Цял свят наблюдава с почуда, нездраво любопитство и нарастващ ужас трагикомичното и доста вулгарно риалити шоу, което предлага кандидат-президентската надпревара в САЩ. Макар еднополюсният свят постепенно да остава в миналото, това кой ще е обитателят на Белия дом все още има последствия в глобален мащаб. Така че хората по цял свят следят нервно резултата – дали защото са си избрали свое “по-малко зло” и му стискат палци или защото просто искат да се ориентират дали в тяхната част на света ще падат бомби.
Макар да има повече от двама кандидати, реалностите на плутократичния двуполюсен модел свеждат реалната алтернатива до Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп. Изборът изглежда като изваден от комедийно шоу или антиутопичен роман. Това кара външният наблюдател да се чуди дали е успокояващо или ужасяващо, че политическия театър в световния хегемон е дори по-абсурден от този в родината му.
Без преувеличение може да се каже, че това е сблъсък между превъплъщения на абсолютния цинизъм и пълната гротеска. Всичко лошо, което опонентите и привържениците им казват един за друг, е напълно вярно.
Тръмп наистина е олицетворение на интелектуалното падение, той е отпаден продукт на телевизионната консуматорска култура. Той е въплъщение на егоцентричния хедонизъм. Той е човек, които в един разумен и логичен свят не би трябвало да може да се издигне до нещо повече от конферансие във второкласна кръчма, камо ли да е сериозен кандидат за най-високата властова позиция – не само в САЩ, но за съжаление и в света. Доналд Тръмп е гротескното лице на всичко, което не е наред с културата на модерното консуматорско общество.
Погледнато отдалеч, опонентът му Хилъри Клинтън е поредният гумен политик от кариерата. Дори при леко вглеждане в детайлите обаче тя успява да изглежда като еманация на всичко, което не е наред с политическата класа – цинизъм, корупция, лицемерие, липса на морал, безпринципност, болна амбиция, войнолюбие, безотговорност, злоупотреби с власт, търговия с влияние, зависимост от корпоративни интереси. Ако някой реши да извае статуя на прогнилото статукво, спокойно може да използва образа на Хилъри Клинтън.
Антиутопията „Идиокрация” може да се окаже реалност в близко бъдеще
Липсващ избор
Двамата изглеждат напълно различни, но същевременно еднакво ужасяващи по свой собствен начин. Все пак споделят и някои общи характеристики като например патологичната склонност към лъжа. Изборът между тях не е просто куриоз на представителната демокрация в САЩ – това е заложническа драма в глобален мащаб.
Ако Хилъри се добере до “Овалния офис”, това ще означава, че в период от три десетилетия САЩ ще бъдат управлявани от две династии – Буш и Клинтън, с едно прекъсване за представител на квотата за малцинствата. Изборът в САЩ е между поредна издънка на корумпиран олигархичен клан, абониран за властта, или цапнат през устата клоун, ежедневно нормализиращ фашисткото говорене. Гражданите на „най-великата демокрация” ще трябва да изберат между модела на унаследяване на властта в Средноазиатските републики, и този на експлозивния вождистки популизъм, какъвто наблюдаваме например във Филипините след избирането на Родриго Дутерте.
На пръв поглед Доналд Тръмп е идеалният опонент за толкова слабо харесван политик като Хилъри Клинтън. На теория някой по-стандартен и безличен републиканец би бил по-опасен, особено след два президентски мандата на Демократическата партия. На фона на вбесяващия идиотизъм на Доналд Тръмп, изобщо не би трябвало да е проблемно да изглеждаш като по-малкото зло. Хилъри Клинтън обаче не успява, за което може да вини само себе си.
Каквото посееш…
Клинтън успя да се добере до отдавна лелеяната номинация за президент в момент, в който последствията от действията ѝ по време на политическата ѝ кариера започнаха да я застигат с пълна сила. В началото на 2015 г. излезе наяве, че докато е била държавен секретар, Клинтън е използвала нерегламентиран частен сървър за електронната си комуникация. Разследванията доведоха до публикуване на хиляди електронни писма от и до нея, които предоставиха огромно количество нагледен материал, даващ подробен поглед върху функционирането на политическата машина Клинтън. Впоследствие масивът от писма се разшири благодарение на публикуваните от Wikileaks имейли на Демократическата партия и ръководителя на кампанията на Клинтън Джон Подеста.
