството за връх на несправедливостта). Но има и други начини за търсене на рента. От „Уолстрийт“ до „Силициевата долина“, от фармацевтичните гиганти до лобистките центрове във Вашингтон и Уестминстър, човек може да се вгледа и да види рентиери навсякъде.
Вече няма рязка разделителна линия между работата и рентиерството. Всъщност модерният рентиер често работи наистина здраво. Безбройните хора във финансовия сектор, например, прилагат голяма изобретателност и усилия, за да натрупат „рента“ върху богатството си. Дори големите иновации на нашата епоха – бизнеси като Facebook и Uber – са заинтересовани най-вече в разширяване на рентиерската икономика. Поради това проблемът с повечето богати хора не е, че са кибици. Много изпълнителни директори се трудят по 80 часа седмично, за да умножават издръжката си. Поради това не е учудващо, че много от тях чувстват, че изцяло имат право на богатството си.
Може да е нужна значителна умствена пренастройка, за да видиш нашата икономика като система показваща солидарност с богатите, вместо с бедните. Затова ще започна с най-явната демонстрация на авантаджийство на върха: банкерите. Изследвания, проведени от Международния валутен фонд и Банката за международни разплащания – които съвсем не са някакви левичарски тинктанкове – показват, че голяма част от финансовия сектор е станал откровено паразитен. Вместо да създават богатството там, те само го консумират.
Не ме разбирайте погрешно. Банките могат да помогнат при преценяване на риска и да насочат пари където са нужни, като и двете неща са жизненоважни за една добре функционираща икономика. Но вземете предвид това: икономистите ни казват, че оптималното ниво на общия дълг на частния сектор е 100% от БВП. Въз основа на това уравнение, ако финансовият сектор само расте, това няма да създава повече богатство, а по-малко. Така че ето ги лошите новини. В Обединеното кралство дълговете на частния сектор достигат 157.5%, а в САЩ – 188.8% от БВП.
С други думи, голяма част от модерния банков сектор на практика представлява една гигантска тения, хранеща се от болно тяло. Не създава нищо ново, само изстисква до шушка останалите. Банкерите са открили безброй начини да постигнат това. Основният механизъм обаче винаги е един и същ – предлагай заеми като за последно, което на свой ред надува цената на неща като жилища и акции, а след това печели приличен процент от тези преувеличени цени под формата на лихви, комисионни, брокерски такси и т.н. А ако лайното удари вентилатора, остави правителството да почиства.
Финансовите иновации, скалъпени от математическите магьосници, работещи в съвременното банкиране (вместо в университети или компании, които допринасят за реалния просперитет), на практика се свеждат до максимизиране на общия размер на дълга. А дългът, разбира се, е начин за печелене на рента. За тези, които вярват, че заплащането трябва да е пропорционално на стойността на труда, заключението е, че банкерите би трябвало да печелят негативни заплати: глоба, ако щете, задето унищожават повече богатство, отколкото създават.
Банкерите са най-очевидната класа на готованци, но определено не са единствените. Много юристи и счетоводители са овладели подобен модел на приходите. Вземете укриването на данъци например. Незнайни трудолюбиви, високообразовани професионалисти си живеят добре за сметка на населението на други държави. Или вземете вълната от приватизации през последните три десетилетия, които които дадоха картбланш на рентиерите. Един от най-богатите хора на планетата – Карлос Слим, спечели милиони благодарение на това, че получи монопола на мексиканския телекомуникационен пазар, след което повиши рязко цените. Същото важи и за руските олигарси, които след падането на Берлинската стена изкупиха на безценица ценни държавни активи и сега получават рентата.
Тук вече идва проблемът. Повечето рентиери не са толкова лесни за идентифициране като някой алчен банкер или мениджър. Много то тях са прикрити. На пръв поглед те изглеждат като индустриалци, защото в една част от времето те наистина правят нещо полезно. Именно това явление ни кара да пренебрегваме огромна част от търсенето на рента.
Вземете например фармацевтичната индустрия. Компании като GlaxoSmithKline и Pfizer редовно представят нови лекарства, същевременно обаче повечето реални медицински пробиви се правят тихо в субсидирани от държавата лаборатории. Частните компании в повечето случаи произвеждат лекарства, които наподобяват вече съществуващи неща. Те ги патентоват, и със солидна доза реклама, легион от адвокати и силно лоби, могат да прибират печалбите години наред. С други думи, внушителните приходи на фармацевтичната индустрия са резултат от щипка иновация и цели шепи рента.
Дори образци на съвременния напредък като Apple, Amazon, Google, Facebook, Uber и Airbnb са изтъкани от тъканта на рентиеризма. На първо място защото те дължат съществуването си на спонсорирани от държавата открития и изобретения (всяка второстепенна или фундаментална технолгия в iPhone – от интернет до батериите и от чувствителните на допир екрани до разпознаването на глас, са изобретени от изследователи на държавна заплата). И на второ място, защото се обръщат с главата надолу, само и само да не плащат данъци. С тази цел те издържат безброй банкери, адвокати и лобисти.
