Призивът на Маркс и Енгелс отпреди 169 години „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” отдавна е оценен по достойнство и е прилаган доста ефективно в общността, точно срещу която би трябвало да се сплотяват пролетариите, ако искат да отстояват правата си. Терминологията е променена днес. Но непроменен остава антагонизмът в интересите на онези, които трупат все по-голямо богатство, увеличавайки неимеверно световното неравенство, и онези, които толкова повече обедняват, колкото повече позволяват да ги експлоатират и да им орязват социалните права. Макар и да са все по-малко на брой, първите съумяват да стават не само все по-богати, но и все по-координирани в опазването на удобното им статукво. Световният икономически форум в Давос е само най-представителната им витрина. А всевъзможни фондации, обединения и институти с красиви имена – обикновено в защита на демокрацията и свободата, се грижат за интересите им из различните страни и региони.
Така е и в Латинска Америка – регионът, в който дори кървавите военни диктатури от 70-те години на ХХ век бяха обединени под ръководството на американското ЦРУ в прословутия План „Кондор” за координирано избиване на латиноамериканската левица. Онази диващина обаче доведе до обратен резултат. След демократизацията се оказа, че общественото махало със силен размах лети точно наляво. И така дойде прословутата „лява вълна” на континента, за която силно повлия алтернативният път на развитие, избран във Венесуела след идването на власт там на Уго Чавес през 1999 г. Последвалите победи в президентски избори в страните им на още цяла плеяда леви латиноамерикански лидери разви процес на дейна регионална интеграция въз основа на солидарността, социалните програми и отхвърлянето на неолибералния модел. Тенденцията се олицетвори и от регионалното обединение ALBA (Alternativa Bolivariana para las Américas – Боливарска алтернатива за Америките).
Естествено, че всичко това срещаше ожесточена съпротива на десницата, която на този континент традиционно е свързана със САЩ. Именно тази открита връзка обаче пречеше за ефективното противопоставяне срещу ALBA, защото масовите обществени нагласи в онзи регион исторически са силно алергични към намесите от Север. Но сред външните фактори, способни да влияят на обстановката в Латинска Америка, от десетилетия вече се откроява и „родината-майка” Испания – и като държавна политика, и в още по-голяма степен чрез свои бивши премиери и поддържани от тях фондации.
Ястребът Аснар
Испанският фактор се прояви ярко още през 1996 г., когато веднага след идването си на власт в Мадрид тогавашният десен испански премиер Хосе Мария Аснар стана инициатор на т.нар. Обща позиция на ЕС, която наложи на общността ограничителна политика спрямо Куба. Едва миналата година, с подписването на ново и всеобхватно споразумение за сътрудничество между ЕС и Хавана, тази ретроградна Обща позиция спря да действа.
Аснар обаче активно продължи да действа на латиноамерикански терен, дори и след края на премиерстването му през 2004 г. – най-вече чрез фондацията си FAES (Fundación para el Análisis y los Estudios Sociales – Фондация за анализи и социални проучвания) и чрез подпомагането ѝ за сектори от неговия идеен спектър в Латинска Америка. След като Аснар се доказа като толкова изявен международен ястреб покрай войната в Ирак, заставайки за началото ѝ редом с Джордж Буш и Тони Блеър, той явно спечели и доверието на Големия брат, че може добре да брани „правилните” интереси и по латиноамериканското направление.
През последното вече над десетилетие и половина основният фокус за външно въздействие отдясно е съсредоточен върху Венесуела – заради важната роля, която играе тази страна върху континенталната левичарска тенденция, олицетворявана от ALBA. Докато беше жив Уго Чавес, дестабилизацията там беше трудна заради огромния му авторитет, който парализираше и опозицията. Впрочем, имаше значение и фактът, че в Испания до 2011-та управляваше премиерът социалист Хосе Луис Родригес Сапатеро, противник на войната в Ирак, който поддържаше ако не чак приятелски, то почтено-партньорски връзки с правителствата от ALBA. Но после властта в Мадрид се смени, дойде дясното правителство начело с Мариано Рахой, което започна открито да подкрепя дясната опозиция и във Венесуела, а и другаде из латиноамериканските страни.
Откога Фелипе Гонсалес е „свой“ за някои в Каракас
Трябва да се открои и още един сериозен играч от Испания – бившият социалистически премиер Фелипе Гонсалес, който в по-младите си години се славеше като приятел на Фидел Кастро и като агитатор за сближаване между ЕС и Куба. Но в по-зряла възраст той стана заклет враг първо на Уго Чавес, а след смъртта му през 2013 г. и на наследилия го начело на Венесуела Николас Мадуро.