Документите само потвърдиха неща, които вече бяха известни или поне се подозираха. Включително това, че Клинтън е боравила със секретна информация по начин, който би трябвало да ѝ гарантира място до Челси Манинг в затвора или поне условна присъда като на ген. Дейвид Петреъс. Както и това, че в качеството си на държавен секретар тя е правела услуги на големи донори на семейната фондация, включително такива от страни спонсори на ислямския екстремизъм като Саудитска Арабия и Катар. Става видна и активна ѝ роля в катастрофалната политика на САЩ и съюзниците им в Либия, Сирия и Ирак. Освен всичко друго стана ясно, че разследването на ФБР срещу нея може да е било повлияно от подкупи.
Публична и частна позиция
Най-разобличителните изтекли документи обаче не са писмата на Клинтън, а текстовете на платените ѝ речи пред банкери от Wall Street. В една то тях тя самата ясно формулира какъв точно е най-големия проблем на избирателите по отношение на нейна милост:
“Имам предвид, че да правиш политика е като да правиш наденица. Нелицеприятно е, и винаги е било така, но обикновено стигаме до там, където трябва да бъдем. Но всички наблюдават. Нали знаете всички дискусии и сделки в задните стаички, когато хората стават меко казано изнервени. Така че се нуждаеш както от публична, така и от частна позиция”.
Писмата и речите показват, че тя наистина има “публична” и “частна” позиция по кажи речи всеки въпрос. За регулациите на финансовия сектор, за глобалното затопляне и опазването на околната среда, за зловредните договори за свободна търговия, за данъчната реформа, за социалните политики. Тези несъдържащи изненада разкрития за “частните” позиции на Клинтън само допълват многократно променялите се през годините “публични” позиции – по теми, вариращи от войната в Ирак и търговските договори до гей браковете.
Роля на медиите
На този фон става особено важна ролята на реалния трети сериозен участник в изборите – медиите. В САЩ съществува традиция повечето издания да заявяват официална подкрепа за кандидати за политически позиции. Лобизмът от другата страна на Атлантическия океан е фрапиращ и циничен, но поне трябва да му се признае, че е откровен. Един поглед върху списъка с печатни издания, декларирали официална подкрепа, показва меко казано липса на баланс. Огромната част от медиите са обявили подкрепата си за Клинтън. Това не е учудващо – както заради същността на явлението Тръмп, така и поради факта, че собствеността на 90% от медиите в САЩ се свежда до шест корпорации. А едрият капитал отдавна е заявил предпочитанията си и за Клинтън.
Зад Клинтън застанаха и издания като Foreign policy, които в цялата си десетилетна история досега не са декларирали официална подкрепа за кандидат. Не по-различна е ситуацията в телевизиите, като някои дори започнаха да наричат подигравателно CNN “Clinton news network”. Дори стожерът на безобразната консервативна пропаганда Fox news подкрепя кандидата на Републиканската партия доста колебливо. Тенденцията освен това не се ограничи до медиите в САЩ – издания като Economist и Guardian също декларираха подкрепа за Хилъри Клинтън.
Медийният наратив в подкрепа на Клинтън може да се сведе до няколко “опорни точки”: да, тя има петна върху биографията си, но поне не е Тръмп; тя е кандидатът с най-много опит, освен това не е Тръмп; избирането на първата жена-президент ще е историческо, освен това ще натрие носа на този простак и женомразец Тръмп; тя все пак предлага някаква стабилност и нормалност, докато Тръмп означава хаос, разпад и неподозирани ужаси.
