„Вие поставихте въображението на трона на властта…“ Жан-Пол Сартр
Противно на това, което е казал Маркс, историята не се повтаря; тя създава ехо. Именно това се случва днес във Франция. За пореден път младите французи показват пътя. Човек не може да не се възхищава на куража и духа на солидарност, които се проявяват в страната. Учениците бяха брутално атакувани от ченгетата на Макрон, но се съпротивляваха, когато беше необходимо, и продължават да протестират и да изискват промени в катастрофалното състояние, в което се намира днес френската образователна система. През 1968 г. движението започна по подобен начин на 22 март в Нантер. Полицейското насилие изкара още повече хора на улиците и на 10 май, през прочутата нощ на барикадите на Левия бряг, жандармеристите-есесовци бяха отблъснати.
Движението на солидарност с виетнамската борба срещу Съединените щати вече беше радикализирало значителна част от населението и връзката с икономическите искания на студентите се установи много бързо. По това време студенти в Берлин и Рим също маршируваха в подкрепа на Виетнам. В Лондон се беше стигнало до насилствени сблъсъци на „Гросвенор Скуеър“, където конна полиция беше попречила на 30 000 души да стигнат до американското посолство. На тази демонстрация имаше и контингенти от германската SDS (Социалистически германски студенти), носещи пръти, и от JCR (Млади комунистически революционери) от Франция, водени от Ален Кривин. Настроението беше войнствено. Група от нас подготвяше листовка за стартирането на социалистически ляв вестник, „Черното джудже“. През май ’68 г. 10 милиона работници във Франция се вдигнаха на обща стачка – най-голямата в историята на капитализма. Ерик Хобсбаум изпрати репортаж до „Джуджето“. Жан-Жак Лебел изпрати доклад, нахвърлян набързо върху барикадите, който ни беше предаден от един връщащ се другар на следващия ден. Корицата на първия брой се превърна (и остава) в икона. Основното искане на работниците и студентите беше за социализъм и революция. Това беше предизвикателство към властта на капитала.
А днес? Духът не е много по-различен. Палестина замени Виетнам като мобилизираща антиимпериалистическа кауза и радикализира ново поколение. Испания и Албания са по петите на Франция. Площадите и улиците се изпълниха с гласове на несъгласие, а палестинските шалове и знамена бяха широко разпространени и в трите държави. Но светът се е променил към по-лошо. Огромните работнически партии в Италия и Франция се разпаднаха и изчезнаха. Крайнолевите групи пропиляха останалото доброжелателство на широката общественост. „Непокорна Франция“ (LFI) остава единствената политическа партия, която подкрепя студентското въстание, а нейният лидер Жан-Люк Меланшон, който привлича огромни тълпи от младежи из цяла Франция, е безкрайно очернян от официалните медийни мрежи. Френският хитрец Макрон, разтърсен от подкрепата за минималистичната социалистическа и антинеолиберална програма на LFI, е на път да подкрепи лидерката на крайната десница Марин льо Пен. Тя осъди студентите и се представя като гласът на „закона и реда“. Отново настъпи времето на Виши. Изглежда, че изборите през следващата година ще се водят между Меланшон и Льо Пен. На коя страна ще скочи екстремният център на Макрон и неговите приближени? Тяхната избирателна база ще бъде разделена, но лидерите ще се надяват на победа на Льо Пен. Капитализмът в Европа отказа да отстъпи дори пред ограничените реформистки искания на масите. Политиците му може би ще съжаляват за тази грешка до края на живота си.
Тарик Али е писател, режисьор и дългогодишен член на управителния съвет на списанието „New Left Review“. Автор е на 50 книги по история и политика, както и на 7 романа.
About The Author
