„Португалското чудо” съживява видението за единна и социална европейска левица

Историческият маршрут „Пътят на Сантяго” на католическите поклонници до град Сантяго де Компостела в Галисия, Испания, обикновено продължава и с „Пътя на Фатима” – до едноименния португалски град, в чиито околности преди 100 г., между май и октомври 1917-ма, Богородица се явявала неколкократно на три овчарчета и им разкрила три тайни за развитието на света. (Едната, казват, е за последвалата Октомврийска революция в Русия и за ролята на тази страна в международните дела). Поклонниците пропълзяват последния участък до мястото на видението край Фатима на колене, в екстаз, убедени, че така се пречистват и намират верния път към изпълнение на възвишените си съкровени желания.

Много подобен пламенен устрем през последните месеци води на поклонение в португалската столица Лисабон и цяла върволица от изредили се там соцводачи от различни европейски страни – от бившия лидер на испанските социалисти Педро Санчес, амбициран да си върне партийното ръководство, през кандидатите за президент на Франция Беноа Амон и за канцлер на Германия Мартин Шулц, до неуспелия соцпретендент за шеф на Европарламента Джани Питела. Всичките възхитено превъзнасят „португалското чудо” и мечтаят да поемат от живителната му сила, която да плъзне и из цяла Европа. И да въплъти видението за единна и социална европейска левица.

„Чудото” е общо взето успешно функциониращото от края на 2015-та управление на потругалските социалисти начело с премиера Антонио Коща, подкрепено в парламента с гласовете на Левия блок (събрат на гръцката „Сириза” и испанската „Подемос”) и съюзените помежду си комунисти и зелени. Това левичарско партньорство се оформи след парламентарните избори на 4 октомври 2015-та, бламира с пленарно гласуване опиталата се да вземе нов правителствен мандат десница и успя да осигури властта на соцправителство на малцинството начело с Коща.

„Добрата Тройка”

Когато това стана, първите реакции на всички сили на статуквото в Европа (към което тогава спадаха и повечето социалистически и социалдемократически партии, още плъзгащи се по инерция по развратния „трети път” на Тони Блеър и Герхард Шрьодер), беше паническа. Заби се тревога как Коща щял да стане заложник на „екстремистките” си крепители – железния Жеронимо де Соуза, ветеран синдикалист и водач на компартията, пледиращата за излизане от НАТО и от еврозоната и за национализация на банките, и „Катарина Велика”, каквото е прозвището на предвождащата Левия блок миньонка, актриса и литераторка Катарина Мартинс, привърженичка на 50-процентното опрощаване на португалския дълг.

От светилищата на неолиберализма – „световните финансови институции”, тогава синхронно започнаха да вещаят, че тази португалска екзотика няма да я бъде, защото ще провали „икономическата стабилизация” на предшествениците си, издействана за сметка на задушаващите и народ, и потребление, и бизнес убийствени рестрикции.

Но чудото все пак се получи. Невъобразимата доскоро конструкция, която дори не е коалиция, а почива на договори само за парламентарна подкрепа, се оказа работеща. Както динозавърът Жеронимо, така и младата Катарина, проявиха достатъчно гъвкавост и модерна креативност да се откажат от най-радикалните си искания. И да дадат управленски шанс на всъщност доста неконвенционалния соцлидер Антонио Коща (баща му е от някогашната португалска колония Гоа, която сега е щат на Индия, и му е завещал не само мургав тен, но и светоусещане, по-близко до експлоатираните от колониализма народи, отколкото до колониалистите). Тази „добра Тройка”, както сами се представят, събра сили да загърби идейното разделение и да постави над всичко обединяващата свърхзадача да бъде спряна най-после убийствената политика на орязвания и да се докаже, че един по-хуманен обществен модел е полезен и за съживяване на икономиката.

Важно за отбелязване е, че точно такива искания издигаха и внушителните протести срещу предишното дясно управление от страна на мощните синдикати, най-вече свързаните с комунистите, които имат в Португалия традиционно силно влияние. И съответно застанаха с цялата си тежест зад поемането на властта от „добрата Тройка“.

Година и нещо по-късно равносметката е повече от обнадеждаваща. По данни на ОССЕ безработицата е паднала от 13,9%, колкото беше през 2014 г., на 10,2% – най-ниския показател от 2010-та насам. Минималната заплата се е вдигнала с 9%  и предстои да се вдигне още с 25% до края на правителствения мандат – тоест в рамките на следващите 4 години. Дефицитът е свит от 7,2% на 2,5%. Икономиката, която постоянно беше на минус от началото на кризата през 2008-ма, е пораснала с 1,2% и за 2017-та е предвидено да порасне още повече – с 1,5%. Сондажите отчитат небивал скок на доверието в правителството сред португалците – то не е било толкова високо, откакто през 1997 г. са започнали  да се правят такива проучвания. Персоналното доверие в премиера Коща е 81% – също рекорд (в края на 2015-та е било 47%).