Изчерпано търпение
Тези послания може би биха били убедителни за който и да е друг кандидат. Можеха да бъдат убедителни дори и за Хилъри допреди няколко години. На този етап обаче търпимостта на обществото към финансовите, социални, политически и идейни фалити на неолибералния експеримент изглежда се е изчерпала. Значителна част от избирателите вече не могат да бъдат убедени, че още порции от същите ужаси са по-малко зло от неизвестния ужас. Доказва го както поведеният от Бърни Сандърс социалистически бунт в Демократическата партия, така и популисткото цунами Тръмп в Републиканската – макар двете явления да са движени от съвсем различни разбирания.
Самият Тръмп дава достатъчно основания на медиите да го сатанизират, но в крайна сметка очевадната едностранчивост на медийното отразяване само допълнително го легитимира като алтернатива на статуквото. В това отношение не помага и дразнещото прилагане на двойни стандарти при отразяване на греховете на двамата кандидати.
Да, от една страна имаме един разлигавен, постоянно жадуващ за внимание милионер. Оправдано е да се осветява всичко, което доказва, че мястото му не е в Белия дом. От друга страна обаче имаме човек с десетилетия участие във властта и политиката, включително на една от най-висшите позиции – държавен секретар, чийто списък със сериозни прегрешения постоянно нараства.
Ако е важно, че през 2005 г. Тръмп е правил изключително просташки и сексистки коментари, то не е ли поне толкова важно, че през 2006 г. Клинтън в качеството си на сенатор изразява съжаление, че САЩ не са манипулирали изборите в Палестина? (Интересно е, че вулгарните коментари отпреди десетилетие накърниха Тръмп повече от расистките му заявления, че от Мексико идват убийци и изнасилвачи.) Отразяването на обвиненията срещу Тръмп в сексуален тормоз не трябва ли поне да върви с обръщане на внимание и на жените, които обвиняват Бил Клинтън в изнасилване?
Медии и анализатори изразиха шумно възмущение от заявленията на Тръмп, че изборите могат да бъдат фалшифицирани. Същевременно безкритично подгласят на разпространяваните от Клинтън теории, че изборният процес е обект на конспирация, включваща опонента ѝ, Wikileaks, ФБР и Владимир Путин.
На всичко отгоре разкритията, че Клинтън е използвала влиянието си в апарата на Демократическата партия, за да спечели вътрешните избори срещу Бърни Сандърс, бяха напълно пренебрегнати. Вниманието се фокусираше не върху същността на тези разкрития, а върху все още недоказаните твърдения, че руски хакери са предали изобличаващите писма на Wikileaks. В кампанията се включиха активно и медии, които по времето на Буш съдействаха на Джулиан Асанж и печелеха популярност и журналистически награди благодарение на Wikileaks, и които в близкото минало са отразявали съмнителните руски връзки на Фондация „Клинтън”.
Изкривенa нормалност
Също така трябва да се отбележи, че създаваното усещане за Тръмп като нещо извънредно не изглежда съвсем достоверно, особено за външния наблюдател. При цялата си абсурдност Тръмп е напълно закономерен резултат от посланията, с които е култивиран републиканският електорат десетилетия наред. Ксенофобията, расизмът, сексизмът, хомофобията, религиозното сектантство и фундементализъм, екстремисткият национализъм са съвсем обичайна част от политическото говорене на републиканците. По някои теми Тръмп дори е малко по-малко експресивен и зловещ от съпартийците си, включително от някои от отпадналите кандидати за президентската номинация като Тед Круз. Покрай спекулациите, че някои републиканци настояват за замяна на Тръмп с вицето му Майк Пенс Newyorker пусна сатиричен коментар, който резюмира добре ситуацията – “искат да заменят мъж, мразещ жените, с мъж, мразещ жените и гейовете”.
Не трябва и да се забравя, че за САЩ управлението на слабоумен, откъснат от реалността президент-шоумен няма да е прецедент. Нужно е само да си спомним Джордж Буш-младши или актьора с алцхаймер Роналд Рейгън. Техните мандати наистина доведоха до тежки последствия за света – но същевременно в много отношения Хилъри Клинтън също изглежда като следовник на техните икономически и външнополитически завети.
