В категории:Екология / Общество

Само масовата съпротива може спре климатичната катастрофа

Зависимите от едрия бизнес политици завличат цялата планета към ръба, докато супербогатите им приятели се чудят къде да се скрият от наближаващия екологичен, икономически и обществен колапс

Бил Браг, Guardian

Джордж Монбио, Guardian

Днес е трудно да се повярва, че някога преобладаващият етос сред образованите елити е бил службата на обществото. В книгата си “Ill Fares the Land” историкът Тони Джуд отчита, че най-голямата амбиция на дипломиралите се през 50-те и 60-те години във Великобритания е била да служат на страната си, независимо дали чрез държавна служба или свободни професии. Те може да са подхождали към това елитаристки и често като коне с капаци, но намеренията им са били основно обществени и граждански, а не частни и материални.

Днес понятието за обществена служба изглежда старомодно, колкото и пощенските станции. Очакваме тези, които ни управляват, да заграбят колкото могат, да позволят на хищническите банки и корпорации да острижат публичния сектор, след което да получат възнаграждението си под формата на добре платени местенца в директорски бордове. Както се вижда от проучването Trust Barometer, доверието към основните институции се е сринало в световен мащаб, а хората вярват най-малко на правителствата.

Докато последствията от собствената им алчност и егоизъм стават все по-видни, икономическите елити, подобно на римските олигарси, наблюдаващи колапса на Западната империя, се стремят единствено да подсигурят собственото си оцеляване и да се скрият от възмутените тълпи. През лятото писателят Дъглас Русикоф публикува есе, в което описва разговорите си с някои от най-богатите хора на света. Той разкрива, че най-належащите им грижи са свързани с това да намерят убежище от климатичния, икономически и обществен срив. Дали да се преместят в Нова Зеландия или Аляска? Как ще плащат на охранителите си, след като парите станат безполезни? Могат ли да качат съзнанието си в суперкомпютър? Компанията Survival Condo, превръщаща бивши ракетни силози в укрепени бункери, е успяла да продаде всичките си творения.

Авторите на индекса Trust Barometer отбелязват, че доверието вече е “решаващ фактор дали едно общество може да функционира”. За съжаление нашето недоверие е напълно обосновано. Тези, които са разрушили вярата в правителствата, сега експлоатират настъпващия колапс, ругаят “либералните елити” (с което имат предвид хората, все още ангажирани с обществената служба), докато работят в полза на истинските и съвсем не либерални елити. Както посочва политикономистът Уилям Дейвис, “суверенитет” се използва като код за отхвърляне на самото разбиране за управление като “комплексен, модерен, основаващ се на факти набор от действия, изискващи техническа експертиза и постоянни длъжностни лица”.

Никъде пропастта между обществените и частни интереси не е толкова очевидна, колкото в отговора на правителствата на климатичните кризи. Миналия понеделник енергийният министър на Великобритания Клари Пери обяви, че е поискала от съветниците си да изготвят пътна карта за икономика с нулеви въглеродни емисии. Същия ден започна добивът чрез хидравличен фракинг в Ланкашър, станал възможен след като Пери промъкна разрешението през парламента в последния ден преди лятната почивка.

Министерството оправдава фракинга с аргумента, че този добив помага за “прехода към икономика с ниски въглеродни емисии”. Нетните газови емисии от фракинга обаче са подобни, а понякога и по-големи от тези при изгаряне на въглища. Великобритания вече излиза от ерата на въглищата и без помощта на фракинга, така че реално това е преход от възобновяемите енергийни източници обратно към изкопаемите горива. Правителството насърчава този процес като на практика забрани офшорните “вятърни ферми”, като същевременно потъпква решенията срещу фракинга на местно ниво и го налага чрез централен диктат. За да предотвратят вероятността хората да си върнат контрола, сега властите възнамеряват да дадат на фракинг компаниите всеобхватни разрешения, с които да могат да оперират свободно в бъдеще.

