На 17 септември беше първата искра – стачка в гимназия в парижкото предградие Кретей, от която тръгнаха обзелите вече цяла Франция мащабни ученическо-студентски протести. Насочени основно срещу лошото качество и неравенствата в образованието, протестите прерастват вече в недоволство от цялостната социално несправедлива система. Към тях се присъединяват още обществени сектори, натрупали гняв от поскъпването на живота и срива във всички публични сфери заради орязванията на държавния бюджет, който обаче остава твърде щедър към военните разходи. „Има пари за войни, а няма пари училищата, за нашите деца,“ е едно от най-честите граждански възмущения от френското правителство през последните седмици.
Точно месец след началото на този бунт – на 17 октомври, събота, се очаква да се проведе най-масовият общонационален протестен ден, в който редом до гимназистите и студентите ще крачат и синдикатите, начело с учителските, и участници в прословутото движение на жълтите жилетки, негодуващо срещу високите цени на горивата, и дейци от борбените организации на земеделските производители, и железопътни работници, и много други недоволни французи. Сборният пункт за парижкото шествие е на Площада на Републиката.
По саморъчно изработените от младежите транспаранти от отрязъци от кашони, размахвани из несекващите през последния месец нито за ден протестни прояви, отдавна доминират надписи за революция на бедните срещу богатите и за обединение на всички потиснати. А най-честите исторически препратки са не само към легендарния Май’1968, но и към Великата френска революция от 1789 г., и към Парижката комуна от 1871 г.
Медийният слоган, който доминираше отразяването на най-масовия досега ученическо-студентски митинг, събрал на 8 октомври около 25 000 души на символния Площад на Бастилията в Париж, беше: „Младежкият бунт превзе Бастилията“.
Ето само малка извадка от красноречивите надписи по транспарантите на бунтуващите се, тиражирани из групи в социалните мрежи:
„Без празни приказки, искаме революция“;
„Образованието е право, а не привилегия“;
„Един ден бедните няма да имат какво друго да ядат, освен богатите“;
„Горе не могат повече, долу не искат повече“;
„Повтаряме 1789-та, за да избегнем 1939-та“;
„Да живее 1871-ва, Комуната“;
„Адът на бедните е този, който прави рая на богатите“;
„Солидарност между младежите от целия свят“;
„Революцията ще е разцъфване на човечеството“.
…А всичко тръгна от споменатата стачка преди месец в гимназията „Сент-Екзюпери“ в Кретей, регион Париж. Стачката бе обявена от учителите там заради крайното им претоварване, тъй като недостигът на преподаватели (пряко свързан с ниските заплати) е хроничен и липсва възможност да се осигуряват заместници. Дефицитни са също необходимите социални и здравни работници. Класовете са препълнени дотолкова, че част от учениците няма къде да седнат. Сградата на гимназията е амортизирана, но няма средства за ремонт.
Гимназистите от „Сент-Екзюпери“ се присъединяват към стачката на учителите си и разгласяват протеста в TikTok. И примерът започва бързо да се мултиплицира, защото в сходна ситуация са 7 от всеки 10 гимназии из цяла Франция – както твърдят от SNES-FSU (Националния съюз на учителите в средните училища към Единната федерация на профсъюзите).
Занятията в учебните дни са подредени неравномерно, в зависимост от наличието на учители. Колко качествено и ефективно обаче може да е преподаването и усвояването на материала, когато часовете започват в 8 ч. сутринта и продължават до 18 ч. вечерта в раздути до по 35-38 ученика класове? И колко може да „подхранват“ ученолюбието мухълът и пукнатините по стените и таваните на училищните сгради, задръстените тоалетни и притичващите из коридорите плъхове и хлебарки?