Компрометирани медии
Големият въпрос за медиите е какво ще правят, ако в крайна сметка Клинтън стане президент и заплахата от Тръмп вече не може да служи за индулгенция за греховете ѝ? Може ли да се очаква да се върнат към журналистическите стандарти, които захвърлиха с тази краткосрочна цел? Ще могат ли да бъдат коректив на администрацията на госпожа Клинтън, чийто евентуален мандат ще мине под сянката на скандалите? Представители на Правосъдното министерство наскоро заявиха, че прегледът на документите, свързани със случая на Клинтън, може да отнеме пет години.
Ако се съди по разкритията за интимните отношения на Клинтън с медиите, вероятно не може да се очаква прекалено критичност от тяхна страна. Още повече, че същите медии работеха усилено за Клинтън и по време на съревнованието ѝ с Бърни Сандърс, когато нямаха оправданието Тръмп.
А критичност и коректив ще са нужни – особено, ако тя продължи да се справя със скандалите, като прехвърля вината върху недоказана чуждестранна намеса и върху публикуването на нелицеприятна, но достоверна информация, и да търси отвличане на вниманието чрез геополитическа конфронтация.
Тръмп не е алтернатива
На фона на всичко това упоритостта, с която политическият, икономически и медиен елит бута към върха един кандидат, който е едва избираем, и то само на фона на Тръмп, е учудваща. И в крайна сметка работи в полза на Тръмп. Реално погледнато, той обаче не е никаква алтернатива на статуквото.
Както сполучливо отбелязва сатирикът Джонатан Пай – Хилъри е в джоба на корпорациите, а Тръмп сам по себе си е корпорация. Тръмп не предлага нищо за решаване на въпросите за драстичното социално неравенство, диктата на финансовия капитал и корпоративната безотговорност, по които е крайно належащо да се действа – както показва широката подкрепа за Бърни Сандърс. По всичко изглежда, че Тръмп може да предложи отдушник на проблемите само във вътрешно противопоставяне на политически, расов и идеен принцип.
Надеждите да води по-изолационистична политика също може да се окажат неоправдани. Светът определено ще спечели, ако се спре с ускореното превръщане на Източна Европа във фронт, с връщането на Близкия Изток в каменната ера и с насилственото прокарване на договори за „свободна търговия”, които са само в интерес на корпорациите. Но подобно на Хилъри, Тръмп също ще търси отдушник на нерешените проблеми и в крайна сметка може да насочи поглед към някой подходящ външен враг. Той също показва склонност да плаши сънародниците си с външни заплахи – докато Хилъри използва за плашило руснаците, той развява китайците и мексиканците. Тръмп ухажва израелското лоби в страната не по-малко усилено от Хилъри, което едва ли вещае нещо добро за Палестина или пък по-умерена политика спрямо Сирия и Иран.
В крайна сметка Тръмп не само е фалшива алтернатива, но и служи за компрометиране на съпротивата срещу статуквото. Въпреки привидния ужас, който причинява на елитите, въпреки призивите му да се сложи край на корумпирания „истаблишмент” във Вашингтон, той е един от тях. Макар и шут с акъл на петгодишно дете, той е от същата класа и същата порода. Ако се добере до Белия дом, просто ще го поканят в стаята на големите хора, ще го настанят в един от кожените фотьойли, ще му обяснят как стоят нещата, и всичко ще си дойде на мястото. Вероятно дори няма да има нужда от драматично предупреждение да не си играе с природните закони, с каквото бунтарят Хауърд Бийл от „Телевизионна мрежа” бе вкаран в правия път.
Истинският страх на статуквото
Голямата заплаха за прогниващото политическо и икономическо статукво в САЩ бе Бърни Сандърс. Той просто не можеше да бъде допуснат до кандидатурата, макар по всяка вероятност разликата между него и Тръмп да би била в десетки проценти – защото е реален агент на промяната.
