През годините съм водил политически и идеологически дискусии с поне три групи хора и стигнах до заключението, че тези дискусии са почти напълно безсмислени, що се отнася до това да накарат хората да погледнат на нещата по различен начин, да признаят, че другите може да ги виждат по различен начин, или – не дай Боже – да променят мнението си, дори и съвсем малко.
Това, разбира се, повдига въпроса как хората стигат до определени политически и идеологически позиции — тъй като на някакво ниво те несъмнено са повлияни от възгледите на другите: на родителите си, на семейството си и дори на случайни събеседници. Нямам задоволително обяснение за това. Смятам, че четенето, гледането, слушането и мисленето наистина водят хората до формиране, а след това и до промяна на мненията им, но съм много скептичен, че пряката дискусия има такъв ефект. Първите методи са косвени: човек чете даден автор и го намира за убедителен; но ако води дискусия с някого и признае, че този човек е изложил валидни аргументи, това сякаш го принизява в сравнение с другия, а интелектуалната му суета не желае да приеме това. Ето защо мисля, че дискусиите почти никога не водят до някаква искрено усетена по-голяма сходство на мненията. Те просто оставят участниците там, където са били преди. Или, още по-лошо, ги отдалечават още повече един от друг.
За участниците, които проявяват по-голяма страст или ангажираност в дискусията, такъв изход е още по-разочароващ. Затова те влагат много по-голямо количество интелектуална, умствена и в крайна сметка физическа енергия в опитите си да убедят другата страна – без успех. По този начин прекарват часове в преразглеждане на изложените аргументи, търсят евентуално по-добри начини, по които би трябвало да представят тезата си, проучват слабите места на опонентите, сякаш всичко това би променило нещо. Те губят времето и енергията си.
Трите групи хора, с които имах късмета (или нещастието) да водя разговори и при които се оказа невъзможно да се отклоня дори с милиметър от застъпените от тях убеждения, бяха сталинистите, националистите и либералите. Но начинът, по който те обсъждаха нещата, се различаваше един от друг. Всички те бяха еднакво непреклонни в своите възгледи, но прилагаха донякъде различни тактики.
Сталинистите, с които имах „привилегията“ да обсъждам нещата в хронологичен ред, бяха първите, които ме запознаха с този тип дискусионна тактика, която се използваше и от другите две групи. На всеки силен аргумент от страна на събеседника те отговаряха или с отричане (такова и такова събитие никога не се е случвало; няма доказателства; това е пропаганда на някой друг и т.н.), или приемаха, че неудобният факт се е случил, но го оправдаваха с още по-голяма вероломност от страна на противника. Както споменах, виждах същите аргументи да се използват и от националистите, и от либералите. Едно предимство, което сталинистите имаха в сравнение с другите две групи (и това е предимството, за което осъзнах много по-късно), е, че те уважаваха познанията по комунистическа история. Така че, ако ги атакуваше, те ще изтъкват отричането и ще излагат аргументи, но ще уважават твоите познания. Може дори да те попитат за факт, който не са знаели. По този начин комунизмът функционираше изцяло като религия. Християните са се карали помежду си още от основаването на религията: но познанията по по-фините теологични или исторически въпроси се уважаваха от различните секти, дори когато те не бяха съгласни по почти всичко останало.
Политическите дискусии с националистите, мисля, най-добре могат да бъдат описани като хвърляне на камъчета срещу огромна скала. Можете да хвърляте колкото камъчета искате, скалата няма да бъде наранена, нито ще се помръдне. Подобно на сталинистите, те често прибягват до отричане и обвиняват другите в вероломство, но сега това вероломство се разпростира върху всички под слънцето, с изключение на тяхната любима националност. В този смисъл вероломството беше много по-широко разпространено, отколкото при сталинистите, тъй като то включваше n-1 национални групи в света. Освен това, ако съберете двама противоположни националисти, тъй като и двамата вярват, че n-1 групи са еднакво виновни, изводът е, че е достатъчно да има само двама от тях, за да се докаже, че целият свят е зъл. По този начин бързо се стига до заключението, че в светогледа на националистите в крайна сметка човешката природа е зла, тъй като нито една нация не може да бъде изключена от нея, а индивидуалните характеристики нямат значение, тъй като се определят от етническата принадлежност или расата на човека.
Третата непоколебима група са либералите. Те обикновено са по-усъвършенствани и по-осведомени, но това не ги прави по-интелектуално честни. Всъщност би могло да се каже точно обратното, тъй като те владеят софистиката с изключително майсторство. Коментарът на гръцкия оратор Елий Аристид отпреди 1900 години относно киниците важи и за тях: „Те мамят с ласкателства, понасят обидите с високомерие, съчетавайки двата най-противоположни и отвратителни порока: подлост и наглост.“ Те също използват отричането и вероломството на другите като аргументи, но намират използването на тези аргументи „сами по себе си“ за твърде грубо. Именно тук влиза в действие софистиката. На всеки неопровержим и неудобен факт те не отговарят просто с отричане, а пренасочват дискусията към второстепенни или третостепенни въпроси с маргинално значение за обсъжданата тема. Това предизвиква огромно разочарование у събеседника. Това е подобно на футболен мач, в който единият отбор води с 3:0, но противникът отказва да признае поражението, като твърди, че това, което наистина има значение, е броят на ударите към вратата, свободните удари или всякакви други маргинални статистически данни, които са в негова полза. Всички опити да се върне дискусията към първоначалната тема и към аргумента, срещу който те нямат валидно противопоставяне, се провалят пред тази непреклонна тактика, която последователно измества фокуса на дискусията другаде. Тъй като либералите са по-изискани от другите две групи, те също използват тактиката „rope-a-dope“, при която, изправени пред неудобна истина, не отговарят на аргумента, а просто го отхвърлят като несъществен: „всеки знае, че нещата стоят така“. Това отново оказва много негативен ефект върху събеседника, тъй като изглежда, че го представя като много наивен човек, който взема на сериозно идеологическата позиция на либералите. В действителност, казват те, макар и не гласно и ясно, гъвкавостта е всичко: може да правим нещата по един начин един ден, а на следващия – съвсем по друг, но идеологически винаги ще твърдим, че сме непоколебимо верни на нашите убеждения.
Нямал съм много поводи да обсъждам въпроси нито с истински консерватори (които може би не са вулгарни националисти), нито с новото поколение „пробудени“ либерали, така че не мога да кажа доколко техните тактики се различават от споменатите от мен.
Затова стигнах до заключението, че ако човек вярва в дадена гледна точка, но разполага с ограничено количество умствена енергия, е напълно безсмислено да я изразходва в опити да убеди другите в преки дискусии. Много по-ефективно е да се пише, чете и слуша, отколкото да се водят сократически или каквито и да било други диалози. Те, според мен, не водят доникъде.
*Бранко Миланович е американски икономист от сръбски произход. Той е известен най-вече с работата си по разпределението на доходите и неравенството.
About The Author
