Големият ляв интелектуалец – писателят, сценаристът, антифашистът Анжел Вагенщайн, споделя в първата част на свое голямо интервю пред Ваня Ставрева, публикувано на сайта „Фактограф“, размисли и възгледи за проблемите пред левицата по света и у нас и за самата ѝ същност. Предлагаме тук някои акценти от интервюто, чийто пълен текст може да се прочете във „Фактограф“. Сайтът обещава и втора част на разговора.
Ето някои от откровенията на Анжел Вагенщайн пред Ваня Ставрева:
„Преди призраците да забродят из Европа, бродят писателите из Европа. Те възбуждат чувството за справедливост. Английската литература, големият английски роман от 18 век, е преди Маркс. Той възбужда чувството на хората, че нещо не е наред, че има нещо много жестоко, жестоки взаимоотношения на едни към други. Френската литература, Зола. Ранната американска литература, тя е следмарксова, възбужда най-благородното чувство на хората към солидарност и съчувствие към бедния, към страдащия, към нуждаещия се и най-важното – ненаситната у човека носталгия към по-добър свят, по-справедлив.
Ето тук сме го закъсали. В тази предизборна борба, без която не може, но която според мене опошлява всичко. Защото самото участие в тази борба те принуждава да възприемеш ония закони, законите на камата и на плаща – нечисти отношения, двойнствени отношения, свързани с други странични съображения, как да заблудиш, как да спечелиш, как да се поставиш пред другите. А поставянето пред другите при днешния живот, това е друга заплата, друга класа мерцедес, друго жилище, друг начин на живот и т.н.
Аз на това съм се посветил – на битката за духовността. Но за съжаление, всичките свои битки съм загубил. Не съм никак от печелившите. Обратното не съм в състояние да го прокарам в живота. А как се провежда това? Ами, аз съжалявам, сигурно това е много демодирано мислене – но чрез революция.
От гледна точка на съвременните политически движения архаично звучи моето презрение, недоверие към социалдемокрацията. Партията на европейските социалисти се ръководи от българин и не мога да кажа, че съм възхитен от неговото поведение.
Аз съм един от онези 12 души писатели, които навремето писахме писмо до Станишев – оттеглете се, съсипвате лявото движение в България, съсипвате социалистическото движение. Оттеглете се, вие виждате – хората не ви искат, хората не гласуват за вас, оттеглете се.
В резултат на това, един прекрасен ден получихме покана да посетим „Позитано”. Ние много се вълнувахме от това, че най-сетне ще седнем да говорим защо смятаме, че Станишев води партията не натам, където трябва.
Оказа се, че той не може да слезе три етажа с асансьора, той изпрати чиновник да разговаря с нас. Просто той не се унижи да разговаря с 12 писатели.
Лично за мен Шулц и Станишев – това е една беда за Европа. Те спасяват капитализма в Европа. Може би това не е съзнателен процес, но обективно се получава така.
Парламентарната група в Европейския парламент се нарича на социалистите и демократите. Това „И” е най-голямата измама в европейската левица. За да не се усетиш, че става дума за социал-демократи, са махнали чертичката и са я заменили с едно „И” – на социалисти и демократи. Е, не е вярно, не е така. Никак не е вярно, защото там макар и малцинство, има още един сектор от тая европейска торта – новата левица. Аз лично вярвам повече на тази нова левица, това са всеотдайни хора, те са от типа „Подемос”. Аз много добре познавам германската нова левица – те са проникнали по-дълбоко до същината на нещата. Защото „Подемос” още не сме ги видели. Ще ги видим. Дано „Подемос” не изиграе този номер на нашите надежди, който изиграха гърците.
Всяка революция е нарушение по принцип, затова е и революция. Тя крие в себе си и несправедливост по отношение на някого, на нещо. Революцията никога не е справедлива,тя носи в себе си корена понякога на нарушение на основни постулати в името на някаква далечна цел. Много е опасно сега, ако ние не сме в състояние да отделим главното в революцията, основното, историческото от спътниците му, които са много често и несправедливост, и жестокост.
Много често съм имал повод да говоря за тези 10 конника на Апокалипсиса веднага след Втората световна война. Защото е много лесно сега, пред кафенцето или чашката уиски с ледче, да говорим какво се е случило в началото след Втората световна война – за това, че са допуснати несправедливости.
Несправедливо е това, което се е случило в Бухенвалд, когато е освободен от американците. Освободените пленници са разкъсвали с ръце надзирателите. Тия десет дни, през които ти не можеш да учиш хората – чакайте, ще има съд, ще видим… В Италия в една нощ избиват 17 000 фашисти – без съд, без присъда. Това са конете на Апокалписиса. Трябва и това да разберем, не да го оправдаем, но да го разберем. Да си бил ти тогава, за да разбереш как толерантните парижани, свикнали на всичко, разнасят из Париж разплакани жени с обръснати коси затова, че са танцували с германци и са се любили с германци. Толерантен Париж се оказа ужасно нетолерантен по времето на тези десет дни.
Аз отново мечтая за следващите десет дни, които няма да ги доживея, няма да ги дочакам, но те ще бъдат отново десет страшни дни. Отново те ще бъдат несправедливи дни, но от тях само може да се роди едно друго справедливо общество. Нищо няма да се роди в парламентите с гласуване. Ще се роди долу, на улицата. Ще се роди несправедливо. Ще се роди в кръв и болки, както се ражда и детето. И за да завърша – вярвам в революцията.“
Пълният текст на интервюто вижте във „Фактограф“.