Сандърс извади политическия дебат в САЩ извън теми като “коя държава с кафяво население да бомбардираме”, “да искаме ли все пак документ за самоличност при покупка на тежка картечница” и “дали да не разменим разрешаване на гей бракове срещу забрана на аборта”. Той успя да насочи вниманието към реалните проблеми и нуждата от реални решения. С общите усилия на медии и елити, тази воля за промяна бе поне временно туширана и вкарана в рамките на пехливанската борба между два олигархични клана.
Ставащото в САЩ до голяма степен се случва и в Европа през последните години. Изчерпването на търпението на хората създава масови движения срещу системата. Представителите на политическото и икономическо статукво и медиите вече признават проблемите, но отказват да допуснат реална алтернатива. Дори когато тя е под формата на умерена социалдемокрация, опитваща се да върне политическия спектър в нормалното му състояние, след като неолибералният консенсус го изтласка силно надясно. Новите леви движения в Южна Европа бяха блокирани или направо смачкани чрез политически и финансов натиск. За сметка на това безпроблемно процъфтява една друга, далеч по-разрушителна форма на антисистемен протест, черпеща сили от страха, ксенофобията и отчаянието. Обезсилиха „Сириза” и „Подемос”, но се сдобиха с „Пегида“ и „Алтернатива за Германия”.
Идентична е и ситуацията във Великобритания, където опитът на Джеймс Корбин да върне Лейбъристката партия в лявото пространство, където ѝ е мястото, среща значително по-силна медийна и политическа съпротива, отколкото силите, които успяха да изкарат страната от Европейския съюз.
В това до голяма степен има историческа закономерност. В миналото консервативната и либерална десница също е преминавала през фази на погнуса, приемане и в крайна сметка съюзяване с крайнодесни популистки движения. Сравнението с 30-те години на миналия век на пръв поглед може да изглежда пресилено, но само докато видиш как новият консервативен министър-председател на Великобритания Тереза Мей иззе реториката и посланията на десните популисти от UKIP, за да закрепи властовите си позиции на фона на кризата в страната.
Пожелателно мислене
Ако антисистемният вот преодолее съпротивата на елитите и направи Тръмп президент, той просто ще се влее в корумпираната система и ще сложи начало на епоха на синергия между плутокрацията и консервативния популизъм. От друга страна, неговото президентство вероятно би предизвикало постоянни протести, политизиране и активизиране на обществото, включително на много млади хора. Постоянната съпротива би могла да действа като коректив и да стане основа за ново политическо движение, което да донесе реална промяна в бъдеше. От друга страна срещу Буш-младши също имаше мащабни протести, които не му попречиха да извърши дълъг списък от престъпления срещу човечеството и да даде решаващ тласък на глобалната финансова криза.
Същевременно силната обществена неприязън към Клинтън може да я накара да се държи по-умерено и да спази част от обещанията, направени от „публичното” ѝ лице. Особено ако има амбиции и за втори мандат. Примерът на Брак Обама не два големи надежди за това – той дойде на власт с послание за промяна и огромен ентусиазъм, но си тръгва без да е изпълнил някои от основните си обещания. Има опасност при мандата на „първата жена президент на САЩ” оформеното около Бърни Сандърс движение да бъде притъпено и да изпадне в апатия, както се случи с „Окупирай Уолстрийт”.
Изисква се доста силно пожелателно мислене, за да намериш поводи за оптимизъм в управлението на който и да е от двамата кандидати. Клинтън не е нормалност, а Тръмп не е алтернатива. И в двата случая светлината в края на тунела разчита на това позитивната енергия за промяна да се запази и развие в съществено политическо движение, което да устоява на натиска – както от стана на статуквото, така и на популизма. От това вероятно зависи запазването на демокрацията – не само на компрометираната ѝ „представителна” форма, но и по същество. Популярността на Тръмп и различни антисистемни движения, референдумите във Великобритания и Гърция, съпротивата срещу транснационалните договори стават основание все по-често да се прокрадват послания за несъстоятелността на демокрацията. Понякога това се шепне, но все по-често се заявява гласно. Така че има реална опасност демокрацията някой ден да бъде отменена… в името на демокрацията.
About The Author
