В категории:Европа / Свят

Двете левици: срещнаха се, но не се познаха

Ако радикалната и центристката десница се прегърнаха в името на оцеляването на капитализма и социалните отношения, които той произвежда, защо да е невъзможно и левите да направят същото в името на социалната промяна?

Кандидатът за председател на Европейската комисия Франс Тимерманс (вляво) и лидерът на испанските социалисти Педро Санчес под звуците на „Bella Ciao“ на конгреса на ПЕС в Мадрид. Снимка: pes.eu

23 февруари, около 11 часа. В Teatro Coliseum в центъра на Мадрид звучи италианската антифашистка песен Bella Ciao. Близо хиляда човека от всички европейски националности пеят, танцуват и разговарят оживено. Паролата е „прогресивна Eвропа“. Започва вторият ден от изборния конгрес на ПЕС, на който семейството на европейската социалдемокрация трябва да приеме политически манифест за нов социален договор и с това да даде старт на своята предизборна кампания.

Конгресът започна ден по-рано в сградата на музея „Кралица София“. Това е мястото, където се намира един от малкото запазени в Мадрид артефакти от испанската гражданска война – картината „Герника“ на Пикасо. Но това е и мястото, около което всяка седмица се събира внушителен бит-пазар, на който араби, африканци и цигани са разпънали огромни чаршафи и са наредили върху тях стари снимки, захабени часовници, скъсани дрехи и обувки, опърпани плюшени играчки, фенерчета, джобни ножчета и всякакви други артефакти на капиталистическото благоденствие. Улисани в промотирането на своята стока пред минувачите, те сякаш не забелязват големите червени билбордове над главите им с лозунга на ПЕС в предстоящата кампания – „Равна, Свободна, Устойчива. Прогресивна Европа, в която вярваме. Време е!“. А, може би, ги забелязват, но не се интересуват особено, защото подозират, че за пореден път това не се отнася за тях. В голямата зала на музея всички говорят за равенство, достоен живот, възможности за всеки. Тези отвън обаче няма как да ги чуят.

Сергей Станишев пред конгреса на ПЕС. Снимка: pes.eu

Но да се върнем в Teatro Coliseum. Събитието открива Сергей Станишев. Председателят на ПЕС говори за националистическата заплаха за бъдещето на Европа, нарича взаимоотношенията на християндемократите с крайната десница „нечестив брак с дявола”, аргументира необходимостта от нов социален договор за прогресивна Европа. Речта му е посрещната с одобрение, но без революционен ентусиазъм. До момента, в който Станишев заговаря за пикасовата „Герника“ и с вдигнат юмрук изрича „No pasaran”.

"Герника" на Пабло Пикасо днес е част от експозицията на музея "Кралица София" в Мадрид. Снимка: wikipedia
„Герника“ на Пабло Пикасо днес е част от експозицията на музея „Кралица София“ в Мадрид. Снимка: wikipedia

Bella ciao, No pasaran – символиката на антифашисктата съпротива от 30-те и 40-те години на 20 век, доминира емоциите и настроението на ПЕС през 2019-та. Залата изглежда като попаднала в някаква машина на времето. Дори разговорът за бъдещето е конструиран чрез мотива на завръщането към ценностите и достиженията на социалната държава. Лозунгът „Време е!“ все повече започва да звучи като време е да се завърнем към себе си. Едно макар и индиректно признание за дългогодишното отстъпление на европейската социалдемокрация от ценностите и идеите на левия политически проект.

Послание от улиците на Мадрид: „Не е криза, а капитализъм“. Снимка: Страхил Делийски

Справедливост, солидарност, равенство, надежда, бъдеще – това са най-използваните думи от всички оратори, между които Франс Тимерманс и Педро Санчес. Край на политиките на остеритет, търсене на икономическа конвергенция, еднакво заплащане за еднакъв труд на мъжете и жените, по-високи данъци за едрия капитал и по-справедливо преразпредление в интерес на мнозинството, чиста и качествена храна, устойчиво развитие, повече демокрация, не на ксенофобията и национализма – това са в основни линии параметрите на предложения от ПЕС нов социален договор за Европа. Предложения, с които социалдемократите се опитват да протегнат ръка едновременно към социалистическата левица, либералната левица и левите зелени. Дали тези различни политически движения ще успеят да намерят общ език независимо от натрупалите се през годините противоречия, за да създадат едно голямо прогресивно обединение? Притежава ли ПЕС необходимия авторитет, за да реализира подобна мащабна политическа мобилизация? Възможна ли е въобще желаната социална трансформация в рамките на един институционален ред, призван да осигури възпроизвеждането на капиталистическата система?

