Войната срещу Иран и унищожаването на Газа са началото. Добре дошли в новия световен ред. Ерата на технологично напредналото варварство. Няма правила за силните, а само за слабите. Противопостави се на силния, откажи да се подчиниш на капризните му изисквания и ще бъдеш обсипан с ракети и бомби.
Болници, начални училища, университети и жилищни комплекси са превърнати в развалини. Лекарите, студентите, журналистите, поетите, писателите, учените, артистите и политическите лидери – включително ръководителите на преговорните екипи – са убивани в десетки хиляди от ракети и безпилотни самолети-убийци.
Ресурсите – както знаят венецуелците – биват открито крадени. Храната, водата и лекарствата, както в Палестина, са превърнати в оръжие.
Нека ядат пръст.
Международни организации като ООН са пантомима, безполезни придатъци от друга епоха. Свещеността на индивидуалните права, отворените граници и международното право са изчезнали. Най-извратените лидери в човешката история, тези, които превръщаха градове в пепелища, отвеждаха пленено население на местата за екзекуции и осеяха окупираните от тях земи с масови гробове и трупове, се завърнаха с пълна сила.
Те сипят едни и същи хипермъжествени клишета. Те бълват едни и същи гнусни, расистки хули. Те демонстрират едно и също манихейско виждане за добро и зло, черно и бяло. Те използват един и същи инфантилен език на тотално господство и необуздано насилие.
Клоуни-убийци. Шутове. Идиоти. Те са завзели лостовете на властта, за да осъществят своите безумни и карикатурни виждания, докато грабят държавата за собственото си обогатяване.
„След като станаха свидетели на жестоко масово убийство в продължение на няколко месеца, със съзнанието, че то е било замислено, извършено и одобрено от хора като тях самите, които са го представяли като колективна необходимост, легитимно и дори хуманно, милиони хора сега се чувстват по-малко у дома си в света“, пише Панкай Мишра в „Светът след Газа“. „Шокът от това подновено излагане на едно специфично модерно зло – зло, вършено в предмодерната епоха само от психопатични индивиди и разгърнато през миналия век от управници и граждани на богати и уж цивилизовани общества – не може да бъде преувеличен. Нито пък моралната бездна, пред която сме изправени.“
Покорените са собственост, стоки, които се експлоатират за печалба или удоволствие. Досиетата „Епщайн“ разкриват болестта и безсърдечието на управляващата класа. Либерали. Консерватори. Ректори на университети. Академици. Филантропи. Титани от Уолстрийт. Знаменитости. Демократи. Републиканци.
Те се отдават на необуздан хедонизъм. Ходят в частни училища и имат частно здравеопазване. Те са затворени в балони от подмазвачи, публицисти, финансови съветници, адвокати, слуги, шофьори, гурута за самопомощ, пластични хирурзи и лични треньори. Те живеят в строго охранявани имения и почиват на частни острови. Пътуват с частни самолети и огромни яхти. Съществуват в друга реалност, която журналистът от Wall Street Journal Робърт Франк нарече „Богатостан“ – свят на часта райска градина, където организират вакханалии, подобни на тези на Нерон, сключват перфидни сделки, трупат милиардите си и захвърлят настрана тези, които използват, включително децата, сякаш са отпадъци. Никой в този магически кръг не носи отговорност. Никой грях не е прекалено покварен. Те са човешки паразити. Те изкормват държавата за лична изгода. Тероризират „низшите породи на земята“. Те закриват последните анемични остатъци от нашето отворено общество.
„Няма да има любопитство, няма да има удоволствие от процеса на живота“, както пише Джордж Оруел в „1984“. „Всички конкурентни удоволствия ще бъдат унищожени.
Но винаги – не забравяй това, Уинстън – винаги ще има опиянението от властта, което постоянно се увеличава и постоянно става все по-изтънчено.
Винаги, във всеки един момент, ще има тръпката от победата, усещането да стъпчеш безпомощен враг.
Ако искаш да си представиш бъдещето, представи си ботуш, който тъпче човешко лице – завинаги.“
Законът, въпреки няколкото смели усилия на шепа съдии, които скоро ще бъдат прочистени, е инструмент за репресия. Съдебната власт съществува, за да организира показни процеси. Прекарах много време в лондонските съдилища, където отразявах Дикенсовия фарс по време на преследването на Джулиан Асанж. Лубянка на Темза. Нашите съдилища в САЩ не са по-добри. Нашето Министерство на правосъдието е машина за саморазправа.
