Колкото по-усилено социолози и телевизионни водещи обсъждат „неизбежната” коалиция на ГЕРБ с вече започналите да вдигат цената си „Обединени патриоти” в новия парламент, а Бойко Борисов упорито мълчи за своите планове (зарече се да не говори до излизането в четвъртък на официалните резултати от изборите), толкова повече заслужава да се вгледаме в една друга възможност, за каквато лидерът на ГЕРБ спомена още през януари. Тогава той заяви, че след изборите е по-добре да има правителство на малцинството, отколкото коалиция, „за да се знае кой управлява, кой носи отговорност”.
Като се има предвид и любимия му напоследък рефрен за морала в политиката, доста вероятно изглежда този път трикратният премиер да се откаже от „безпринципни коалиции” и да остане сам юнак на коня – наистина да предпочете правителство на малцинството. А с коня, впрочем, може спокойно да му услужи – не, не някой войвода патриот, а соцлидерката Корнелия Нинова, която наскоро демонстрира ефектни ездитни умения. Тоест –
именно БСП, а не „патриотите” да стане фактическа опора на бъдещото правителство.
Да остави Борисов да управлява сам, без да влиза в официална широка коалиция с него, но и без да го бламира, в името на новата национална кауза – да излъчваме единство и стабилност пред външните заплахи и да не се изложим пред чужденците с българското председателство на ЕС догодина.
Такъв тип скрита широка коалиция определено е предпочитана и от европейските, и най-вече от германските ментори на Борисов, пред другия вариант – да се съюзи с будещите силни тревоги по брюкселско-берлинското направление „патриоти”. Да не забравяме, че същите притеснения възпряха Борисов при миналия му мандат да сключва официална коалиция с тогавашния Патриотичен фронт. А сега, в новите „Обединени патриоти”, вече влиза и „Атака” – крайно дразнеща Европейската народна партия формация не само заради ксенофобските си изцепки, но и заради шумните си русофилски и антиевропейски акции.
Дори и да допуснем също споменаваната хипотеза Борисов да изолира „Атака” и в парламента да ползва подкрепата само на другите две партии в „Обединени патриоти” – ВМРО-БНД и НФСБ, това пак ще е трудно за преглъщане най-вече в Германия, която е много чувствителна по турската тема. Неотдавнашните геройства на лидера на НФСБ Валери Симеонов на българо-турската граница, а и въобще лексиката, позициите и условията, които поставят „патриотите” за българската политика спрямо Турция дори още преди да са се сдобили със „златен пръст”, отекват като
прерязваща аларма в Берлин.
За „мути” Ангела Меркел е от решаващо значение поне до германските избори наесен да удържи действащо споразумението на ЕС с турския президент Реджеп Ердоган за възпиране на бежанските потоци на територията на Турция. Въпреки всичките му бурни изблици срещу Европа, предназначени главно за вътрешната публика преди референдума на 16 април, на който Ердоган разчита да получи султански свръхпълномощия като държавен глава, турският президент все пак още спазва това споразумение. А Бойко Борисов от своя страна вече е успял да убеди Меркел и сие, че умее да омайва султан Ердоган, да сдържа гнева му и да го възпира да пуска бежанците през България. Именно от такъв подход има нужда Германия в буферна България. И никак не е склонна да рискува скъсването на крехкия баланс чрез включването във властта у нас на екстремисти националисти.
Показателно е онова, което написа веднага след изборите у нас германската държавна информационна атенция ДПА. Нека имаме предвид, че информационните агенции по принцип само информират. Коментарите са рядкост и се правят обикновено, именно за да изразят държавната позиция по този или онзи въпрос. Та ДПА изрично подчертава, че нарастването на влиянието на националистите у нас предвещава само нестабилност. И допълва: „А в момента
България се нуждае от стабилност и предвидимост – и то повече от всякога.
На 1 януари 2018 тази може би най-изостанала страна-членка на ЕС поема председателството на Общността. Но за да може да предложи адекватна среда за овладяване на предизвикателствата пред ЕС, България първо трябва да се справи със собствените си проблеми. А те са много: корупция, бедност, буксуваща съдебна реформа. Към това трябва да прибавим и спадащото доверие в политическите елити, както и несъстоялото се в достатъчна степен осмисляне на комунистическото минало”.