Срещу всичко това се надигат гимназистите най-вече от „маргиналните“ работнически предградия на Париж, където живеят и много френски граждани с мигрантски произход, второ и трето поколение. Тези младежи най-пряко и всекидневно чувстват стигмата на социалната сегрегация, която им подхвърля само това унизително ниво на образование А то е неспособно да им даде сериозната учебна подготовка, необходима, за да се отворят и за тях вратите на университетите. Така от ранна възраст остават обречени на живота на „нисшите класи“ – без шансовете на своите връстници от елитните и частните училища, към които, впрочем, системата е много благосклонна и които храни с немалко публични средства.
Има и директно поставена от властите цедка, доста безпощадна към гимназистите, разчитащи само на вечно кастреното от бюджетните ножици обществено образование. Това е въведената през 2018 г. дигитална платформа „Parcoursup“. Само през нея може да се кандидатства за университетско образование. Но освен, че е твърде сложна за кандидатите, тя има и много технически проблеми, които често водят до сривове и „бъг“-ове, направо провалящи кандидатстването на хиляди и хиляди младежи. Затова исканията за отмяната ѝ и за въвеждането на по-равноправен механизъм за влизане в университетите също станаха едни от основните в надигналите се протести. А сред лозунгите на демонстрантите е и следният: „Не искам бъдещето ми да е бъг на „Parcoursup““.
Базово и конкретно искане на съюзите на гимназистите и студентите е също така изработването на правителствен инвестиционен план за гимназиите и университетите на стойност 10 милиарда евро, който да включва и спешни ремонти в училищата и студентските аудитории, и повишаване на преподавателските заплати, и осигуряване на достатъчни за качествено обучение учителски назначения, и финансиране на изследователски и социални програми.
Важна характеристика на бързо масовизиралото се движение е, че към протестните действия на гимназистите от „периферията“ масово се присъединиха и подкрепящи ги младежи от по-благополучните училища, включително и от някои частни – и това стана ясен катализатор доколко нетърпима е грозната ситуация със социалните неравенства за особено изострената чувствителност към несправедливостите сред младото поколение.
Протестите се разляха много бързо из цяла Франция, обхващайки стотици гимназии, но не само – включиха се и студентите от доста университети, защото и неравенствата, и лошото бюджетно финансиране са остра болка и във висшето образование.
И още един важен белег на този бързо революционизиращ се бунт – учители и преподаватели, също потърпевши от образователните аномалии, са неизменно редом до своите възпитаници из всички шествия и демонстрации. В редиците им крачат и много родители, включително организирани родителски настоятелства от училищата. Ясно защо – социалната несправедливост и образователната сегрегация превръщат в парии цели семейства.
Дейна подкрепа за протестите иде откъм най-влиятелните синдикални федерации във Франция и учителските им клонове, чиито активисти участват в много от митингите.
Видимо и активно е и присъствието на дейци на партията „Непокорна Франция“. Нейният лидер Жан-Люк Меланшон и много негови съратници редовно са сред клокочещото по булеварди и площади младежко протестно море.
Откъм правителството и макронистката партия „En marché“, както и от практически съюзната им крайна десница – „Национален сбор“ на Марин льо Пен (без чиято договорена благосклонност в парламента, където най-много депутати има „Непокорна Франция“, сегашното управление на макронисткото малцинство би било невъзможно), звучат обвинения срещу Меланшон и „Непокорна Франция“, че са „яхнали“ младежкия протест с предизборни цели.
Както е известно, президентските избори във Франция ще са след около 7 месеца. Сегашният уличен младежки гняв срещу неравенствата и исканията за повече социална справедливост са послания с несъмнен ляв профил, така че е съвсем логично младежите да разпознават тъкмо в „Непокорна Франция“ и в Меланшон носителите на съзвучна с нагласите си политическа перспектива.
Тази тенденция, надхвърляща вече младежката среда в сегашната изострена ситуация, несъмнено е облагодетелстваща за Меланшон, който ще е президентският кандидат на „Непокорна Франция“. И съответно разклаща досегашната увереност на Льо Пен, че именно тя ще е фаворитката с най-много шансове на президентския вот догодина – увереност, която се крепеше на сметките, че Еманюел Макрон (той няма право повече да се кандидатира) ще ѝ се отплати за сегашната парламентарна толерантност, като ѝ прелее, може и негласно, гласове от своите редици, за да надделее тя над очевидно приемания като по-голямо зло и за двама им „твърде ляв“ Меланшон.
