В категории:България

Прозират ли апетити за приватизация на „Топлофикация“ зад последната авария?

Според служебния министър на енергетиката Николай Павлов подобен сценарий не е възможен. Но в България имаме горчив опит с подобен подход и последвали спорни сделки.

Снимка: Google Maps

„Топлофикация-София“ най-после отива в частни ръце – мощна френска компания купува дружеството„. Вероятно, ако прочетат подобно заглавие в утрешния вестник, повечето софиянци ще пляснат доволно с ръце и ще въздъхнат с облекчение. Реакцията на средностастическия жител на столицата е очаквана и разбираема, тъй като проблемите с топлото на София не са от вчера или днес, а същевременно повече от 20 години универсалното „лекарство“ за всички проблеми с обществените услуги у нас е… приватизацията. Въпросното хапче е доказано твърде горчиво и по-скоро влошава състоянието на „пациента“, но през годините бяха вложени големи ресурси и усилия да бъде накарано обществото да повярва, че именно това е най-доброто възможно решение.

„Държавата е лош стопанин“ със сигурност е една от най-често използваните в публичното пространство мантри от началото на промените, която е жива и днес. Масовата приватизация е един от основните елементи, върху които се гради т.нар. неолиберална доктрина, лансирана през 70-те години най-гласовито от Милтън Фридман. Но няма нужда да ходим чак до Чили, за да се уверим в

провала на рецептите на Фридман.

„Шоковата терапия“ и масовата приватизация бяха наложени ударно и у нас в средата на 90-те години, а резултатът е болезнено очевиден днес. Раздържавяването на българската индустрия далеч не оправда розовите очаквания, но благодарение на отличните и добре подплатени финансово „маркетингови“ (или директно казано – пропагандни) способности на кръга от икономисти, политици и скачените с тях журналисти и неправителствени организации, които накратко наричаме „пазарни фундаменталисти“, голяма част от обществото остава сляпо за „слона в стаята“. Не бива да пропускаме и ролята на международните финансови институции като Световната банка и Международния валутен фонд, които имат сериозна заслуга в избора на този път за развитие, съветвайки и изисквайки от години за налагането на гореспоменатите неолиберални „лекарства“.

Сама по себе си държавата не е „лош стопанин“, но е много възможно по определени причини стопаните в държавата да бъдат лоши. Типичен пример за дългогодишно и целенасочено лошо стопанисване на държавно предприятие са Българските държавни железници. Какви биха могли да бъдат причините за това? Въпросът не е за милион долара – железниците са апетитна хапка за приватизация. Засега БДЖ успява някак да удържи на огромния натиск и престъпно управление, но по същата добре отработена схема за ръководене към умишлен фалит бяха приватизирани и отидоха в частни ръце редица други предприятия.

Дали случилото се в последните дни с „Топлофикация-София“ не е епизод от същия сценарий? Дали не е възможно зад главоболията, докарани на столичани заради липсата на парно и топла вода в студените февруарски дни

да стоят умишлени действия или бездействия,

които целят да подготвят и настроят общественото мнение положително към евентуална приватизация на „Топлофикация“?

„Не мисля“, отговори лаконично на този въпрос на „Барикада“ днес служебният министър на енергетиката Николай Павлов. По време на брифинга Павлов на няколко пъти отбеляза, че министерството е разпоредило пълна проверка, държи непрекъсната връзка с ръководството на „Топлофикация“ и е уверено от него, че се прави всичко възможно проблемът да бъде решен. Това било всичко, което по закон министерството може да направи – другото било в правомощията на КЕВР.

Според официалната версия на „Топлофикация-София“ причина за аварията е токов удар, който е прекъснал електроснабдяването в помпена станция „Лозенец“. Във високите квартали като „Младост“ и „Студентски град“ заради голямата денивелация спрямо топлоизточника ТЕЦ София-Изток и в резултат на изключването на тази помпена мощност заради токовия удар, голямо количество вода започва да се връща към ниската част и се получава хидравличен удар. Той товари топлопреносната мрежа и в определени участъци се появява пробив.

