В категории:Анализи / Свят

Как съперничеството между Саудитска Арабия и Катар подклажда войната в Сирия

Макар други обяснения да са по-лесносмилаеми и в същото време да служат на интересите на чуждестранни режими, съревнованието между Саудитска Арабия и Катар бе водещ фактор, и все още е, в разрушаването на Сирия. Смъртоносната намеса на тези два режима се осъществява със значителна западна подкрепа и в никакъв случай не е изолирана от безразсъдните западни политики в Близкия Изток като цяло.

Намесата на външни сили донесе само страдание за сирийците. Снимка: Wikimedia Commons

Ас’ад АбуХалил, Intercept

Западният дебат относно проточилата се сирийска война често се развива онлайн, или още по-лошо – в социалните мрежи. В резултат на това той става все по-опростенчески и поляризиран, до степен, че са възможни само първосигналните агиткаджийски лозунги, а не анализа и дискусиите по същество. Пропагандата, представяща се за анализ, доминира дискурса за Сирия.

Поради това са се оформили два доминиращи разказа за причините за войната. Макар те да съдържат някои зрънца истина, и двата наратива са еднакво опростенчески – поради което са удобни за войните в социалните мрежи – но също така са доста подвеждащи.

Според едното виждане – промотирано от сирийския режим на Башар Асад и поддръжниците му – западните сили и режимите от Персийския залив са заговорничели да свалят правителството, подстрекавали са протестите срещу него и са наели бунтовниците да вършат работата на бойното поле. В този разказ конфликтът в Сирия е най-вече вторичен продукт на външни подстрекатели.

Вторият наратив твърди, че основните причини за войната могат да се обяснят с легитимните оплаквания на сирийския народ срещу режима и с бунта срещу него в ерата на Арабската пролет. Този разказ настоява, че човек трябва да гледа на насилието срещу правителството като вторичен продукт на легитимния протест на обикновените сирийци срещу репресивния диктатор.

И двете страни са категорични за истинността на техния разказ и лъжливостта на противниковия. Реално и двата наратива са донякъде валидни – и то едновременно. Сирийците наистина бяха натрупали предостатъчно оплаквания към репресивното династично управление на семейство Асад и им бе писнало от серията неизпълнени обещания. Същевременно режимите от Залива и САЩ са съставяли планове за смяна на режима в Сирия поне от 2006 г.

Но тези два безкрайно повтаряни разказа засенчват една критично важна причина за сирийския конфликт и продължителността на войната: а именно яростното съревнование между Саудитска Арабия от една страна и Катар от друга. Борбата между тези две външни сили е едно от ключовите измерения на войната. Този сблъсък и въвличането им във войната станаха възможни единствено благодарение на пълната подкрепа на САЩ и Европейския съюз – макар различните западни сили да са подкрепяли повече едната или другата страна в различните периоди на конфликта.

Като начало трябва да кажем, че медийното отразяване и дебата относно сирийската война – и на Запад, и на Изток – е до голяма степен оцветено от пропагандните интереси на режимите в Катар и Саудитска Арабия. И двата режима контролират – пряко или косвено – почти всички медии в арабския свят.

Отвъд контрола над медиите, двата режима са успявали да контролират или влияят на наративите на западните журналисти и коментатори благодарение на мащабните си инвестиции в елитната външнополитическа общност във Вашингтон, основно чрез тинк-танкове и ПиАр фирми.

Вашингтонски тинк-танкове като Brookings Institution, Middle East Institute и Center for Strategic and International Studies са пословично напомпани с финансиране от режимите от Залива, поради което анализите им отразяват техния дневен ред.

Не е изненадващо, че повечето експерти по Близкия Изток във водещите тинк-танкове, които най-изобилно коментират войната в Сирия, също застават от двете страни на саудитско-катарското разделение. Обединените Арабски Емирства също инвестират във вашингтонските тинк-танкове, като политиките на този арабски режим (поне по отношение на Сирия) съвпадат с тези на саудитския режим.

От появата на Комитета по американо-израелските обществени въпроси (AIPAC) не е имало момент, в който правителства от Близкия Изток да упражняват такова влияние в столицата на САЩ. Разбира се AIPAC щеше да се бори да подкопае влиянието на тези нови играчи от Залива, ако техните виждания за Сирия не съответстваха на интересите на Израел. Когато обаче става въпрос за Сирия, AIPAC и свързаните с това лоби хора до голяма степен повтарят пропагандните клишета на режимите от Персийския залив.