Приносът на „Професора”

Впрочем, самият Коща държи да споделя този рейтинг и с още един ключов за „португалското чудо” персонаж – избрания в началото на 2016-та за президент на Португалия Марсело Ребело де Соуза, или „Професора”, както също е известен заради професорската си титла по право. Коща обича да подхвърля, че народа се бил заразил от неговия собствен „хроничен оптимизъм” и от „реалистичния оптимизъм” на президента.

Факт е, че дълго изявявалият се като критичен към неравенството телевизионен водещ Ребело де Соуза, макар и избран с гласовете на играещата в Португалия твърдо вдясно Социалдемократическа партия, всъщност е убеден последовател на „социалния папа” Франциск. И сега, вече като президент, оказва дейна подкрепа на правителството на Коща в завръщането към социалната държава. Отдавна властите в страната не са били в толкова привлекателен за по-голямата част от обществото синхрон. Хората си харесват управляващите, убедени са, че курсът е добър и в резултат това стимулира и потреблението, и предизвиканото от него оживление в производството. А „Професора” междувременно не се уморява при всяко свое посещение в чужбина да хвали правителството и парламентарните му съюзници, че „се справят много по-добре от очакваното”. С което вдига доверието към тях и в чужбина.

Е, тук не мога да пропусна и един неизбежен коментар от нашенската си българска „камбанария”. Можем само да завиждаме на този португалски феномен с единението на институциите в името на интересите на страната – те така действаха и по португалската кандидатура за генерален секретар на ООН, която накрая се оказа и печеливша. Да припомням ли нашенския контраст – онзи скандален цирк, в какъвто превърнаха бившите ни управляващи българското участие в тази надпревара?…

Плюсове и минуси

Но да се върнем към Португалия. „Ние успяхме да изпълним всичките си обещания към португалския народ. Обърнахме страницата на суровите икономии. Показахме, че алтернативата е възможна и ще продължим да я доизграждаме.” Това заяви премиерът Антонио Коща при гласуването в парламента на бюджета за 2017-та.

На 20 февруари дойде и новината, че португалското правителство предсрочно е завършило изплащането на половината от дълга към МВФ, натрупан от „спасителния” кредит за страната през 2011 г. С преведения преди десетина дни транш от 1,7 милиарда евро е била закръглена сумата от общо 13 милиарда евро португалски вноски в сметките на МВФ, въпреки че крайният срок за това е бил чак през 2019 г. Така, с предсрочното погасяване на половината от борча се спестява плащането на лихвите за две години.

Въпреки този впечатляващ жест обаче, още на следващия ден Европейската комисия обяви, че публичният дълг на Португалия в размер на 130,5% от БВП буди тревога и сложи страната в групата на „прекомерно дисбалансираните” свои членки. Впрочем, в същата група е и България. В нея са също Италия, Франция, Кипър и Хърватия.

От Лисабон обаче данните пак се четат оптимистично. Да, отчетеният в края на 2016-та публичен дълг от 130,5% надхвърли заложения в бюджета лимит от 129,7%, но все пак показваа снижаване спрямо стойностите от септември м. г. – 133,4%.

Разбира се, Брюксел по навик се тревожи най-много за банковата стабилност в Португалия и за това, че трудовият пазар още не е „либерализиран”. Еврокомисията натяква на правителството в Лисабон, че не се е погрижило за обслужването на лошите кредити и че държи трудовия пазар „скован”, като същевременно повишава цената на труда. На свой ред МВФ обявява, че Португалия няма свободен бюджет, за да създаде „лоша банка” и да събере в нея всички токсични кредити, което създава заплаха за банковия сектор. Лансира се и прогноза, че сниженият за сметка на ниските публични инвестиции дефицит скоро пак ще започне да расте.

Впрочем, в близките седмици правителство подхваща продажба на банката Novo Banco на един американски фонд по условия, които трябва да одобри Еврокомисията, и ще започне мащабна рекапитализация на най-голямата банка – Caixa Geral de Depósitos. Това вероятно ще задоволи Еврокомисията и МВФ, но може да породи напрежение между правителството и парламентарните му опори – Левия блок и съюзените комунисти и зелени. Както вече се случи наскоро по друг повод – във връзка с инициативата на правителството за понижаването на дела на бизнеса в социалните осигуровки.

