Заслужава си да се отбележи една важна дата – 22 юли. В българската историография тя почти не присъства. На път е да изчезне и от полската, въпреки че засяга точно нея. Става въпрос за годишнината от известния манифест на Полския комитет за национално освобождение (ПКВН), чието издаване през 1944 г. се оказа преломен момент и символизира отблъскването на капитализма в тази държава.
Днес повече от всякога би трябвало да се отнесем към това историческо събитие със задължително интелектуално внимание и политическа култура. Препоръчвам малко внимание дори на тези, които не помнят тази дата с особено топли чувства. Като осъзнати хора, като личности, наистина си струва да размислим дори само с цел да разберем по-добре „характера“ на реалността около нас. Днес две фанатични десници се борят за власт над душите на хората, като се обиждат взаимно с думата „комунисти“ и се обвиняват една друга в симпатии към стария режим на Полската народна република. Какъв всъщност е предметът на спора между „лагера на националното предателство“ и „патриотичния лагер“, както ласкаво се наричат помежду си крайнодесните в Полша?
На 13 декември миналата година уличните банди на Комитета за защита на демокрацията и стоящите насреща им проправителствени групи взаимно си крещяха един на друг „Долу комунизма!“ Какво всъщност искаха да ни кажат с това? За самите привърженици на тези две нови политически вероизповедания смисълът зад думите няма никакво значение, тъй като нивото на фанатизъм и егото на лидерите от двете страни на барикадата не позволяват разсъждения, да не говорим за спор.
От друга страна, именно тяхно поведение ясно ни показва нивото и качеството на полските политици – от епохата „Солидарност“ до днешни дни. Става дума за същите политици, които гърмят на всеослушание, че благодарение на тях днес имаме „свободна и демократична Полша“. Единственият стабилен елемент в политическата идентичност на тези хора е необузданият и болестотворен антикомунизъм. Митологията, свързана с борбата срещу режима на ПНР, прескачането на огради, спането върху стиропори и голямата им победа – „падането на комунизма“, в крайна сметка е всичко, за което тези хора са в състояние да говорят. От това се вълнуват само една банда мърляви и пъпчасали „активни борци срещу социализма“, излюпени от психичния хоспис на полските либертарианци – Януш Корвин-Мике и Павел Кукиз. По-важното е, че политическа класа след „Солидарност“, като започнем от сакралния опозиционер на Полша – Адам Михник, и свършим с най-голямата му конкуренция – братята Карновски, няма какво да ни предложи. Този елит не е запознат с политиката като материя и не я разбира. Не е в състояние да определя собствените си интереси, още по-малко тези на различните обществени и социални групи, да не говорим за „полските народни интереси“. Не умее да трупа капитал, доверие и подкрепа по никакъв друг начин, освен чрез безсмислено жонглиране с призраци и болни емоции. Оплюването на комунизма е последният им животоспасяващ пояс в публичното пространство. Такава политическа класа е некомпетентна и без истинска легитимност.
И именно за това е опасна. Нейните най-достойни представители в лицето на Качински и Туск не могат въобще да се сравнят по качество с техните еквиваленти от „комунистическия“ период. Сегашната геополитическа нестабилност и наивната нагласа на полската десница, вторачваща се в интереса на Белия дом, не само плаши с наивността сѝ, но води логично до заключението, че по времето на Гомулка и на Рапацки (външен министър тогава) Полша водеше много по-независима външна политика, отколкото днес. Същевременно и много по-съгласувана вътрешна политика, която доведе до огромен цивилизационен напредък за милиони поляци. Революционните промени обхванаха всички ключови сектори – инфраструктура, промишленост, здравеопазване, образование, социално осигуряване, публичните услуги и армията. Днес всичко, което бе изградено през онези години, е в пълен разпад, а за манифести изобщо не се сещат.
Затова нека помним този манифест, докато все още можем. Историческата полиция в лицето на Института за национална памет, моралната полиция в лицето на католическата върхушка, действаща в пълна комбина с властващите, заедно с политическата полиция в лицето на всички останали служби ни водят крачка по крачка, но твърдо и решително по пътя, в чийто край се горят купища книги, а на инакомислещите им отрязват главите. За справки – Ердоган в Турция.