Съревнованието между Катар и Саудитска Арабия си има дълга история. И двете държави са имали дълготрайни връзки със сирийския режим.

Мнозина често забравят, че саудитският режим беше благодетел на Хафез ал-Асад, бащата на Башар, в продължение на почти три десетилетия, и че интересите на двата режима в региона често са били близки. Примерите за такова сближаване включват разправата с палестинската съпротива и ливанската левица през 1976 г., войната в Ирак от 1991 г., координация на политиките в рамките на предлагани от САЩ мирни планове, както и враждебността към Ясер Арафат, покойния лидер на Палестинската организация за освобождение.

Саудитско-сирийското сътрудничество през тези години е важнo и за ролята на САЩ в региона. Американските власти разчитаха на саудитския режим да направлява външната политика на Сирия чрез финансовата си щедрост. Хафез Асад бе ключов член на сирийско-саудитско-египетската ос, която се формира след инвазията на Ирак в Кувейт през 1990 г. – ос, която доминираше арабската политика.

През 90-те години обаче интересите на Саудитска Арабия и Катар започват да се разграничават. До края на 90-те Катар е практически изолиран заради конфликта си със Саудитска Арабия (след като новият катарски емир Хамад бин Халифа сваля просаудитския си баща).

Неохотно, Катар се превръща в предпазлив член на т.нар. лагер mumana`ah (буквално „отказващите” – които се противопоставят на компромиси в арабо-израелския конфликт). Същевременно обаче Катар нормализира отношенията с Израел и стана база на щатските войски. Новият катарски емир започва да обвинява Саудитска Арабия, че се опитва да го свали, за да върне баща му на трона (което най-вероятно е истина).

Когато Башар Асад започва да консолидира властта си в Сирия, той промени външната политика на страната в Ливан в противоречие с интересите на Саудитска Арабия и ливанския премиер Рафик Харири. В резултат на това Катар се превърна в естествен съюзник на Асад, а Саудитска Арабия се отвърна от сирийския режим. Това е основата на разделението и съревнованието между Саудитска Арабия и Катар, които оформят войната в Сирия до ден днешен.

След като Башар вече бе на власт, саудитският режим започва да се опитва да подкопае сирийското господство в Ливан (сирийската доминация в Ливан бе подкрепяна поне от 1989 г. от САЩ, Франция и Саудитска Арабия). Саудитска Арабия бе част от коалицията, която през 2004 г. прокара резолюция 1559 на Съвета за сигурност на ООН, целяща да сложи край на ролята на Сирия в Ливан и да разоръжи Хизбула. Освен това Саудитска Арабия започва да се стреми към смяна на режима в Сирия, разчитайки на ключови елементи от управляващия елит (основно високопоставени съветници от ерата на Хафез).

През този период любимият на Саудитска Арабия ливански политик, Харири, започва да се сблъсква с Асад. В резултат на това саудитското скъсване със Сирия е почти завършено, а подкрепяната от саудитците клика в самата Сирия, също подкрепяна от Харири, ескалира заговора срещу Башар. Това бе началото на края на сирийското надмощие в Ливан. Разкриването на този заговор е най-вероятната причина за убийството на Харири през 2005 г.

Докато саудитците скъсват с Асад, Катар има други планове за региона. Катарският режим е окуражен от слабостта на саудитската външна политика и възхода на Реджеп Ердоган, новият му съюзник в Турция. Катар и Турция разработват план за разпространение на влиянието на Мюсюлманско братство в региона – от Палестина до Тунис.

Тези два режима обаче не са инициаторите на арабските бунтове. Всички арабски въстания започват спонтанно заради легитимни оплаквания на гражданите от репресиите, изтезанията, социално-икономическите несправедливости, както и подчиняването на арабската външна политика на западните интереси.

Но двата нови конкуриращи се съюза в Близкия Изток – Саудитска Арабия, ОАЕ и Израел от една страна, и Катар и Турция от друга – се опитват да експлоатират тези бунтове за собствените си интереси.