Първото препъване

Истината е, че въпреки многото адмирации и въпреки повишения интерес отвън към „португалското чудо”, това левичарско партньорство все пак не върви съвсем идилично. То е плод на ежедневно балансиране. Да, регламентирано е от разумно конструирани компромисни договори между социалистите и всяка от другите формации, но все пак и всяка отделна правителствена инициатива отново преминава през пресявката на Левия блок и на комунистите със зелените. А те си имат своите „червени линии”, отвъд които не отстъпват, защото не могат да изневерят на своя електорат. Особено пък на фона на предстоящите тази година местни избори.

Така през януари се стигна и до първото сериозно сътресение в „добрата Тройка” – по повод  вече споменатото правителствено предложение за сваляне на бизнес-дела в социалните осигуровки. То бе лансирано от кабинета като „компенсация” за работодателите, след като за една година минималната заплата в страната бе вдигната от 530 на 557 евро – и това съответно повиши разходите на предприемачите. Премиерът Коща беше решил да ги овъзмезди като намали с 1,25 пункта единното отчисление са социално осигуряване на всеки работник, което се прави от работодателя му. То трябваше да стане 22,50% вместо 23,75%. Това обаче веднага ще намали с 40 милиона евро годишните постъпление в социалното осигуряване. Което е напълно неприемливо за анонсиращите се като защитници на социалните гаранции Ляв блок, ПКП и зелените. От самото начало на дискусиите по темата те бяха категорично против подобен ход.

И все пак Коща го предприе – внесе предложението си за гласуване в пленарна зала. Според наблюдатели логиката му (може би дори координирана с Жеронимо де Соуза и Катарина Мартинс) е била следната – нека левичарските му партньори да си гласуват „против” и така да си запазят авторитета пред своите избиратели. 19-те гласа на Левия блок и 17-те гласа на комунистите и зелените все едно не могат да обърнат резултата в 230-членния парламент, ако всички останали са „за”. Премиерът е бил убеден, че инициативата му ще срещне подрепа от десницата – от Социалдемократическата партия и Демократичния и соцален център, защото докато на власт беше коалицията им, тя непрестанно фаворизираше бизнеса. Всъщност правеше точно същото – вдигаше минималната заплата, а после сваляше осигуритлната тежест на работодателите.

Никой не можа да повярва, но този път стана друго – на инат на Коща депутатите от Социалдемократическата партия гласуваха против предложението му, а от Демократичния и социален център се въздържаха. И това обрече на провал премиерската инициатива. За да саботира правителството, десницата де факто загърби собствените си принципи и избиратели, като дори стъпи в един и същи терен заедно с Левия блок и комунистите, които, естествено, останаха втрещени. Това бе първото голямо поражение на социалистическото правителство в 15-месечното му управление. Вероятно и други подобни турбуленции няма да му се разминат в бъдеще. Но и десницата тепърва ще си плаща гяволъка, защото с този свой номер силно си разклати позициите сред бизнеса.

„Олевяват” дори МВФ и Шулц

Португалски медии и чужди кореспонденти са общо взето единодушни, че въпреки логичните си вътрешни противоречия засега няма изгледи „португалското чудо” да се пропука сериозно, защото за момента този тип управление устройва всички участници в него. С компромиси или с виражи, социалистите все пак управляват и дори градят модел за европейско подражание. А съюзниците им левичари имат удобно оправдение пред симпатизантите си даже и в изборна година като сегашната – те формално не са в правителството, но ако не му поставяха условията си за подкрепа, нещата щяха да са по-зле. „Португалското чудо” е в крак включително и с новата мода в световните приоритети – след като дори МВФ вече открадна терминологията на алтергобалистите и на последните си сбирки не спира да сочи неравенството като основна пречка за световния прогрес, значи курсът към социална справедливост или поне дискурсът за него очевидно е освободен от досегашните стигми.

Отделен е въпросът защо е така. И доколко новите тенденции се подхранват от притесненията на транснационалния капитал заради бъркотиите с Brexit, Доналд Тръмп и европейските национализми, на чийто фон интернационализмът на стари и нови левици очевидно започва да изглежда като по-малкото зло, способно отгоре на всичко да изпусне и пáрата на излишното социално напрежение. Пазарните принципи отдавна са се вкоренили и в политиката – търсенето определя предлагането; печалбата оправдава средствата; промени всичко, за да не промениш нищо и т.н.