Само че на фона на сегашния революционен плам на улицата, запален от младежкия бунт, вече е трудно да се прогнозира докъде ще стигне радикализацията и какъв ще е крайният ефект върху избирателите, наблюдаващи в реално време разпада на десетгодишния макронизъм.
Затова и правителството, и крайната десница около Льо Пен с отзивчивото съдействие на големите медии и на подсилените алгоритми в социалните мрежи форсираха стремителна пропагандистка контраатака. Младежките протести усилено се представят като вилнеене на вандали, които трошат и рушат училища и други обществени сгради и обекти, а освен това нарочно провокират и дори агресивно нападат бдящи само за реда и спокойствието полицаи. При това крайнодесният расистки и ксенофобски дискурс е особено акцентиран – внушава се, че извършителите на тези специално преекспонирани и тиражирани изблици са все младежи „друговерци“ с мигрантски произход от предградията, надъхани да сринат „цивилизацията“. Неутрално наблюдаващите събитията граждани, чийто бит несъмнено се затруднява от шествията и сблъсъците из центъра на Париж и други френски градове, буквално са насъсквани от екраните срещу „неблагодарните диви пришълци“ и шепата неразумно съучастващи им „комунисти“ и „полезни идиоти“. Целта, естествено, е да се сплаши „мълчаливото мнозинство“ и да се тласне да търси спасение от „хаоса“ в обятията на Льо Пен.
Социалните мрежи и алтернативните медии показват по-различна картина на събитията и разкриват, че срещу невръстните в голямата им част участници в младежките протести се упражнява брутално полицейско насилие.
Особено нашумяха три случая от края на септември и началото на октомври. При единия ученик загуби окото си след полицейска стрелба с гумени куршуми срещу демонстранти (по-късно бяха разгласени сигнали и за още такива инциденти). При другия случай ръката на 15-годишно момче бе откъсната, след като то улови запратена от полицията срещу протестиращите светлинно-шумова граната с намерението да я хвърли обратно, но преди да успее, тя се взриви. Заради тази трагедия властите се принудиха да обявят временна забрана за използването на такива гранати от силите за борба с безредиците. Третият случай е с 14-годишен тийнейджър, който замахва да отправи ритник към група полицаи в непосредствена близост до него и в отговор един от униформените изстрелва в упор в лицето му граната със сълзотворен газ. Тя счупва на две места челюстта на момчето и му избива зъбите. Има видеозапис на случилото се, така че полицаят е отстранен от работа и срещу него е започнато разследване.
Изобилие от снимки и видеа показват из социалните мрежи и „по-рутинното“, но упражнявано редовно и със забележим хъс полицейско насилие: врязване в мирна ученическа демонстрация (която може би се е събрала без разрешение, но е „въоръжена“ само с плакати и вероятно нелюбезни скандирания) на екипирани като робокопи полицаи, стоварващи с ожесточение палките си върху тийнейджърски глави и тела. Има и влачене по земята, ритници в главите на падналите, дърпане за дрехи, разголване… Да не говорим за поливането с водни струи и редовното обгазяване.
Широко разпространение получиха кадрите с кмета на Сен Дени Бали Багайоко от драматичен протест на 5 октомври. Кметът разпростира ръце и се старае да загради с тялото си очевидно непълнолетни ученици, като крещи към настъпващите срещу тях полицаи със сълзотворни гранати да се спрат, да не атакуват мирното шествие. Но полицаите атакуват и обгазяват и тийнейджърите, и кмета, който след това също трябва да получи помощ за очите си.