Всичко това няма никакъв смисъл, докато човек не си спомни интимните отношения между индустрията на изкопаемите горива, финансовият сектор (където Пери е натрупала личното си богатство) и Консервативната партия. Отношения, добре смазани от даренията за политически кампании, течащи от двата сектора към касите на партията. Те просто се обслужват едни други.

В Германия правителството, което иначе се хвали с грандиозен преход към зелена енергия, налива държавни пари във въглищната индустрия и наскоро прати армия от полицаи, за да изгони протестиращите от древна гора, нарочена за изсичане заради разширяване на лигнитна мина. От името на замърсяващите енергийни компании и автомобилната индустрия Берлин саботира опитите на ЕС да наложи по-строги лимити за въглеродните емисии. Преди последното ѝ преизбиране нарекох Ангела Меркел най-големия еко-вандал на света. Тя обаче може да мине и за най-ефективния ПиАр специалист в света – тя заблуждава, мами и разрушава, но хората продължават да я наричат умилително “Мути”.

Други правителства безсрамно вадят на показ обслужването на частни интереси и са толкова горди със собствената си корумпираност, че са неподвластни на порицание. Щатският правителствен доклад за енергийната ефективност от юли съдържа необичайно признание, че глобалните температури вероятно ще нараснат с 4 градуса по Целзий през този век. Управляващите във Вашингтон обаче използват тази прогноза за да твърдят, че няма смисъл да се произвеждат по-малко замърсяващи коли, защото така или иначе катастрофата е неизбежна. Същевременно всякакви опити за обсъждане на климатичните промени в рамките на държавните институции биват цензурирани, а усилията на отделни агенции да правят нещо по въпроса биват блокирани.

В Австралия новият министър-председател Скот Морисън превърна въглищната енергия в свещена доктрина. Не бих се учудил, ако единствените въглища, които той е виждал на живо, са тези, които размахваше демонстративно в австралийския парламент. Той обаче ежедневно омърсява ръцете си в полза на бизнеса с изкопаеми горива. Тези хора с черни сърца и чисти нокти са горди с лоялността си към едрия капитал.

Ако Жаир Болсонаро стане президент на Бразилия, гореописаните унищожителни действия ще изглеждат като детска игра. Той твърди, че климатичната криза е басня, измислена от “глобалисткатата конспирация”, възнамерява да се изтегли от Парижкото споразумение, да премахне Министерството на околната среда, да повери земеделието на кликата на разрушителната животновъдна индустрия, да позволи разчистване на Амазонския басейн и да демонтира почти всички мерки за защита на природата и коренното население.

С изключение на Коста Рика, никое правителство не е приело политиките, нужни за предотвратяване на катастрофално повишаване на температурите. Повечето управляващи, подобно на тези във Великобритания, Германия, САЩ и Австралия, тласкат всички ни към пропастта, за да угодят на приятелите си с дълбоки джобове. Така че какво можем да направим, когато предполагаемите ни представители са изоставили обществената служба в полза на частна такава?

В края на месеца ще участвам в старта на обявения “Бунт на измирането” пред парламента в Лондон. Това движение планира да използва ненасилствено гражданско неподчинение като протест срещу срещу екологичния колапс. Тримата души, които през миналия месец бяха вкарани в затвора заради опитите си да спрат фракинга, вероятно ще са просто първите от стотици подобни случаи. Намерението е това национално надигане да се разрасне в международно движение.

Дългата история на политически и религиозни бунтове показва, че подобна готовност за саможертва е от жизненоважно значение за мотивирането и мобилизирането на хора, които да се включат в борбата. Сред подобни хора може да се намери обществения и граждански здрав разум, който така очевидно липса в правителствата. Това, че са  нужни толкова драстични мерки, за да защитим обществената сфера, показва до каква степен хората са изоставени от управляващите елити.

 

Оставете коментар