А че работата е сериозна и едва ли ще се размине само с едното „португалско чудо”, проличава не толкова от горещите прегръдки с Антонио Коща на вдъхновените от примера му, но далечни от властта в страните си Беноа Амон или Педро Санчес, колкото от траекторията на не по-малко въодушевения Мартин Шулц. Едно от последните му пътувания още в качеството на председател на Европейския парламент беше именно в Лисабон, където подкрепи своя „много близък приятел” Коща и дейно се поинтересува от подробностите на неговия опит с левичарските му партньори. Днес, вече като кандидат за канцлер на Германия от своята Социалдемократическа партия, Шулц дава недвусмислени сигнали, че ако победи в изборите наесен (а засега сондажите доста го фаворизират), ще обърне гръб на досегашната широка коалиция с християндемократите на Ангела Меркел и ще предпочете обединение със зелените и с партия „Левицата” – все отхвърляна досега заради генетичните си връзки с някогашната Германска единна социалистческа партия на ГДР. Очевидно новите времена вече не тачат старите предубеждения.

Иде ли „лява вълна”

Ако пробивът в малка Португалия наистина бъде последван от подобен обрат и в голямата Германия, няма да е изключена и една по-масова „лява вълна” в Европа. А споменатите Амон и Санчес ще са сериозни действащи лица в нея. Вярно, на Амон за момента никой не дава шансове за президентския пост във Франция. Но успее ли да се наложи като лидер на ФСП, установи ли ефективен съюз с левичаря Жан-Люк Меланшон, няма да е за пренебрегване дори и в опозиция. Що се отнася до Санчес, той уверено се е устремил към връщане начело на Испанската социалистическа работническа партия чрез вътрешнопартийни избори. Оповестил е и че ще върви към борба с неолиберализма, изграждайки „прогресивен алианс” със синдикатите и с други сектори на левицата (макар и без да ги конкретизира, всички са наясно, че говори за „Подемос” и включващата комунистите „Обединена левица”).

На свой ред откъм откъсващото се от ЕС Обединено кралство левичарски глас надига и лидерът на лейбъристите Джереми Корбин, който вече се закани, че „истинската борба започва сега”, след стартирането на Brexit – борба в защита на правата на работниците и против плановете на консервативната премиерка Тереза Мей да превърне Острова в данъчен рай на прага на Европа. Лейбъристът не се колебае да напомня, че партията му е била за оставане в ЕС, но и за реформиране на ЕС – за да стане той по-социален, по-отговорен към гражданите си. В свое интервю пред испанския „Ел Паис” Корбин подчерта преди броени дни още един важен аспект от позициите си – по отношение на работещите на Острова преселници от Централна и Източна Европа: „Начинът, по който групи работници са наемани в централноевропейските страни, за да работят по строежите в Обединеното кралство, е една гротескна експлоатация. Това влошава условията на труд и създава огромни напрежения сред местните общности. Ключът е да се контролира не миграцията, а експлоатацията.”

Комуникира ли Станишев с комунисти

Кой знае защо обаче този въпрос не се разисква от естествения добър познавач на централно- и източноевропейската действителност и британски възпитаник Сергей Станишев, председател на Партията на европейските социалисти. Той, впрочем, би могъл и доста да разшири хоризонта на съидейниците си, редуващи се сега за обмяна на опит при португалските творци на съюзяването между социалисти, комунисти и други левичари. Стига да се престраши да им напомни, че още преди над осем десетилетия един негов сънародник – Георги Димитров, разработва теорията, стратегията и тактиката на единните народни фронтове, базирани точно на съюза между социалисти, комунисти и други левичари. Пряк резултат на това са спечелилите избори през 1936 г. народни фронтове в Испания и Франция, а през 1938 г. и в Чили, където същият опит се доразвива и през 1970 г. Тогава в президентските избори побеждава кандидатът на включващото социалисти и комунисти Народно единство – социалиста Салвадор Алиенде… Станишев дори беше сложил Димитров и Алиенде един до друг сред лицата на корицата на прословутата си книга „Защото сме социалисти”…

Не знам дали сега дава съвети на европейските социалисти как да се съюзяват с комунисти, нито дали си комуникира с лидера на португалската компартия Жеронимо де Соуза, пряк ученик и следовник на нейния някогашен легендарен водач Алваро Кунял, неведнъж гостувал в България. (И посрещан, както и толкова други ръководители на братски партии, от международния секретар на ЦК на БКП Димитър Станишев, баща на Сергей).

В паметта ми обаче се е запечатал епизод някъде от 1996-та, когато работех в един голям тогава всекидневник. Бях решила да напиша материал за това, каква е съдбата след преломната 1989-та на прочути комунистически лидери, тачени преди, в разпадналия се соцлагер – като например същия този Алваро Кунял, французина Жорж Марше или американката Анджела Дейвис. Отидох да потърся информация и евентуални контакти от стара кореспонденция с такива личности в международния отдел на БСП на „Позитано” 20. Единственото момче, което работеше там – Сергей Станишев, нацупено ми отговори: „Ние сме социалистическа партия. Не комуникираме с комунисти”…