Хорхе Марио Берголио, един далечен от тесните папски кръгове аржентинец, се оказа онзи, който се появи като избран на балкона на Апостолическия дворец на Ватикана на 13 март 2013 г.
Говорейки на италиански, но със силен акцент, типичен за жителите на Буенос Айрес, и със специфичния сарказъм за сакристията, той представи пълномощията си пред препълнения площад „Свети Петър“ така: „Знаете, че задължението на конклава беше да даде на Рим епископ. Изглежда, моите братя кардинали са отишли до края на света, за да го намерят. И ето ни тук…“.
„Краят на света“ е не само символ на отдалечено място, но и метафора за това, колко далеч може да се окаже концепцията на папа Франциск I за универсалната Църква от постулатите, наложени от неговите предшественици.
Той поде революция, вложи страст и и предизвика огромни промени.
Дванадесет години след възкачването си на католическия връх, Берголио почина в Рим на 21 април, на втория ден от Великден. Днес може да се каже, че Светият дух е сметнал за завършени неговите реформи. А историята и последователите му тепърва ще определят степента на необратимост и дълбочината на трансформацията, наложена от 266-ия понтифекс на Католическата църква.
„Бог не се бои от промените“. Това бе постоянното предизвикателство, което отправяше към своите критици Берголио – влиятелен кардинал, който умееше да бъде „свой“ и по дебелите килими из дворците, и сред миризмата на овнешко из бедняшките квартали на Аржентина, движейки се между тях с майсторството на танцьор на милонга.
Колкото е трудно да си представим, че някога ще остареем, толкова трябва да е било невъзможно за човек, завършил технологична химия и започнал работа в лаборатория за анализ на храни в Аржентина в средата на 50-те години на миналия век, да си въобрази дори и най-хипотетично, че някога може да стане Римски папа.
Берголио е 21-годишен, когато през март 1958 г. решава да започне религиозното си образование и постъпва в митрополитската семинария на Буенос Айрес, ставайки послушник към Обществото на Исус, познато повече като Йезуитски орден. Доста по-късно, вече като папа Франциск, той ще обясни, че се е присъединил към йезуитите, защото е бил „привлечен от техния статут на напредничава църковна сила, служеща си с военен език, развила способност към послушничество и дисциплина и ориентирана към мисионерска работа“.
На 13 декември 1969 г. той е ръкоположен за свещеник и започва процес на изкачване по църковната йерархия, който ще завърши в катедралата на Свети Петър в Рим.
През 1971 г. Хорхе Берголио завършва духовните си занятия и подготовката си за третото си ниво (последният етап от йезуитското обучение) в испанския град Алкала де Енарес.
През април 1973 г. той дава своите вечни обети в Обществото на Исус, а през юли същата година Педро Арупе, прелат на йезуитите, го назначава за провинциален ръководител на Обществото на Исус в Аржентина – длъжност, която заема до 1979 г.
Идват и годините на военната диктатура след държавния преврат от 1976 г. По-късно поведението му в онези жестоки времена става обект на критики в поредица от репортажи, публикувани в пресата на родната му страна. В тях решението му да не защити двама свещеници от неговия орден, подложени пет месеца на затворничество и изтезания в Школата по механика на флота (ESMA) в Буенос Айрес (зловещо място за мъчения и убийства, станало емблема за нарушенията на човешките права по време на военния режим – б. пр.) е заклеймено като колаборационизъм. Берголио отхвърля тези обвинения през 2010 г., изтъквайки, че е осигурил убежище на няколко души, укриващи се от репресиите на военните. В автобиографичната си книга, изградена под формата на беседи и озаглавена „Йезуитът“, Франциск заявява, че е правил каквото е могъл „с оглед възрастта си и малкото връзки“, с които е разполагал тогава. Все пак тази сянка винаги ще го преследва. И ще повлияе за взетото от него решение никога повече да не се връща в родината си.