Подобни неща си мисля, докато вървя към площад „Тирсо де Молина“ с надеждата да намеря повече информация за места и паметници, свързани с испанската гражданска война. В района на площада се намират централата на анархо-синдикалната организация CNT (Confederación Nacional del Trabajo) и две книжарници с либертарна литература. Площадът е изпълнен с хора. Оказва се, че от тук в момента тръгва демонстрация в подкрепа на шестима анархисти, осъдени заради окупацията на Фрагуас.

Демонстрация в подкрепа на осъдените от Фрагуас. Снимка: Страхил Делийски

Фрагуас е селце на територията на Гуадалахара, недалеч от Мадрид, чиято територия е експроприирана, а хората изселени от режима на Франко през 60-те годни заради засаждането на борова гора. През 90-те за известно време се използва за учебна база на испанската армия. А през 2013-та там се заселват група анархисти и започват да създават алтернативно автономно социално, икономическо и политическо пространство. През 2018-та са осъдени на 18 месеца затвор и глоби от близо 3000 евро като са задължени да покрият разходите по унищожаването на създадения от тях поминък. Докато слушам тази история, нещо ме кара да се сетя за прекрасния български филм „Илюзия“, в който по сюрреалистичен начин се разказва историята за обезлюдяването на едно българско село след потушаването на Септемврийското въстание. Изглежда целият антифашистки психофон около мен започва да ми действа.

А на площада тези близо хиляда човека, както и онези в театъра, говорят за свобода, равенство, солидарност, екология. Но от техните уста понятията звучат някак по-различно. Не като абстрактни ценности и цели, а като начин на живот, всекидневно преживявани реални утопии. Без да искам, в рамките на по-малко от час се оказах част от двата свята на двете съвременни левици. На тази от музеите и театрите и на онази от улиците и площадите. Две движения, които макар да говорят на сходен език, сякаш нито искат, нито могат да разговарят помежду си. Попитах някои от демонстрантите дали знаят, че в момента на по-малко от 2 километра от тях се провежда конгрес на ПЕС. Отговорът беше “Не, и не ни интересува”.

По-късно попитах няколко от делегатите на конгреса дали знаят нещо за демонстрацията в подкрепа на младежите от Фрагуас. Отговорът беше същият. Попитах ги и още нещо – къде в Мадрид мога да открия паметник или нещо друго, свързано с Испанската гражданска война. Отново отговорът беше един и същи – “Никъде, фашистите направиха всичко, за да заличат спомена”. Значи все пак тези два свята могат да се срещнат някъде, пък било то и на фронта срещу общия враг. И ако радикалната и центристката десница се срещнаха и се прегърнаха в името на оцеляването на капитализма и социалните отношения, които той произвежда, защо да е невъзможно и двете левици да направят същото в името на социалната промяна?

Не от повече кресла, а от повече прогресивни евродепутати се нуждае левицата в следващия ЕП. Снимка: Страхил Делийски

Героят на Петър Слабаков в споменатия филм „Илюзия“ разхождаше едно прасе, защото „беше решил да полудее малко, за да не полудее напълно“. На конгреса в Мадрид европейската социалдемокрация сякаш направи нещо подобно – реши да олевее малко, за да не олевее напълно. И дано това да ѝ помогне да понесе тежката политическа реалност, защото европейската левица има нужда от ПЕС. Както и ПЕС има нужда от другите леви движения. Ако това не се случи, нищо чудно на левицата да ѝ остане единствено сергията на битпазара, над която обаче ще се извисява не онзи червеният, а синьокафяви билбордове с надпис „Kapitalismus über alles”.

Оставете коментар