Тук има и интересно обяснение за тази гореща пристрастност на Фелипе Гонсалес по венесуелската тема, наредила го – парадоксално или логично? – рамо до рамо с идейния му уж опонент Аснар. За да открием корена на нещата, трябва да върнем лентата към средата на 70-те години на ХХ век. От 1974 до 1979 г. на власт във Венесуела е Карлос Андрес Перес, представител на социалдемократически ориентираната партия Демократично действие. Това е златната епоха на петролния бум в света, включително и за „Саудитска Венесуела”, както тогава шеговито наричат латиноамериканската нефтена рекордьорка. През 1976 г. Перес национализира петролната индустрия в страната, постига нулева безработица, инвестира нашироко в социални и образователни програми, а към края на мандата си се ангажира и с в посреднически мисии за омиротворяване на Централна Америка. Не липсват обаче и критики, че Перес фаворизира най-вече кръга от свои приближени венесуелски едри предприемачи, станали известни като „Дванайсетте апостоли”.
В средата на 70-те Перес освен всичко друго става и зам.-председател на Социалистическия интернационал, ръководен тогава от приятеля му Вили Бранд, който от своя страна е покровител и на младия испански социалист Фелипе Гонсалес. Когато испанският диктатор Франко умира през 1975 г. и в Испания започва сложният период на прехода към демокрация, Фелипе Гонсалес се завръща в Мадрид от емиграция със самолет, предоставен от Венесуела. Години по-късно ще се разбере, че това всъщност е бил частният самолет на влиятелния венесуелски предприемач Густаво Сиснерос, днес втория по богатство латиноамериканец, който също бил сред приятелите на Перес. И явно също и на Гонсалес .
Историята има и продължение. Перес получава още веднъж шанс да ръководи Венесуела. Следващият му мандат като президент е от 1989 до 1993 г. и е прекъснат от предсрочни избори заради голямото възмущение, което разпалва в страната това му управление. Първо, още в началото на 1989-та въведеното от Перес рязко поскъпване на живота и едновременно орязване на социалните бонуси предизвиква масовия бунт, станал известен като „Каракасо”. По-късно – през 1992 г., срещу Перес са вдигнати и два военни метежа, единият от които е предвождан от младия тогава парашутист Уго Чавес.
Гняв предизвикват и тъмните приватизационни сделки, облагодетелстващи все приятели на Перес. Една от най-скандалните е приватизацията на печелившия национален авиопревозвач VIASA. Авиокомпанията е продадена през 1991 г. почти на безценица на друга държавна структура, принадлежаща на чужда държава – на испанската IBERIA, която сама е в криза. Критиците на Перес са възмутени, че това става само заради личното му приятелство с Фелипе Гонсалес, който тогава е премиер на Испания. За броени години испанските собственици докарват VIASA до фалит… В крайна сметка през 1993 г. Перес е отстранен от поста заради гигантски злоупотреби с държавни средства и бяга в САЩ.
Именно това скандално управление, както и още по-бруталното следване на рецептите на МВФ при следващия президент Рафаел Калдера, са предпоставките, породили желанието на венесуелците за кардинална смяна в системата на управление. И довели до избирането на Уго Чавес за президент през 1999-та. В същото време тази обстойна ретроспекция дава и достатъчно ясна представа за дълбоките лични връзки (а може би и по-съществени интереси) на Фелипе Гонсалес с онези предприемачески и политически среди, които сега искат да обърнат курса и във Венесуела, и в другите латиноамерикански страни, където още управляват лидери от тенденцията ALBA.
Как беше обединена венесуелската опозиция
Дейното испанско съветничество и дори пряко участие (както по линията на Аснар, така и по линията на Гонсалес) в конструирането на единодействие сред разпокъсаната венесуелска опозиция ясно пролича още през лятото на 2015-та. Дотогава острите вътрешни съперничества и очевидните идейни различия правеха невъзможно обединяването на опозиционните сили в страната. Но през лятото на 2015-та с бабуването на професионални експерти, изпратени от Гонсалес и Аснар, най-после се роди обединението MUD (Mesa de la Unidad Democrática – Маса на демократичното единство).
Целта беше, разбира се, да се осигури опозиционна победа на парламентарните избори, насрочени за декември същата 2015-та. И това бе постигнато – силите от MUD взеха заедно две трети от местата в Националното събрание. И оттам нататък започна постоянен натиск за търсене на форма за отстраняване на президента Мадуро от власт. Сложна задача, защото венесуелската конституция не дава такива права на депутатите. Това може да стане само чрез референдум, но за свикването му също има куп цедки, през които опозицията на успя да премине. Въпреки всичко натискът не спира.
Той е координиран и с политически действия отвън. Освен, че още по времето на президента Барак Обама САЩ обявиха Венесуела за „заплаха” за националната си сигурност, наскоро Вашингтон въведе и персонални санкции срещу венесуелския вицепрезидент Тарек ел Аисами, голословно обвинявайки го в наркотрафик и други злоупотреби.