Неговата траектория на духовен пастир привлича вниманието на кардинал Антонио Куарачино, благодарение на чието влияние папа Йоан Павел II издига Берголио до епископска позиция в катедралата на Аука, а също така го прави и помощник на епископа на Буенос Айрес през 1992 г. Оттук нататък възходът на Берголио в църковната йерархия няма спирачки. През 1998 г. той наследява Куарачино като глава на архиепископията на Буенос Айрес и аржентински примас. Кардиналската шапка му е връчена от Йоан Павел II през февруари 2001 г. на церемония, в която участват още 43-ма нови кардинали. През 2005 г. той е назначен за председател на Аржентинската епископска конференция и от тази позиция влиза в напрегнати отношения с политическата власт на президентите Нестор Киршнер и Кристина Фернандес де Киршнер.
Берголио, който винаги умееше да интерпретира подобаващо звучащата музика, влиза сред кандидатите за папския престол още след смъртта на Йоан Павел II. Известни са спекулациите, разпространявани след гласуването в Конклава, който избра Йозеф Рацингер като папа Бенедикт XVI. Според тези спекулации аржентинският кардинал е бил втори в тогавашното окончателно преброяване. Осем години по-късно, след бурен понтификат, белязан от скандали, колегията на кардиналите реши, че е необходима промяна на посоката и че никой друг не е по-подходящ от аржентинеца, за да я извърши.
Основното наследство на Франциск, извън структурните реформи, които той предприе в Курията, несъмнено ще бъде концепцията за ориентиране на Църквата към периферията на обществото, която той се опита да установи. Луксът беше погребан веднага, щом Франциск започна своя понтификат. Семпло облекло, сребърен пръстен (вместо златен – б. пр.), строги обувки и жилище извън блясъка на Апостолическия дворец, в споделено с монахините от „Санта Марта“ пространство. Бедните, маргинализираните и лишените от наследство по света станаха гравитационният център в усилията на неговия понтификат. Франциск разбра, че никой не въплъщава по-добре тази вселена от нарастващия и опустошителен миграционен феномен, на който той стана свидетел от първа ръка като епископ на Рим, столицата на страна, през която преминаха най-големите напливи от мигранти през последното десетилетие.
През юли 2013 г., още преди всичко онова, което по-късно щеше се случи там, папата пристигна на остров Лампедуза, за да оплаче жертвите на корабокрушенията и да отслужи тържествена литургия на олтар, изграден от останките на лодка, на борда на която са загинали десетки мигранти. Необичаен жест, който по-късно ще бъде повторен още десетки пъти, като например при посещението му през април 2016 г. в бежански лагер на остров Лесбос, откъдето се завърна с 12 мигранти, взети на борда на папския самолет. Неговото революционно начинание несъмнено ще остане като знак за истинска трансформация на Църквата. Но той също така отвори няколко дълбоки вододела с ултраконсервативния свят, който го критикува, че винаги е бил по-загрижен за представителите на други религии или на светския свят, отколкото за проблемите на католиците. Именно това по същество беше голямата война, която той води по време на своя понтификат.
Идеята му за обръщане към периферията беляза и 47-те му апостолски пътувания до 66 страни. Стремежът при тях винаги бе да се развее знамето на Ватикана в кътчета на света с католически малцинства, които бяха застрашени или подложени на пълна експанзия: Бангладеш, Мианмар, Конго, Южен Судан, Япония, Мозамбик, Мадагаскар, Филипините…
Неговата алергия към консолидираната власт и западната капиталистическа схема, го накара да отхвърли безброй покани за посещения във велики сили като Франция, Обединеното кралство, Испания или самата Аржентина – място, в което той избягваше да се връща, за да не разпалва стари проблеми и спорове от миналото.
Но тази идея за установяване на Църквата в периферията на света също така беше завинаги отпечатана в състава на Колегията на кардиналите, най-мощното тяло на Църквата и инструментът, който сега трябва да избере следващия папа. Конклавите, включително този, в който Берголио беше избран само за два дни и пет гласувания, често биваха белязани от влиянието на италианците и на най-богатите църкви: германската и американската.