Багайоко, който е чернокож, стана обект на многобройни расистки нападки заради принципната си позиция в защита на протестиращите, а освен това срещу него е започнато разследване, защото бил казал, че в определени обстоятелства, когато нямаш друг изход, насилието е оправдано. Багайоко събира много омраза от крайната десница, тъй като е кмет от „Непокорна Франция“. Той е второ поколение мигрант. Роден е във Франция през 1973 г. от родители, преселили се от Мали, има френско гражданство и университетско образование.
Багайоко участва и в големия митинг на Площада на Бастилията на 8 октомври, където е приветстван от младите демонстранти почти като емблема на техния протест. Той призовава оттам президента Макрон да поднесе извинения на семействата на невръстните демонстранти, пострадали от полицейско насилие. (По-долу публикуваме интервю с Бали Багайоко).
Броени часове по-късно, при разотиване на хилядите участници в митинга, около полицейските кордони отново възниква напрежение, преляло в сблъсъци и завършило с нов изблик на полицейско насилие с използване на палки, водни струи и газ.
От правителството и от десницата непрекъснато звучат уверения, че полицейските действия са само ответни и целят единствено опазване на реда и сигурността, срещу които се покушават буйните протестиращи. Така се оправдават и извършените досега вече близо 6900 ареста на участници в ученическо-студентските протести, като 89% от задържаните са непълнолетни. 21 от тях все още остават в предварителния арест, а на 2300 са повдигнати обвинения. Правителствената статистика сочи, че сред ранените от началото на протестите има 215 ученици, 761 полицаи и жандармеристи и 89 образователни работници.
Факт е, че не липсват прояви на вандализъм (включително срещу училища) и агресия и сред част от протестиращите, или по-скоро сред част от отдадените най-вече на импулсите на гнева – каквито едва ли е чудно, че има на фона на цялата толкова силно белязана от контрастни неравенства картина. Но има и доказани (включително с видеозаписи) немалко случаи на инфилтрирани сред демонстрантите провокатори, които трошат, примерно, спирки на градския транспорт, за да бъде това после приписано на протестиращите за по-справедливо и качествено образование и да бъде злепоставено цялото движение. Отделно действат и участници в прословутия „черен блок“, който традиционно се изявява също с насилствени акции (поръчани и платени от определени заинтересовани, както нееднократно е установявано) из всякакви демонстрации по света. Такива кадри се тиражират усилено, за да внушават, че това е определящият профил на движението.
Дори неутралните наблюдатели обаче вече са наясно, че въпреки отделните ексцесии, като цяло протестното младежко движение е подчертано мирно. Увлечено е предимно от ефектни слогани, антифашистки скандирания и масови изпълнения на символни песни – от „Марсилезата“ и „Интернационала“, през „Катюша“ и „Бела чао“, до „El pueblo unido jamás será vencido“ и революционен рап. Денят на протеста на 13 октомври, извел по улиците на Франция над 400 000 демонстранти, в Париж например започна с изпълнение в центъра на града именно на част от изброените песни от 300-членния оркестър „Нов свят“ – и видеа от този емоционален концерт на открито станаха хит в социалните мрежи.
Междувременно правителството на премиера Себастин Льокорню чрез образователния си министър Едуар Жефре постоянно се опитва да омаловажи протестното движение на гимназистите и студентите и все повтаря, че то се е „изтощило“, че върви към „затихване“. Засега фактите не го потвърждават. Шествието в Париж на 13 октомври събра внушително човешко множество в колоните си, които преминаха по традиционно революционния ляв бряг на Сена, където е бунтовният Латински квартал на студентите, паметен още от Май’68, за да стигнат после до министерството на образованието край Дома на инвалидите – но там полицията пак се намеси да „въвежда ред“ с палки.
След като участници в движението потвърдиха провеждането на обявеното за 17 октомври съвместно шествие с „жълтите жилетки“, със земеделците и с железничарите, даже мейнстрийм медиите взеха да цитират младежкия лозунг от 13-ти: „Вече не могат да ни спрат“.