Разбира се, въпрос на тълкувание е кой какво ще прочете тук. Но наблягането на прословутите стабилност и предвидимост, както и подсещането за многото проблеми, които има да решава България, подтикват към извода, че желанието е да се търси широк вътрешен консенсус. Неслучайно в една плоскост са поставени „спадащото доверие в политическите елити” и „несъстоялото се в достатъчна степен осмисляне на комунистическото минало”. Тук може да се съзре и поставяне в една плоскост на ГЕРБ и БСП – защото посочените два аспекта в еднаква степен се отнасят и за двете партии. В същото време това е и открита препратка към словесните изблици по тази тема в предизборната ни кампания и думата „осмисляне” очевидно подканва към излизане от страстите.
Естествено, Борисов няма да се занимава с подобно спорно четене между редовете. Съветите от Берлин и Брюксел ще му бъдат сведени много по-директно. Но че логиката води към прикрито съюзяване между ГЕРБ и БСП, подсказва и оглеждането към опита на други страни в ЕС.
Най-пресен е случаят с Испания – с цялата условност на паралелите, разбира се.
В многострадалната Испания, както си спомняме, гласуваха два пъти в разстояние на шест месеца. И всеки път напред излизаше Народната партия на Мариано Рахой (въпреки всичките ѝ корупцонни скандали и обществено осъждане), но с толкова проценти, че да не може сама да сглоби правителство. А всичките възможности за допустими коалиции не докарваха необходимото мнозинство. Рахой много искаше широка коалиция със социалистите, а Берлин и Брюксел негласно, но усърдно го подкрепяха с дежурните си призиви за стабилност и предвидимост.
Бившият вече лидер на испанските социалисти Педро Санчес обаче беше категорично против, дълго упорстваше, наблягаше на принципите, повтаряше неуморно: „НЕ значи НЕ”. Докато накрая „бароните” в Испанската социалистическа работническа партия (влиятелните партийни велможи по провинциите) начело със Сусана Диас – „баронесата” на Андалусия, не му спретнаха вътрешнопартиен преврат и не го отстраниха. Така разчистиха пътя към „въздържането” на ИСРП при гласуването на правителството на Рахой в парламента. И оттогава Рахой управлява в малцинство, но комфортно, а социалистическите „барони”, пак начело със Сусана Диас, която вече официално е кандадт за лидер на ИСРП, уверяват, че са постъпили националноотговорно. И се радват на уютно съжителство и статуквено благоденствие с централната власт.
Вярно, там вътрешното плашило беше „Подемос” с приписваните ѝ сепаратистки настроения, защото подкрепя провеждането на референдум в Каталония по въпроса за независимостта.
Е, у нас, както се видя на сегашните избори, вляво от БСП зее пропаст, така че плашилата са отдясно. Но това са детайли от пейзажа. Все едно националноотговорното решение, което и тук ще се хареса на Берлин и Брюксел, е да се приложи вариация на „испанския сценарий”. Това, че лидерката на БСП категорично отхвърли във вечерта след вота възможността за широка коалиция с ГЕРБ, не е особена пречка.
Тя всъщност нищо не каза за вариант като в Испания.
Не е нужно да влиза в никакви коалиции с Борисов. Пак ще си пази принципите и ще си стои като опозиция. Въпросът е само да не му пречи да управлява – в името на стабилността, предвидимостта, националната сигурност и европейското председателство – с правителство на малцинството. Като отзивчивия към „бароните” социалисти Рахой.
Интересното е, че Корнелия Нинова, отхвърляйки с присъщата ѝ решителност идеята за широка коалиция, употреби дословно прословутата фраза на Педро Санчес: „НЕ значи НЕ”. Тя обаче отвсякъде прилича значително повече на „баронеса” Сусана Диас. Това може да е нейният сериозен български принос към испанския модел – две в едно. Хем принципна като Педро пред избирателите, хем националноотговорна и готова на болезнени – но в името на родината! – компромиси като Сусана.
Дали? Ще поживеем – до четвъртък, и ще видим, както казват в уж командващата всичко у нас Русия.
About The Author