Маскирани и въоръжени главорезисе изсипва по улиците на САЩ и убиват цивилни, включително граждани. Управляващите мандарини харчат милиарди, за да превърнат складове в центрове за задържане и концентрационни лагери. Те настояват, че в тях ще бъдат настанени само хората без документи, престъпниците, но нашата глобална управляваща класа лъже, както диша. В техните очи ние сме паразити – или сляпо и безпрекословно послушни, или престъпници. Няма нищо средно между двете.
Тези концентрационни лагери, в които няма справедлив процес и хората изчезват, са предназначени за нас. И като казвам „нас“, имам предвид гражданите на тази мъртва република. И все пак ние гледаме, зашеметени, невярващи, пасивно очакващи собственото си поробване.
Това няма да отнеме много време.
Зверствата в Иран, Ливан и Газа са същите, с които се сблъскваме у дома. Онези, които извършват геноцид, масово клане и непровокирана война срещу Иран, са същите хора, които демонтират нашите демократични институции.
Социалният антрополог Арджун Ападурай нарича случващото се „огромна световна малтусианска корекция“, която е „насочена към подготовката на света за победителите от глобализацията, без неудобния шум на нейните губещи“.
О, казват критиците, не бъдете толкова мрачни. Не бъдете толкова негативни. Къде е надеждата? Наистина, не е толкова лошо.
Ако вярвате в това, вие сте част от проблема, неволно колелце в машината на нашата бързо консолидираща се фашистка държава.
Реалността в крайна сметка ще взриви тези „обнадеждаващи“ фантазии, но тогава вече ще е твърде късно.
Истинското отчаяние не е резултат от точния прочит на реалността. Истинското отчаяние е резултат от подчиняването, чрез фантазия или апатия, на злонамерена сила. Истинското отчаяние е безсилие. А съпротивата, смислената съпротива, дори ако е почти сигурно, че е обречена, е овластяване. Тя дава самочувствие. Тя дава достойнство. Тя дава възможност за действие. Това е единственото действие, което ни позволява да използваме думата надежда.
Иранците, ливанците и палестинците знаят, че няма как да успокоят тези чудовища. Световният елит не вярва в нищо. Те не чувстват нищо. На тях не може да се вярва. Те проявяват основните черти на всички психопати – повърхностен чар, грандомания и самонадеяност, нужда от постоянно стимулиране, склонност към лъжа, измама, манипулация и неспособност да изпитват разкаяние или вина. Те пренебрегват като слабост добродетелите на емпатията, честността, състраданието и саможертвата. Живеят според принципа „Аз“. Аз. Аз.
„Фактът, че милиони хора споделят едни и същи пороци, не превръща тези пороци в добродетели, фактът, че споделят толкова много грешки, не превръща грешките в истини, а фактът, че милиони хора споделят едни и същи форми на психична патология, не прави тези хора здрави“, пише Ерик Фром в „Здравото общество“.
Вече почти три години сме свидетели на злото в Газа. Сега го наблюдаваме в Ливан и Иран. Виждаме как политическите лидери и медиите оправдават или маскират това зло.
Вестник „Ню Йорк Таймс“, подобно на Оруел, изпрати вътрешна бележка, в която се казва на репортерите и редакторите да избягват термините „бежански лагери“, „окупирана територия“, „етническо прочистване“ и, разбира се, „геноцид“, когато пишат за Газа. Онези, които назовават и изобличават това зло, биват заклеймявани, включвани в черни списъци и изчиствани от университетските кампуси и обществената сфера. Те са арестувани и депортирани. Над нас се възцарява мъртво мълчание, което е мълчанието на всички авторитарни държави. Ако не изпълните дълга си, ако не подкрепите войната срещу Иран, ще ви отнемат лиценза за излъчване, както предложи председателят на F.C.C. Брендън Кар.
Имаме врагове. Те не са в Палестина. Те не са в Ливан. Те не са в Иран. Те са тук. Сред нас. Те диктуват живота ни. Те са предатели на нашите идеали. Те са предатели на нашата страна. Те си представят свят на роби и господари. Газа е само началото. Няма вътрешни механизми за реформи. Можем да пречим или да се предадем.
Това са единствените възможности, които ни остават.
About The Author