Дори още по-важно, много от тези компании действат като „естествени монополи“, оперират в позитивен затворен кръг на увеличаващ се растеж и стойност, тъй като все повече и повече хора допринасят с безплатно съдържание за платформите им. Изключително трудно е да се конкурираш с подобни компании, тъй като колкото повече растат, толкова по-силни стават.
Умело характеризирайки този „платформен капитализъм“ в своя статия, Том Гуудуин отбелязва: „Uber, най-голямата таксиметрова компания в света, не притежава превозни средства. Facebook, собственик на най-популярната медия в света, не създава съдържание. Alibaba, най-скъпият търговец в света, няма инвентар. A Airbnb, най-голямата компания за настаняване в света, не притежава недвижими имоти“.
Какво тогава притежават тези компании? Платформа. Платформа, която много хора искат да използват. Защо? Първо и най-важно – защото те са готини и забавни. В този смисъл те предлагат някаква стойност. Все пак основната причина хората да са толкова щастливи да подаряват на Facebook безплатно съдържание е, защото всичките ни приятели също са във Facebook, защото и приятелите на приятелите са там…
Голяма част от приходите на Марк Зукърбърг представляват просто рента, прибрана от милионите снимки, видеа и друго съдържание, което осигуряваме ежедневно и безплатно. И безспорно се забавляваме, докато го правим. Но ние също така нямаме алтернатива – в крайна сметка, всеки е във Facebook в днешно време.
Зукърбърг има сайт, в който рекламодателите се избиват да присъстват – и това не е евтино. Нека не ви заблуждават очарователните проекти за безплатен интернет в Замбия. Ако бъде сведена до основните неща, това е обикновена рекламна агенция. Всъщност през 2015 г. Google и Facebook са прибрали изумителните 64% от приходите за онлайн реклама в САЩ.
Но нима Google и Facebook все пак не правят нещо полезно? Разбира се, че правят. Иронията обаче е, че техните бизнес иновации само правят рентиерската икономика още по-голяма. Те наемат огромен брой програмисти, които да създават нови алгоритми, които да ни карат да кликаме на все повече реклами. Uber е узурпирал целия таксиджийски сектор, точно както Airbnb преобърна хотелиерската индустрия, а Amazon овладя търговията с книги. Колкото по-големи стават подобни платформи, толкова по-силни стават, което позволява на господарите на тези дигитални феодални владения да изискват все повече и повече рента.
Нека се върнем за момент към дефиницията за рентиер: някой, който използва контрола си над нещо вече съществуващо, с цел да увеличава собственото си богатство. Феодалният владетел от средновековието го е правил като е слагал бариера на пътя и е карал всеки, който минава, да плаща. Днешните технологични гиганти на практика правят същото, но приложено върху дигиталната магистрала. Използвайки технологии, финансирани от данъкоплатците, те издигат бариери между теб и безплатното съдържание на другите хора, като освен това почти не плащат данъци върху печалбите си.
Това е т.нар. Иновация, която хвърля гурутата от Силициевата долина в захлас: още по-големи платформи, които осигуряват още по-големи подаяния. Тогава защо приемаме това? Защо голяма част от населението се скъсва от работа, за да подкрепя тези рентиери?
Смятам, че има два отговора. На първо място, модерният рентиер знае как да не се набива в очи. Имало е времена, в които всички са знаели кой получава наготово. Кралят, църквата и аристократите са контролирали почти цялата земя и са карали селяните да плащат прескъпо, за да я обработват. Но в модерната икономика е значително по-трудно да постигнеш работещо рентиерство. Колко хора могат да обяснят какво означава суап за кредитно неизпълнение или обезпечено дългово задължение? Или пък бизнес моделът зад тези сладки Google Doodles? И нима хората на „Уолстрийт“ и „Силициевата долина“ също не се скъсват от работа? Тогава те трябва да вършат нещо полезно, нали?
Може би не. Типичният работен ден ден на главния изпълнителен директор на Goldman Sachs може да няма нищо общо с този на крал Луи XIV, но приходните модели и на двамата на практика се въртят около получаването на възможно най-голяма рента. „Най-мощната инвестиционна банка в света”, пише журналистът Мат Таиби за Goldman Sachs, „представлява огромна сепия-вампир, която се е увила около лицето на човечеството и безмилостно пъха смукалото си навсякъде, където мирише на пари”
Но дори да оставим настрана сепиите и вампирите, средностатистическият богат рентиер успява доста успешно да се маскира като приличен и трудолюбив човек. Той полага големи усилия да се представя като „създател на работни места“ и „инвеститор“, който изработва печалбата си по силата на своята висока „продуктивност“. Повечето икономисти, журналисти и политици от ляво и от дясно нямат проблем да приемат тази история. Отново и отново езикът бива усукван, за да прикрие изсмукването и експлоатацията като съзидание и генериране на стойност.