IDEA събира експрезидентска дясна артилерия срещу Мадуро
Успоредно срещу правителството действа и „испанският фронт”. И тук не става дума само за това, че час по час премиерът Рахой приема в Мадрид и шумно подкрепя лица от венесуелската опозиция. По-сериозното участие е на едно представително международно обединение, което включва цели 37 бивши премиери и президенти от Испания и Латинска Америка. Бившите испански премиери, то се знае, са Хосе Мария Аснар и Фелипе Гонсалес. А сред латиноамериканските експрезиденти са костариканците Оскар Ариас, Алберто Монхе, Хосе Фигерес, Мигел Родригес, Лаура Чинчия и Рафаел Калдерон, панамците Николас Ардито и Мирея Москосо, колумбийците Белисарио Бетанкур, Андрес Пастрана и Алваро Урибе, мексиканците Висенте Фокс и Фелипе Калдерон, чилиецът Себастиан Пиниера, перуанецът Алехандро Толедо, аржентинецът Фернандо де ла Руа и т.н.
Обединението се нарича Iniciativa Denocrática para Espaňa y las Américas (Демократична инициатива за Испания и Америките) или съкратено IDEA. Формализирано е също през 2015-та, по време на междуамериканската среща в Панама. И основната цел е да осъществява постоянен външнополитически натиск над властите в Каракас, обвинявайки ги в липса на демократичност чрез декларации и чрез критични петиции, най-често отправяни до международни организации, като любимата сред тях им е най-отзивчивата към подобни апели Организация на американските държави. Ако се прегледа дейността на IDEA напоследък, веднага се вижда, че тя се отчита поне с една такава декларация месечно. Така че – редиците са потегнати, офанзивата отдясно е налице, координирана е от „свои” за местната култура, език и манталитет експерти от „родината-майка”…
Мрежа на интелектуалци отвръща на ударите
Разбира се, от другата страна международната подкрепа също не е никак малка. Още от 2004 г. действа например една мащабна и поддържаща алтернативния курс на Венесуела и на другите страни от ALBA формация, наречена Мрежа на интелектуалците и артистите в защита на човечеството (Red de intelectuales y artistas en defensa de la humanidad), в която са включени изявени писатели, художници, музиканти, университетски преподаватели, учени от различни страни. Представители на тази инициатива редовно се събират на срещи и излизат с позиции, разобличаващи необявената война, която се води срещу правителството на Венесуела и за дискредитиране на неговия модел на развитие.
На поредната си 15-та среща, състояла се в Каракас на 7 март, участниците в Мрежата обърнаха специално внимание на медийните манипулации срещу Венесуела и другите страни от ALBA. В становището им се подчертава още: „Нашата Мрежа отстоява прозрачността на държавите, защитата на личните данни на гражданите, изтъква ключовата важност на дигиталния суверенитет. Същевременно отдаваме своето признание на онези, които разкриват тайните на империята и информират за глобалния шпионаж”.
Поделение на Мрежата на интелектуалците и артистите в защита на човечеството действа и в България, като много от нейните членове са и членове на Асоциацията за приятелство „България-Венесуела”. Двете организации също излязоха с декларация на 7 март – навръх четвъртата годишнина от кончината на Уго Чавес. В нея те осъждат санкционните мерки с екстериториално действие, налагани от САЩ, призовават за зачитане на суверенитета и териториалната цялост на Боливарска република Венесуела, за спазване на международното право и т.н.
С твърда позиция по същите въпроси излезе наскоро и венесуелският външен министър Делси Родригес, която в словото си пред Съвета по правата на човека към ООН изтъкна как „имперските сили са избрали Венесуела за своя имперска цел и атакуват нейния модел на правата на човека, който е универсален”. Делси Родригес подчерта, че въпреки падането на международните цени на петрола и „въпреки многобройните форми на икономическа агресия” срещу страната ѝ, там продължава да се развива социалният модел, като 74% от държавния бюджет се заделя за разходи именно в социалната сфера – показател, с който малко страни могат да се похвалят. Постиженията особено изпъкват на фона на свят, в който расте социалното неравенство, транснационалните корпорации се обогатяват от войните, а един от всеки 113 души е превърнат в бежанец – напуснал е дома си поради конфликти или преследвания, напомни венесуелската министърка.
Тя порица „този несправедлив международен ред” и призова да се гради нов, да се върви към „създаването на международен фронт за мир, срещу нетолерантността, срещу омразата, за диалог на цивилизациите, за междурелигиозен диалог”.
Кой накъде върви очевидно е ясно. Кой как се обединява – също. А състезанието между двете тенденции става все по-ожесточено…