Още с избухването на арабските бунтове през 2011 г., саудитско-емиратският съюз започва да работи (често редом с Израел) за поддържане на установения ред или завръщане на свалени тирани на власт. В очевиден контраст с това Катар и Турция се опитват да подкрепят (финансово и чрез своите медии) политическия възход на Мюсюлманско братство. Избирането на Мохамед Морси от Мюсюлманско братство за президент на Египет през 2012 г. представляваше пика на тези усилия.

Когато започват бунтовете в Сирия, както Саудитска Арабия, така и Катар очакват бързо падане на режима. След като по различни причини обаче това не се случи, те ускориха подкрепата си за въоръжените групировки в Сирия, които могат да контролират. Саудитците видяха особено добра възможност да превърнат сирийската война в религиозен конфликт в интерес на собствените си цели.

Въоръжени бунтовнически и опозиционни групи с различни имена започват да възникват в самата страна. Една от най-познатите бе Сирийската национална коалиция, опозиционна група в изгнание (със слаби връзки с бунтовническите групировки), макар че съществуваха и други организации с лъскави наименования. Този цивилен опозиционен съвет в изгнание – оформен по модела, използван толкова ефикасно от неоконсерваторите преди инвазията в Ирак през 2003 г. – бе създаден с цел да прожектира пред света един различен имидж на сирийските бунтовници.

Но този опозиционен съвет, колкото и да бе приятен за западните уши, фактически бе откъснат от бунтовниците, които реално воюваха в Сирия. В резултат на това те бяха ефективна пропагандна сила за Запада, но имаха малко отношение към реалностите на терен в Сирия. Всъщност повечето от тези опозиционни лидери в изгнание – разделни в лоялността си между Катар и Саудитска Арабия – не смееха да стъпят в зоните, контролирани от опозиционните групи.

Докато войната срещу режима придобиваше все по-сектантска обвивка, фанатични джихадистки групировки се оказаха най-логичните бенефициенти на външното финансиране. Те бяха и най-ефективни – както на бойното поле, така и в прокарването на религиозните разделения.

Не става въпрос за това, че цивилните протестиращи изведнъж са си пуснали бради и са сменили идеологическите полюси, се опитват да изкарат някои западни медийни наративи. По-скоро политическият климат в Сирия, отдавна повлиян от ислямистките течения, се оказа доста гостоприемен за тези сектантски, религиозни идеологии – много повече, отколкото се светските и леви идеологии (сирийският режим има дълга история на репресии срещу леви дисиденти, което направи левицата още по-слаба на фона на религиозните бунтовнически фракции).

Катар реши, че организацията на Ал Кайда в Сирия е най-удобна за целите му, докато Саудитска Арабия предпочете Армия на Исляма и други въоръжени банди, използващи различни имена. Отначало както катарският, така и саудитският режим предпочитаха да дават незастрашителни – често цивилно звучащи – имена на бунтовническите групировки, но това не трая дълго и скоро започнаха да преобладават откровено ислямистки и религиозно-фундаменталистки наименования. Финансирането от страна на Катар и Саудитска Арабия обаче не бе самостоятелно начинание: още сравнително рано в конфликта New York Times посочи, че трансферите на оръжия и средства от Залива към Сирия има благословията на администрацията на Обама.

Това се дължеше на факта, че по онова време се очакваше режимът на Асад да падне бързо и всяка страна се надяваше да инсталира свой марионетен режим. Тази смъртоносна конкуренция не се разви според плановете и намесата на регионални и световни играчи в сирийския конфликт удължи войната и страданието на сирийците.

Саудитска Арабия и Катар по-късно се разсеяха от собствения си конфликт, както и от войната в Йемен. Но благополучието на сирийския народ никога не е било приоритет за който и да е от тези режими – както не е приоритет и за която и да е от външните сили, намесващи се в Сирия.

Макар други разкази да са по-лесносмилаеми и в същото време да служат на интересите на чуждестранни режими, съревнованието между Саудитска Арабия и Катар бе водещ фактор, и все още е, в разрушаването на Сирия. Смъртоносната намеса на тези два режима се осъществява със значителна западна подкрепа и в никакъв случай не е изолирана от безразсъдните западни политики в Близкия Изток като цяло.

Оставете коментар