Въпреки това би било грешно да мислим, че всичко това е част от някаква гениална конспирация. Много модерни рентиери са успели да убедят дори себе си, че са добросъвестни създатели на стойност. Когато сегашният главен изпълнителен директор на Goldman Sachs Лойд Бланфейн бе попитан какъв е смисълът на работата му, неговият сериозен отговор бе: „Да върша работата на Бог“. Кралят-слънце би одобрил.
Вторият фактор, който държи рентиерите в безопасност, е още по-коварен. На всички ни се иска да сме рентиери. Те са направили милиони хора съпричастни към своя модел за генериране на приходи. Помислете за това: кои са двете най-големи дойни крави за финансовия сектор? Отговорът е жилищния пазар и пенсиите. Това са два пазара, в които повечето от нас са дълбоко въвлечени.
През последните десетилетия все повече хора теглят кредити, за да си купят дом, и естествено е в техен интерес цените на жилищата да продължат да се покачват до нови върхове (разбирай – да се надуват нови и нови балони). Същото се отнася за пенсиите. През последните десетилетия всички сме допринасяли за мащабната пенсионна спестовна касичка. Сега пенсионните фондове са поставени под огромен натиск да се съюзят с най-големите експлоататори, за да подсигурят достатъчна възвръщаемост, която да угоди на инвеститорите им.
Това, която има значение в случая е, че феодализмът е бил демократизиран. В по-малка или по-голяма степен, ние всички зависим от някакъв вид подаяния. Масово сме направени съпричастни в експлоатацията от този рентиерски елит, в резултат на което се е получил политически договор между богатите търсачи на рента, собствениците на жилища и пенсионерите.
Не ме разбирайте погрешно, повечето собственици на жилища и пенсионери не са облагодетелствани от тази ситуация. Напротив – банките ги обезкървяват далеч отвъд степента, в която те биха могли да печелят от своите жилища и пенсионни фондове. И пак е трудно да сочиш с пръст клептомана, като самият ти имаш палави пръсти.
Но защо се случва това? Отговорът може да се обобщи с две думи: защото може.
Рентиерството по същество е въпрос на власт. Кралят-слънце е имал възможност да експлоатира милиони, просто защото е имал най-голямата армия в Европа. Това не е по-различно от модерния рентиер. Той има закона, политиците и журналистите на своя страна. Поради това банкерите биват глобявани със стотинки за абсурдни измами, докато майка на държавна помощ бива наказвана строго, ако отбележи грешно квадратче в документите.
Най-голямата трагедия е в това, че рентиерската икономика поглъща най-способните и най-умните в обществото. Ако някога завършващите университетите от “Бръшляновата лига” избираха кариери в сферата на науката, обществените услуги или образованието, сега е по-вероятно да се насочат към банки, правни кантори или фалшиви рекламни агенции като Google и Facebook. Като се замисли човек, това е безумно. Даваме милиарди в данъци, само за да помогнем на най-ярките умове да се изкачват по корпоративната стълбица и да се учат как да генерират още по-скандални ренти.
Едно нещо е сигурно – страни, в които рентиерите са получили надмощие, постепенно западат. Погледнете Римската империя. Или Венеция през 15-ти век. Или Холандската република през 18 век. Както паразитът пречи на растежа не детето, така и рентиерът източва жизнеността на обществото.
Каквато иновация е останала в рентиерската икономика, тя е насочена най-вече към подсилване на същия този икономически модел. Това може би е обяснение защо големите мечти от 70-те години за летящи коли, излекуване на рака и колонизиране на Марс все още не са реализирани, докато банкерите и производителите на реклами разполагат с многократно по-мощни технологии.
Но не е задължително да е така. Бариерите могат да бъдат разрушени, финансовите продукти могат да бъдат забранени, данъчните убежища премахнати, лобитата опитомени, а патентите – отхвърлени. По-високи данъци за ултра-богатите могат да направят рентиерството по-малко привлекателно, точно защото най-големите готованци в обществото са на самия връх на пирамидата. Можем да разпределяме по-справедливо печалбите от земя, петрол и иновации например чрез система от акции за работниците или универсален базов доход.
Но подобна революция ще изисква изцяло различна история за произхода на нашето богатство. Ще изисква да зарежем старомодната вяра в “солидарността” с нещастните низши класи, които заслужават да бъдат носени на пазарно заплатените рамене на най-силните в обществото. Всичко, което е нужно да направим, е да даваме на тези, които наистина се трудят здраво, каквото заслужават. И да, с това имам предвид боклукчиите, медицинските сестри и чистачите – техни са раменете, които носят всички ни.
About The Author