По време на своето папство Франциск се опитва да промени тази динамика, като назначава кардинали от отдалечени места, без видими връзки с властовите среди на Рим. Общият брой на кардиналите достигна 252, а избирателите са 136 от тях. 108 от тази селектирана група, или 79%, са издигнати от Франциск; 23 – от Бенедикт XVI, и 5 – от Йоан Павел II. Останалите не могат да гласуват, защото са над 80-годишни.
През 2013 г., когато аржентинецът стана понтификат, Азия и Океания имаха 11 кардинали с право на глас. От последната консистория броят им е нараснал до 28, а някои дори идват от области, които никога преди не са имали кардинали и където процентът на католиците е минимален, като Източен Тимор, Сингапур и Монголия.
Това е гравитационно изместване, което ще генерира напълно различна геополитическа динамика при избора на неговия наследник. Промяната в структурата на властта на Църквата, големият стремеж на Франциск, беше основната причина за раздялата му със значителна част от ръководството, главно в страни като Съединените щати.
С репутация си на прогресивен човек – макар реалността да сочи, че неговият дискурс по основни въпроси като абортите и хомосексуалността не се различаваше много от този на опонентите му – Берголио от първия ден си ден като папа трябваше да съжителства с предшественика си, оттеглилия се почетен папа Бенедикт, когото консервативният сектор превърна в знаменосец на теологичната коректност и чистота. Макар много от същите тези кардинали и епископи д бяха отговорни за оставката на Бенедикт през 2013 г., те неуморно натякваха чрез неговия образ на Франциск какъв трябва да бъде един добър папа.
Франциск беше обвинен в ерес и група кардинали му представи Dubia – петиция за разяснения по доктринални въпроси относно Amoris Laetitia (апостолското увещание), в което той отвори вратата за разрешаване на причастие за разведени мъже и жени. Войната стана все по-насилствена и бившият архиепископ и бивш нунций на Вашингтон – Карло Мария Вигано, публично призова за оставката на папа Франциск в кампания, организирана и финансирана от Съединените щати по повод предполагаемо прикриване на злоупотреби, извършени от кардинал Теодор Маккарик. Прелат, когото именно папата по-късно ще лиши от правата му като кардинал и като свещеник, връщайки го в светския живот чрез невиждана по-рано принуда.
Независимо от опита за свалянето му от папската власт, Франциск дотогава поддържаше донякъде непостоянна обвързаност с борбата срещу злоупотребите. Макар още в началото на понтификата си той да беше въвел серия от нови мерки, като например създаването на Папска комисия за защита на непълнолетните, папството му изглежда не прие въпроса много сериозно. Така е, докато не пристига в Чили през януари 2018 г. и не се сблъсква там с журналист, който му напомня за случая с влиятелния свещеник Фернандо Карадима, сериен извършител на посегателства. В Чили вече се е разиграла остра полемика около издигането за епископ на град Осорно на Хуан Барос, близък именно с Карадима. Франциск, верен на своята спонтанна и донякъде авторитарна природа, прави сериозна грешка: „В деня, когато ми донесат доказателства срещу епископ Барос, ще говоря. Няма нито едно доказателство срещу него. Всичко е клевета. Ясно ли е?“ Последвалият скандал е мащабен. Но както става и в други случаи при Берголио, това е и катализаторът, необходим за стартиране на процес на реформиране на системата за превенция, контрол и наказание по проблема със сексуалните посегателства.
Десетте години управление на Берголио бяха години на ускорение, на трансформации и до известна степен бяха революционни години. Но мерните единици на Църквата – институция, която е оцеляла и управлява света в продължение на 2000 години, са вековете. Като цяло, беше добра идея да дойде някой от края на света, за да може всичко да се промени максимално за най-кратко време. Дори и да се окаже, че това е било позволено, само за да може всичко да продължи както преди.
About The Author