Логично в социалните мрежи възникна въпросът

наистина ли един токов удар е способен да причини подобна авария,

която да остави без топла вода и парно половин София, и защо подобна възможност не е изолирана досега? Едва ли това е първият токов удар, който се случва в столицата.

И макар служебният министър да посрещна въпроса с усмивка, идеите за приватизация на „Топлофикация-София“ не са от вчера. Те датират още от времената на масовата приватизация и служебния премиер Стефан Софиянски. Покрай скандала с бившия директор на дружеството, несъмнено „лошия стопанин“ Валентин Димитров, сдобил се с прякора „Вальо Топлото,“ темата се отваря наново в началото на века. Съвсем логично данните за злоупотребите и натрупаните дългове сриват доверието, а от там и потенциалната цена на дружеството.

Както гласи клишето -„нищо ново под слънцето“. През януари 2006-та година, когато кмет на София е бъдещият премиер Бойко Борисов, възможността за приватизация е изречена на глас от тогавашния председател на Столичния общински съвет Владимир Кисьов. По думите му „това е начинът за едно по-модерно топлодаване в София“. Половин година по-късно вече е готов и меморандум за общи действия между Министерството на икономиката и Столична община за „общи действия по приватизацията“ на „Топлофикация-София“. По време на дебатите в СОС при приемането на документа активен поддръжник на приватизацията е тогавашният общински съветник от НДСВ Владимир Каролев.

Стожерът на либертарианската мисъл Владимир Каролев

е сред активните лобисти в социалните мрежи за приватизация по възможност и на майчиното мляко, но за съжаление идеите му не остават само на стената му във „Фейсбук“. Доскоро Каролев беше съветник в Министерството на икономиката, а през годините има активна роля и като лобист в полза не само на определени идеологически възгледи, но и на конкретни фирми – една от тях е френската „Веолия“, която концесионира софийската вода и наскоро „зарадва“ софиянци с увеличение на цената с 18%.

От същата 2006-та година пък у нас работи и „Веолия Енерджи“ (предишно име на компанията e „Далкия България“), за която се говори, че отдавна има интерес към приватизация на „Топлофикация-София“. „Далкия България“ е една от фирмите, чиито имена са спрягани за приватизатори на „Топлофикация“ покрай приемането на меморандума заедно с ЧЕЗ и „Газпром“. Днес „Веолия Енерджи“ вече има и натрупан опит в тази посока, тъй като през 2007-ма година печели договора за придобиване на топлофикационната мрежа на третия по големина град в България – Варна. От българска страна интерес тогава проявява Христо Ковачки, който притежава или участва в собствеността и управлението на няколко други топлофикации в страната.

Съгласно меморандума от 2006-та година „Топлофикация-София“ трябва да бъде приватизирана до края на следваща година. Освен председателя на СОС Кисьов и столичния кмет Бойко Борисов, подпис под него слага и тогавашният енергиен министър Румен Овчаров. Вариантите за приватизация са различни, но според Овчаров „най-добър е вариантът за продажба на 100 процента от акциите“.

Заложеният в меморандума „пожелателен“ срок до края на 2007-ма година не е изпълнен, избран е нов общински съвет, но темата периодично влиза в медийното пространсто. Чуват се и различни гласове, включително отдясно – например според бившия общински съветник от СДС Николай Желев

приватизация на дружество, което ще разполага с монопол, не е никак добра идея.

Желев изтъква, че „Топлофикация-София“ e стратегическо предприятие – тя е третият енергиен производител в страната и спирането на производството ѝ може да доведе до колапс на енергийната система, а бъдещият собственик ще придобие механизми „да провокира не само свалянето на кмета на София, но и на правителството“.

До края на 2008-ма година Столична община притежава 52% от акциите на „Топлофикация“, а останалата част от собствеността е в държавата. След неуспешни преговори с „Булгаргаз“ за разсрочване на задълженията, общината прехвърля всичките си акции на държавата, но през 2010 година се случва обратното и „Топлофикация-София“ става 100% общинска собственост, каквото е положението и до днес.

