Официално предизборната кампания започва едва сега, макар че тя вече е омръзнала на всички. На първо място, защото набира скорост поне от средата на ноември. Но онова, което наистина отегчава в нея е, когато партиите обясняват какво биха направили, ако зависеше единствено от тях, но то очевидно няма да зависи.
Проучванията досега показват, че никоя партия няма да постигне парламентарно мнозинство и затова съставянето на правителство ще бъде нещо като кошмар на деветокласник, получил от учителя си задача за сечение на множества. Без да навлизаме в по-сложни сметки, само ще маркираме, че ако една партия обещава abc, а другата bcd, те ще трябва да си стиснат ръцете на bc. Освен това bc ще са от нещата, с които почти всеки е съгласен – например, че корупцията е лоша, а образованието трябва да е приоритет. В същото време a и d ще са нещата, които действително са привлекли избиратели. Ето как изглежда въпросната задача:
Така ако БСП твърди, че ще въведе данък “богатство”, но всеки се досеща, че това предложение ще отпадне по искане на техен коалиционен партньор, какво по-скучно има от сериозни дебати по темата? Нали вече гледахме този сериал с данък “лукс” на Сергей Станишев през 2013 г.
В същата ситуация ще се окажат и ГЕРБ. Докато обещават бърз ръст на минималната заплата, всъщност всеки знае, че след изборите ще си намерят “автентична” дясна опора, която да изиграе лошото ченге и да удържа увеличението на доходите. А в случай че някой е пропуснал – докато ГЕРБ мислеха, че ще управляват цял мандат, те планираха да замразят МРЗ до 2020 г.
Завръщането на джедаите?
Обещанията за ръст на доходите и по-справедливо разпределение, пораждат оправдани съмнения, но са полезни поне с това, че насочват дебата към действителни проблеми. Кампанията обаче вероятно ще е най-фокусирана около също толкова съмнителни, но безполезни, дори вредни теми. Например, скъпа ограда на границата, която не спира никого; дали да гласуваме с машина или без; дали думата “задължително” да стои в Изборния кодекс без видима причина или ефект от това и т.н. По-лошото е, че вредните теми ще завъртят дискурса изцяло около себе си, просто понеже са по-интересни от икономическите обещания, за които вече се разбрахме, че няма да зависят от отделните партии.
Изкушавам се да демонстрирам това – например с програмата на надпартийната платформа на Радан Кънев за Нова надежда. Очевидно тук става дума за Епизод IV, а първите три трябва да са съответно: Демократи за силна България, Синята коалиция (a.k.a “Добрите”) и Реформаторски блок. В новата серия централно място заема възраждането на древна религия, напоследък потънала в забвение, понеже вместо да защитава мира, се впуснала в тежка война, в която не просто не може да унищожи злото, но всъщност го подхранва.
Познахте – става дума за християнството, чиято етика „Нова република“ предлага да се изучава от 9-10 годишни ученици. Това наистина е подходяща възраст за приучване към религии, тъй като децата още не са развили критически апарат, а когато вече го имат, мнозинството от тях предпочитат да не го насочват към дълбоките си убеждения от детството.
Изборът на християнската етика пред нейната космология също изглежда добра идея, тъй като втората противоречи на почти всичко, което знаем за Вселената днес и е трудно да се вземе на сериозно от четвъртокласник. Но вероятно и етиката е по-скоро безполезна, тъй като в същата програма има предложение за орязване на социалните помощи, включително детстките надбавки за безработни родители. За какво ни е такава етика, щом си имаме Обединени патриоти?
Отегчени, даже развълнувани
Досега само навлизаме в предверието на настоящата кампания, а голямата скука едва загатва за себе си. По един специфичен начин, това дори е някак вълнуващо. Докъде можем да стигнем? Това ни казват партиите, които обещават ръст на икономиката. Дали става дума за 6 процента, седем или колкото са им се явили на сън, важно е друго. Тези оценки не се основават на някакъв дори отчасти подкрепен с данни анализ, а на допускането, че самата доброта на съответните политици, пардон етиката им, ще отприщи буксуващата икономика.
Наистина, кой, ако не Корнелия Нинова, ще ни затрупа с 10 млрд., закривайки паралелната държава? Кой, ако не Радан Кънев, ще донесе 7% ръст на икономиката, освобождавайки бизнеса от партийния рекет? Да не пропускаме и Христо Иванов, който обещава 6% ръст чрез спиране на корупционни практики. Струва си да си припомним, че преди време ГЕРБ изсипа голяма благодат върху населението, когато се сети да спре контрабандата.
Няма да коментираме тези съждения – те са по-скоро достойни за логиците, отколкото за фактчекърите. Но си струва да се маркират някой пропуснати техни предпоставки. Взети сами по себе си, обещанията за растяща икономика, несъпроводени от никакви мерки за преразпределение, означават, че мнозинството от хората ще продължат да живеят в малко или повече лишения и несигурност, но вече в една по-богата страна или по-точно – страна с по-богати богати. Тя ще бъде и по-неравна, което ще я направи по-лошо място за живеене за всички. Ако се съмнявате в това, вероятно не ви е попадала книгата на Уилкинсън и Пикет “Патология на неравенството”.
При това положение твърденията, че доходите на домакинствата ще се увеличат с 50 или повече процента, трябва да бъдат придружавани със списък на домакинствата, които ще изиграят решаваща роля във формирането на тази усреднена статистика. Но тъй като в никоя от програмите не срещаме подобни уточнения, това означава, че политиците приемат – вероятно повечето несъзнателно – като предпоставка теорията на “просмукването” по известна като trickle-down икономика, според която пазарът, оставен сам на себе си, разпределя богатството справедливо и равномерно – всекиму според заслугите. Теория, която е в такова шокиращо противоречие с фактите, особено след последната икономическа криза, че дори и в МВФ вече не биха могли да я поддържат.
Еднопосочна задънена улица
Дотук идентифицирахме няколко основни типа теми, които ще доминират предстоящата кампания. Покрай тях ще се носи обичайната пяна за прозрачност, конкуренция, реформи и други послания, които отдавна нямат собствено съдържание, но се смята, че отключват приятни конотации у гласоподавателя.
Най-проблемни обаче ще са темите, които засягат пряко мнозинството от хората, но или ще останат на заден план, или изобщо няма да бъдат обсъждани. Основните медии едва ли ще ги забележат. Те наистина предават информация между политиците и избирателите, но този транзит прилича на пътуването до Марс – засега е възможно само в едната посока. От способността ни да променим това зависи твърде много. В най-добрия случай само ще умираме от скука.
About The Author