Досега правителството де факто само симулира желание на диалог с протестиращите, гръмко обявявайки кухи мерки, изобщо неспособни да решат кризата в образованието, довела до протестите.
Премиерът Льокорню рекламира усърдно своята инициатива да бъде създадена дигитална платформа, в която до края на октомври всички ученици и студенти да изразят недоволствата си и да дадат предложенията си за решения, а правителството после да анализира и обобщи мненията, за да изработи въз основа на тях план за действия. Събитията обаче се развиват динамично и не е много ясно какви ще са настроенията в обществото в края на октомври и ще има ли кой да чака какво ще наумува правителството оттам нататък.
На свой ред министър Жефре първо се опитваше да залъгва протестиращите, че правителството нямало как в условията на бюджетен дефицит да извади исканите от тях 10 милиарда евро за образование, но било вече откликнало и заделило толкова, колкото е възможно – 2 милиарда евро. Само че Жофре много бързо беше контриран, защото се оказа, че въпросните 2 милиарда са били залегнали в бюджета за 2027 г. още преди да избухнат сегашните вълнения, тоест по никакъв начин не могат да минат за „отклик“ към исканията на протестиращите.
Следващият ход на Жофре бе да обещае навръх демонстрацията на Площада на Бастилията на 8 октомври, че вече е договорил прехвърляне към най-закъсалите от недостига на учители гимназии на 3000 преподаватели до края на октомври. На следващия ден на протест – 13 октомври, той увери, че вече е започнало прехвърлянето на част от тези учители. Без да обясни какво ще стане тогава на техните досегашни работни места – няма ли да се получат празнини там? И какво решава с такива имитации на действия, които изобщо не бъркат в дълбоките пороци на системата? Очевидно просто се надява да протака максимално във времето, докато се сбъднат постоянните му мантри, че протестното движение се е „изтощило“ и „затихва“.
Същевременно медии като „Либерсион“ и BFMTV, цитирани от онлайн изданието „L’encre Libre“ („Свободно мастило“), съобщават за проучване, според което 72% от французите смятат исканията на гимназистите и студентите за основателни и справедливи. Подкрепата за протестите е по-ниска, но все пак значима – 55%.
Важен тест за разширяването на младежкото движение към общонационален протест очевидно ще е първият такъв опит, насрочен за 17 октомври. Той има потенциала да стане и проба – дали френското общество е натрупало достатъчно критична маса, та да завие наляво в търсене на по-дълбоки решения за кризисната действителност? Или е по-склонно да остане в радикализиращото се надясно статукво с Льо Пен?
Ако революционните препратки към 1789-т и към Парижката комуна, ехтящи от младежките шествия, се окажат по-атрактивни и подготвят почвата за евентуална победа на Меланшон в президентските избори след половин година, ще са готови ли французите да се впуснат в приключението за мащабно преформатиране на системата, за което се смята, че ще стигне и до създаване на нова, Шеста република във Франция?
На споменатия вече няколко пъти 25-хиляден митинг на Площада на Бастилията на 8 октомври бе издигнат и един „незабелязан“ от големите медии, но показателен лозунг, свързващ времената на Бастилията и настоящето: „Гилотинирахме Луи XVI. Макрон, можем да го направим отново“.
Впрочем, Макрон през целия този месец реагира само на един лозунг на протестиращите гимназисти, мернал се на тв-екраните в обеден новинарски репортаж на телевизия „France 2“ за демонстрациите от деня на протеста на 6 октомври. Френският президент бил възмутен, че от телевизията даже на са му се извинили задето показали на зрителите ето тази фраза, изписана на самоделен транспарант: „Макрон, таковай твоята учителка, а не нашите“….
Бали Багайоко, кмет на Сен Дени, пред испанския в. „Ел Паис“: Франция трябва да отговори на учениците с конкретни решения, а не с полиция
Този образ се превърна в един от емблематичните символи на студентските протести във Франция. Висок, слаб чернокож мъж, облечен в костюм и с вратовръзка, е застанал между полицията и младежите, които се опитва да предпази с разпрострени ръце, докато вика към униформените да не атакуват. Но полицията пуска сълзотворен газ, а учениците помагат на мъжа, заслепен от химическите изпарения. Става дума за кмета на Сен Дени, едно от най-необлагодетелстваните предградия на Париж, епицентър на протестите, които обхванаха Франция през последните дни.
Бали Багайоко, 53-годишен, син на семейство от малийски произход, спечели общинските избори през март още на първия тур с 50,77% от гласовете. Това беше историческо събитие. Първият чернокож кмет, при това мюсюлманин, на град с над 100 000 жители. Този повратен момент предизвика и вълна от расизъм от най-консервативните медии, които стигнаха дотам, че го нарекоха „маймуна“. И разпространиха лъжи за него – като например, че Багайоко нарекъл Сен Дени „град на чернокожи“, а не на крале [на френски звуците в думите „noirs“ („черни“) и „rois“ (крале) могат да бъдат объркани]. Багайоко, който приема EL PAÍS в петък сутринта в кабинета си, е може би най-популярният кмет във Франция днес.
– Снимките и видеата как полицията Ви обгазява, докато Вие се опитвате да предпазите учениците на демонстрацията миналия понеделник (5 октомври), се превърнаха в символ на този протест.
– Намесвал съм се и в други демонстрации и са ме обгазявали. Но сега беше различно. Бях сред около 300 млади хора, които гордо вървяха с мен. Напреднахме и видяхме отряд за борба с безредиците, който реши да атакува и да пусне сълзотворен газ. Започнах да се задушавам… Намесих се, защото там имаше само ужасени гимназисти, които бяха замръзнали на място. Ето защо се опитах да спра атаката с тялото и гласа си. Виках към полицията.
– Учениците Ви смятат за един от тях. Дори за лидер на този протест.
– Всички младежи, не само белите. Припознават се в мен, в това, което съм, и то не като кмет. За тях аз съм просто Бали. Те ме виждат като баща или по-голям брат. В политиката трябва да сме на висотата на отговорностите си, без значение на постовете. Когато се надига гражданска борба, и особено когато в нея участват ученици, трябва да ги защитаваме.
– Дори с телата си?
– Разбира се. С телата си и с всички рискове, които това носи. Мисля само за опасността, която застрашава учениците.
– Какво мислите за тези протести и в каква посока според вас ще се развият?
Единствената отговорност е на държавата, която в продължение на много мандати не е направила необходимото, за да гарантира, че имаме достатъчно персонал във всяко училище, особено в народните квартали. Основната отговорност пада върху регионалния префект [Валери Пекрес]. Тя не е направила нищо за подобряване на ситуацията. Вторичната отговорност е на президента на републиката [Еманюел Макрон] и на министъра на образованието [Едуар Жофре], които не сметнаха за полезно да се отворят за диалог още в началото, когато бяха поставени изискванията.
– Това промени ли се вече?
– Не. Те отговарят с полицейска сила и насилие, а не със силата на образованието. Те сбъркаха в преценката на ситуацията, натрупаха грешки и прибегнаха до институционално и полицейско насилие. Сумата от тези грешки ни доведе до тази ситуация. И сега министърът на образованието казва, че започва диалог и ще има отговори до края на октомври. Но този срок продължава да не е добър! Показва мнението им, че няма спешност да се взимат решения. Това е покана към студентите да продължат протестите си, защото няма политически отговор на хоризонта.
– Протестите в някои случаи бяха и насилствени. Не мислите ли, че полицаите трябва да ги разпръскват със сила?
– Предприемаха действия с непропорционално насилие. Видяхме го, когато ни биха и пуснаха срещу нас сълзотворен газ. След моето предупреждение и всичко, което се случи, те решиха да преустановят употребата на шокови гранати. Но трябва да направят същото и с гумените куршуми. След протестите на Площада на Бастилията виждам, че нарежданията, давани на полицията, вече са различни от тези, при които раниха и осакатиха деца. Защото, нека си спомним, става дума именно за това – за деца.
– Правителството говори за екстремно насилие, организирани банди, „черни блокове“ [радикални групировки]. Вие говорите за деца… Очевидно не виждате едно и също нещо.
– Не казвам, че няма хора, които да правят такива неща и да се опитват да взривят демонстраациите с престъпни действия. Но голямото мнозинство демонстрира мирно, полицията не прави разлика. Как се обяснява това, че полицейски служител може да души 14-годишно момче? Как се обяснява това, че средствата, използвани от полицията, могат да счупят челюстта на непълнолетен? Това е сюрреалистично. Те са децата на Франция! Освен ако Републиката не ги смята за чужденци, разбира се.
– Казвате ли, че има расизъм в полицейската намеса?
– Разбира се. Много е ясно. Начинът, по който се намесват, е много различен в зависимост от социалната класа, с която имат работа. Има един начин на действие в богатите квартали и друг в народните квартали. И това е акт на дискриминация, който трябва да осъдим.
– Разследват ви за твърдението ви, че съществува вид насилие, което е легитимно. Имате предвид протестиращите. Не мислите ли, че това е опасно твърдение?
– Насилието може да бъде легитимно, но трябва да се избягва при всички обстоятелства. Приканвам ви да погледнете историята на Франция. Винаги е имало насилие по време на демонстрации: институционални, но и от хора, които са протестирали от възмущение и са смятали, че това е единствената останала възможност да запазят достойнството си. Но в никакъв случай не съм подбуждал младите хора да атакуват полицията. Аз съм баща, преподавател и кмет на голям град. Знам силата на думите си. Не мога обаче да пренебрегна факта, че е имало незаконни, непропорционални полицейски намеси, при които са бити ученици, без да са направили нищо лошо. А когато човек е жертва на несправедливост, може да си помисли, че трябва да отмъсти. Ето защо искам да бъда близо до тях, да им напомням, че не бива.
– Този бунт започна в предградията, нещо необичайно, а не като отговор на закон или реформа.
– Бунтът е отговор на много ясно недоволство. Има три парламентарни доклада, които показват, че държавата е абдикирала от трите си основни отговорности: правосъдие, образование и териториално сближаване. Учениците ни напомнят за това с протестите си. Те осъждат реални факти и държавата трябва да отговори с конкретни мерки, а не с полицията, която да ги бие.
– Изглежда, че има натрупване на недоволство след десет години макронизъм.
– Разбира се. Около 450 000 души откликнаха на импулса от учениците (има се предвид броят на включилите се в шествията из цяла Франция в обявения за ден на протеста 6 октомври – б. пр.). Дори през Май ’68 не е имало толкова много хора. Това означава, че нещо се пробужда сред гражданството. Има сближаване на възгледите и борбите. Ученици от заможни квартали, както и от частни училища, идват да подкрепят протестиращите. Но освен това се обсъждат и други въпроси, като Палестина и продължаващия геноцид. Или условията на живот, покупателната способност… И всичко това сега придобива международно измерение. Франция не може да поучава никого и трябва да се съсредоточи върху собствените си проблеми.
– Как може този протест да повлияе на политиката седем месеца преди решаващите президентски избори?
– Радвам се, че моята партия, „Непокорна Франция“ (LFI), подкрепя протеста. Но е срамно това, което правят другите партии: партията на Макрон, крайната десница и други леви партии, които просто наблюдават и стоят безучастно. Имаме предложения и ще ги издигнем незабавно. Но освен това ще предложим дългосрочни политически решения.
– Какво би означавало влизането на крайната десница в Елисейския дворец?
– След като макронизмът се отнася така с учениците, крайната десница ще е още по-сурова. Но те нямат какво да предложат и затова няма да спечелят. И аз ще продължа да подкрепям учениците, докато правителството не предостави отговори.
About The Author