За приватизация заговаря отново през 2013-та година не кой да е, а тогавашният министър на икономиката и енергетиката и главен идеен двигател на сегашната предизборна програма на БСП Драгомир Стойнев. Причина отново са дълговете на дружеството, а Стойнев тропва с крак пред столичния кмет Йорданка Фандъкова, че

„тези пари трябват на министерството сега“.

Нещата отново се разминават, а през 2015-та година Столична община смекчава идеята за приватизация и предлага „Топлофикация-София“ да бъде дадена „само“ на концесия  (защо не вечна?), но поне засега подобна процедура, записана в официален доклад, не е стартирала.

Печално известен е и фактът, че „Топлофикация-София“ загуби близо 80 млн. лева, голяма част от тях предвидени за ремонтни дейности, при фалита на Корпоративна търговска банка. Отворен е въпросът защо „Топлофикация“ е държала парите си в КТБ, а не например в Общинска банка. Въпросът с блокираните и вероятно изгубени безвъзвратно средства в КТБ е повдигнат от общинския съветник от БСП Борис Цветков от средата на миналата година. Отговорът на изпълнителния директор на дружеството Георги Беловски е лаконичен – за удовлетворяването на кредиторите на изпаднало в несъстоятелност дружество имало нормативно установен ред, с който всички, в това число и „Топлофикация“, се съобразяват. Беловски уверява, че дружеството „използва всички законови възможности, за да защити в най-пълна степен правата си и да удовлетвори в най-голям размер вземанията си от КТБ“.

Към „Топлофикация-София“ има оправдано и напълно разбираемо недоволство от страна на потребителите – те искат топли радиатори и топла вода в чешмите. Не искат сгрешени сметки и не искат да плащат разходите за наеманите от дружеството юрисконсулти. Мнозинството от тях не се интересуват кой точно ще управлява дружеството – държавен служител или частен бизнесмен. Но на какви доказателства и факти почива схващането, че частен собственик ще се справя по-добре от общински или държавен? Нима в това ни е убедило управлението на „Софийска вода“, ЕРП-тата или гърмящите отвреме-навреме частни цехове за обезвреждане на мини край Горни Лом? Особено притеснително е това схващане да се налага, когато става дума за монополни сектори. Дори политици от дясното политическото пространство са признавали максимата, че

„единственото нещо, по–лошо от държавния монопол, е частният монопол“.

След прибързано обявената победа на неолиберализма и привиждането за „край на историята“, редица големи приватизации в международен план са отменени. Британското правителство е принудено да ренационализира железопътната мрежа след фалита на нейния частен оператор, а една от основните точки в програмата на лидера на британските лейбъристи Джереми Корбин днес е национализацията на самите железници и недопускането да бъде приватизирана националната здравна система. В Австралия неудовлетвореността от монопола на приватизираните телекомуникации накара правителството да обяви, че ще се завърне в този бизнес. Нова Зеландия, която прилага радикална форма на пазарния либерализъм през 80-те и 90-те, ренационализира националните си авиолинии през 2001-ва година и железниците няколко години по-късно.

Няма никакви убедителни доказателства в полза на аргумента, че държавните решения по презумция са по-лоши от решенията, вземани частния сектор. Твърде често решения, които са уместни по отношение на отделните фирми, може да не са особено добри за националната икономика като цяло.

Корейският икономист и преподавател в Кеймбридж Хаджун Джанг в своята книга „23 неща, които не се казват за капитализма“ изтъква няколко доказателства в обратна посока. Освен примера от своята родна Южна Корея, където през 60-те години наглед налудничавата идея на правителството да създаде стоманолеярен завод се оказва изключително успешно начинание, Джанг дава примери и от Франция, Финландия, Норвегия, Австрия и други.

В България можем да приложим достатъчно примери за приватизационни сделки, целящи единствено облагодетелстване на тесен кръг от хора, но оказали се в минус за обществото като цяло. Дали всички събития около „Топлофикация“ от години насам не целят създаването на благоприятни условия за поредната подобна сделка?

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар