Левите президенти в Латинска Америка винаги са били речовити и силно въздействащи на обществото комуникатори. Речите и изявленията им по водещи теми обикновено носят не просто информационна, а и идейна, емоционална, просветителска и визионерска стойност. Това с пълна сила важи и за сегашните континентални лидери от „розовата вълнà”. С особена активност се открояват доскорошният президент на Мексико Андрес Мануел Лопес Обрадор (наследничката му на поста, съпартийката му Клаудия Шейнбаум още не е имала време да се изяви), държавният глава на Бразилия Луис Инасио Лула да Силва и ръководителят на Колумбия Густаво Петро.
Най-силно привличащ вниманието в това трио е Петро. Лопес Обрадор и Лула да Силва са ветерани в политиката с отдавна познати качества, а освен това държавите им исторически имат своята внушителна тежест в прогресивните процеси на континента.
Колумбия обаче е специален случай. Това е единствената латиноамериканска страна, която никога преди спечелилия президентските избори през 2022 г. Густаво Петро не е имала в историята си ляво управление. Левите там принудително са избирали партизанстването в планините или в градските „джунгли”, ако не искат да бъдат открито отстрелвани по улиците при всеки опит за легализация. Също така Колумбия е известна като най-верния съюзник на САЩ в региона, приютил най-много американски военни бази и заслужил прозвището си „латиноамериканския Израел”.
Да, там настъпи съществена промяна с единственото досега проработило мирно споразумение от 2016 г. между властите и партизаните от ФАРК (Революционните въоръжени сили на Колумбия), насърчено и от администрацията на тогавашния президент на САЩ Барак Обама. Но споразумението и досега буксува. Всъщност големият пробив, за който значителна част от самата левица не вярваше, че ще бъде допуснат, дойде с избирането на някогашния „градски партизанин” Петро за президент. Така от най-високия пост в държавата зазвуча нечуван досега оттам откровен и сърцат глас, настъпателно отстояващ мира, социалната справедливост, опазването на околната среда, човешките и гражданските права, борбата с неравенствата и т. н.
Естествено, има и критики, че Петро само говори, без кой знае какво да е променил в страната. Но точно в тази страна дори и само говоренето именно по този начин не е никак малко. Мераклии да накарат „бившия партизанин” да млъкне завинаги там не липсват.
Ясно е, че и етикетът „бивш партизанин” не е еднозначен – защото през над 50-годишния въоръжен конфликт в Колумбия под тази графа минават участници в групировки с най-разнообразен профил. Например, между водения от командири комунисти боец на действащата главно в селски райони ФАРК и радикала-интелектуалец от предимно студентското „градско” движение М-19, в което навремето е членувал Петро и чието саморазпускане е приветствал, има голяма разлика.
За М-19 и за участието на Петро там е писано много. Тук само набързо ще припомним, че в духа на колумбийския магически реализъм М-19 се ражда в знак на протест срещу злоупотреби в президентските избори от 19 април 1970 г. (оттам и името М-19, което се разшифрова като Движение „19 април”), ощетили бившия диктатор Густаво Рохас Пиниля при опита му да се върне на власт чрез урните като „народен каудильо”. А първата нашумяла акция на движението е кражбата на сабята на Симон Боливар от къщата-музей на Освободителя на Латинска Америка – с мотива, че тя „принадлежи на народа”. Сабята е върната на музея през 1990 г., когато М-19 се трансформира в легална политическа партия. Но преди това минава през много сътресения.
Най-драматичният епизод е от 6-7 ноември 1985 г. – тогава 35 бойци на М-19 щурмуват Съдебната палата в центъра на Богота и взимат около 350 заложници, сред тях членовете на Върховния съд, част от членовете на Държавния съвет, много магистрати, съдебни служители, случайни граждани. Искането на партизаните е в Съдебната палата да дойде и управляващият тогава президент консерватор – поетът и писател Белисарио Бетанкур, подел мирен процес и сключил през 1984 г. споразумение за спиране огъня с М-19 и с още една групировка, което обаче не се спазва. Бойците обявяват, че ще проведат публичен процес над президента и че той трябва да даде обяснения пред членовете на Върховния съд защо се нарушава споразумението, както и да се ангажира официално да го прилага. Акцията е провъзгласена за „акция за мир”.
Но нищо не става, както е замислено. Бетанкур сам се оказва заложник на армията, която изобщо не го допуска до преговори с партизаните, а военният министър и генералите залагат на еднозначно силово решение, без никакви преговори, с напълно осъзнатата цел партизаните да бъдат унищожени. Трагедията е, че партизаните не са сами в Съдебната палата, а с всичките многобройни заложници, като сред тях са и едни от най-уважаваните съдии в страната, с голям авторитет в защитата на човешките права и демокрацията.
Щурмът на военните е осъществен на два етапа. Още след първия падат много жертви и става ясно, че не просто никакъв процес с въобще не надигащия глас президент няма да има, но и никаква пощада от военните не може да се очаква. В онзи момент бойците на М-19 отправят чрез свои емисари в чужбина разгласено от медиите послание към Бетанкур – да спре щурма, да им изпрати хеликоптер и да им позволи да напуснат страната. В посредничеството за това от Париж се включва и нобелистът за литература Габриел Гарсия Маркес, който е близък и с Бетанкур, и с част от водачите на М-19.
Нищо не въздейства на военните. Вторият и най-смъртоносен щурм оставя 94 убити, сред тях 11 членове на Върховния съд, плюс още 11 „изчезнали”. В сградата пламва и пожар, унищожил всякакви следи, които биха показали безогледното насилие на армията, включително към заложниците. Остават само жестоко овъглени трупове и всеобщ шок сред колумбийците. Трагедията бележи дълбоко съдбата на страната, която мнозина вече започват да делят на „преди” и „след” ужаса в Съдебната палата.
25-годишният тогава член на М-19 Густаво Петро, избрал за свой партизански псевдоним името на Аурелиано Буендиа – герой от Маркесовия роман „Сто години самота” на Габриел Гарсия Маркес, не е свързан с акцията в Съдебната палата. Още преди нея той попада в затвора, арестуван за притежание на оръжие. Държат Петро зад решетките до 1987 г. без присъда. А като го пускат, той следва активно линията на тогавашния лидер на М-19 Карлос Писаро към мирно споразумение, към отказ от въоръжена дейност и към влизане в политическия живот. М-19 наистина се саморазпуска и се трансформира в партия, но кандидатиралият се за президент Писаро е застрелян по време на кампанията през 1990 г.
Нататък Петро се посвещава на образованието си и на дейност, която вече изцяло е в легалното политическо русло. Избиран е за депутат и сенатор. Става все по-популярен с посланията си за мир, за хуманност, за социални права и защита на живота. Така стига да първия си по-голям успех – избирането му за кмет на колумбийската столица за периода 2012-2016 г. под мотото „Хуманна Богота”. Още преди това за първи път се кандидатира и за президент на страната през 2010 г. Втората му надпревара за президентския пост е през 2018 г. Побеждава на третия път – през 2022 г.
Кметуването му в Богота е важна политическа школовка. Постига осезаем социален напредък за града, но става и обект на съдебно дело заради нова система на сметосъбирнето. Делото е причина и за временно прекъсване на мандата му, но съдебното решение го възстановява на поста. Предизвикателствата, с които се сблъсква като кмет, развиват у Петро уменията да комбинира увличащото си красноречие с прагматично управленско балансиране. Това се оказва много ценно и на президентския пост.
Има и още нещо, което се откроява в неговата комуникационна стратегия вече като държавен глава – силното присъствие на международната проблематика в неговите речи и изявления. Да, тя е сериозно застъпена и от Лопес Обрадор, и от Лула да Силва. А и няма как да е иначе в тревожни времена като сегашните, когато войните в Украйна и в Газа зареждат с тревога цялото човечество.
Гласът и действията на Петро обаче в този контекст се открояват забележимо. Последователната му остра реакция срещу жестоката война на Израел в Газа, заради която на 1 май т. г. обяви, че къса колумбийско-израелските дипломатически отношения, отекна особено силно, като се има предвид и факта, че това дойде от доскорошния „латиноамерикански Израел”.
Не по-малко въздействащо бе и решението му буквално в последния момент да се откаже от участие в свиканата по инициатива на украинския президент Володимир Зеленски в средата на юни в Швейцария „конференция за мир”. Петро я разкритикува като предрешено мероприятие, целящо не да действа за реален мир, а да сглобява блок за продължаване на войната.
Колумбийският президент не пропусна да реагира и на освобождаването на разобличителя от „Уикилийкс” Джулиан Асанж: „Поздрвявам Джулиан Асанж за свободата му. Вечният затвор и мъките, на които беше подложен, бяха покушение срещу свободата на пресата с глобален размах. Престъплението му бе, че разгласи избиването на цивилни при военна акция на САЩ. Сега избиването се повтаря в Газа. Каня Джулиан и съпругата му Стела да посетят Колумбия и да направим една проява на истинската свобода”.
Истинската свобода на самия Петро, който не се поколеба да осъди геноцида, извършван от Израел в Газа, и да обяви, че „ако умре Палестина, умира човечеството”, му донесе и високо палестинско признание. Той бе удостоен с отличието Голямо огърлие на Държавата Палестина. При връчването му на тази награда на церемония в Богота на 3 юни палестинският външен министър Рияд Ал Малки се обърна към колумбийския президент с думите: „Вашият глас в защита на палестинците се превърна в глас на надеждата и на самия живот”.
Предлагаме тук словото, което Густаво Петро произнесе, приемайки палестинското отличие, защото то носи и цялостна визия за решаващия момент, изживяван от света ни – момент, който според Петро „бележи вододел в историята на човечеството” и прилича на „новата 1933-та”.
Слово на Густво Петро при получаването на Голямото огърлие на Държавата Палестина
…Тази награда е може би най-ценната, получавана от мен, поради онова, което несъмнено означава за историята на света, за историята на съпротивата, в днешните съдбовни, вододелни дни за историята на човечеството.
Свидетели сме на нови сигнали от един ужасен свят, който обаче сме длъжни да заредим и с надежда. Не е светът, който рисуваше Фукуяма – без противоречия, напълно мирен. Това е свят, дълбоко разтърсен от политически напрежения, може би по-силни от онези през ХХ век, когато имаше две световни войни и продължила почти през цялото столетие социалистическа революция.
Борбата между двете различни системи за разбиране на света, на икономиката, на обществото можеше да доведе и до трети пожар – и несъмнено сме били много близо до това. Но надделява отговорността на едните и на другите, на Съветския съюз и на Съединените щати, които бяха съюзници през една от войните, решавайки заедно да се сражават срещу фашизма – а това се забравя понякога. Както американското, така и съветското общество бяха осъзнали тогава много ясно, че те не са врагове помежду си, че врагът е един трети, който настъпва в Европа и в света, налага престъпни доктрини и пише една от най-лошите страници в историята на човечеството.
Петдесет милиона мъртви – това беше цената да се излезе от онова положение. Войниците на съветските и американските народи, заедно с много членове на съпротивата в Европа, десетки хиляди, които грабнаха оръжието, които отказаха да се подчинят на фашизма, на абсолютното потисничество, на геноцида, които съумяха да се вдигнат на съпротива – всички заедно се обединиха за една от великите и епични битки на човечеството
От това изпитание думата демокрация излезе много по-силна отпреди. От онези два конгломерата, които си оспорваха световната власт, се роди и тезата за обществото на народите, превърнала се в Организацията на обединените нации. А тази структура произведе нещо, което започнахме да наричаме международно право.
Малко по малко, след много дискусии, в които се фокусираха натрупванията на човешката цивилизация, още от нейните далечни начала, които вече не помним, до ден-днешен, стигнахме до есенцията ни като човечество – как да не се избием взаимно, въпреки всички отекващи в нас проблеми и противоречия, защото това, нито повече, нито по-малко, е същинският израз на днешната хуманност.
Несъмнено човечеството е разнообразно, изпълнено със сложности, с неравенства, с дълбоки несправедливости. И все още човешки същества се избиват помежду си. Докато това продължава, ние няма да можем да постигнем изграждането на истинска общочовешка цивилизация. Не става дума за такава, която носи името на една или друга страна, една или друга култура. Такива имаме множество, били са създадени през предходната история. Става дума за нещо друго, което можем да наречем, без да хомогенизираме, общочовешка култура. Нещо, което е специфично човешко, което съществува именно тук, на планетата Земя, напук на всичко. Нещо, което според мен се съдържа в човешкия устрем към звездите. Нещо, което са въплътили много наши художници и скулптори, което се вижда дори върху знамената ни.
Не е случайно, че по знамената ни има звезди. То трябва да е свързано с подсъзнателните послания на човешките сънища.
Една нова 1933-та
Онзи свят, създаден след победата над фашизма, загива. Виждаме предсмъртните му конвулсии. Живеем в епоха на смърт. Наричам я глобалната 1933-та. Защото през 1933 г. Хитлер се издигна на власт в Германия с нарастващи всенародни аплодисменти и с цел унищожаване на същностните ценности на европейската култура.
Същата тази култура, достигнала разцвет в Германия, немската култура на Бетовен, на Бах, на Моцарт, на Гьоте, на толкова много философи, които сме чели. Може би най-дълбоката философска мисъл на човечеството е там, в Германия. Но въпреки тази върховна култура, въпреки този може би най-възвишен израз на човешката духовност, както отбелязва Хегел, дойде най-лошата от катастрофите.
Блясъкът изведнъж се превърна в мрак, показвайки ни на какво е способно човешкото същество не само на терена на възвишеното, но и на терена на катастрофичното, на една световна Накба.
Фашизмът е във възход в света
Днес пак е 1933-та, но не в Германия, а в целия свят. Такива сили се надигат. Фашизмът настъпва по света и ние трябва да наричаме нещата с истинските им имена: именно нацистите са тези, които се връщат на власт, които идват да отмъстят, които искат да превърнат човечеството в поробен робот, лишен от свобода. Под натиска на най-силния международното право се преобразява в груба сила.
Геополитиката не е нищо повече от това, да командва онзи, който има повече самолети и повече пари в капиталовите фондове. Точка! Не кой по-добре представлява човечеството и общите интереси на живота. Несъмнено сме на прага на глобална Накба.
Реагирах на ситуацията в Палестина, защото преди всичко още от много малки, от почти деца, бяхме постоянни свидетели на този проблем.
Революцията като еволюция на човечността
По онова време повечето латиноамерикански прогресивни сили бяха в нелегалност, съпротивляваха се срещу диктатури и срещу смъртта, която дебнеше всеки ден, обкръжаваше ни. Тя уби хиляди другари.
В цяла Латинска Америка ние, силите, които въставахме с оръжие в ръка, винаги бяхме със сърцата си редом до Палестина. Да си революционер е нещо специално. Не всички човешки същества се раждат революционери. Но когато революционерът се слива с народа, става революция. Революциите винаги са нов начин човечеството да еволюира. На тях не бива да се гледа като на грях, те не бива да се демонизират. Напротив – именно те са ни създали като човечество.
Ние сме се развили от революции. Тук сме правили революции през XIX век, през XVIII век. Три огнища осветяват този процес. Може би съм невеж, защото не познавам други борби, но ми се струва, че тези три огнища се разгарят сред човечеството почти по едно и също време.
Без да съществува интернет, идват ветроходните кораби и моряците, които носят книгите. Предимно арабски моряци. Те се погрижиха да ни донесат тази нелегална и скрита литература на идеите, която не можеше да бъде споменавана в съдилищата, в дворците, в тогавашната кралска политика. Тайно, през моретата, арабските моряци ни носеха книги, написани на френски – революционни книги. Те достигаха до Северна Америка, те се разпространяваха из цяла Европа, те със сигурност проникваха и в арабския свят, те пристигаха и в Латинска Америка. И на трите места бяха запалени огнища, грейнаха светлини, вдигнаха се знамена.
Мислехме почти по един и същи начин – и в устремената към свобода Европа, и в устремените към свобода Съединени щати – които тогава още не се наричаха така, и тук, в Латинска Америка. Галопирахме едновременно, с една и съща цел – да изграждаме републики на мястото на кралствата. Мечтата за създаване на свят на демокрация и свобода препускаше заедно с конниците през равнините, в планините, край моретата.
Америка – земя на свободата
Този дух е още жив тук. Ние продължаваме да го носим. Наследници сме на онези младежи, които съумяха да изградят републики, с всичките им плюсове и минуси, и да превърнат Америка в земя на свободата.
Тук диктатурите не успяват да изкласят, тук монархиите не смогват да просъществуват, тук народите помитат авторитаризмите отново и отново. Америка продължава да бъде земя на свободата. Ето защо още много млади, прегърнали същите тези идеи, като офицери на Боливар в съпротивата, ние отидохме в Сахара. Това е една история, която на оцелелите все още предстои да опишат в книга, за да не бъде забравена, за да не си отиде с хората, които паднаха и сред които беше моят скъп приятел Енан Лора от Кордоба.
Пристигнахме в Сахара и там видяхме много народи, грабнали оръжието, за да се борят срещу робството, срещу апартейда. Там пристигаха народи, въоръжени организации на чернокожите народи, които искаха да освободят Субсахарска Африка. Там пристигаха и арабски организации.
Връзки с Палестина
Изградихме и съюзни връзки с Организацията за освобождение на Палестина начело с Ясер Арафат. Там тренирахме заедно. Не съм бил там лично, но знам историите, които ми разказаха при завръщането си Франсиско Варгас, който загина в Сипакира (град и община в Централна Колумбия, където М-19 развива активна дейност; там е прекарал младежките си години самият Петро – б. пр.) и ми беше приятел, а също и Енан Лора, и другите, които са споделяли мечти с арабите под звездите на пустинята, които са градили с тях общи триконтинентални мечти (има се предвид лансираната от Че Гевара и Кубинската революция идея за обединение на освободителната борба на трите континента – Азия, Африка и Латинска Америка; Куба става и инициаторка за провеждането на периодични Триконтинентални форуми – б. пр.), за които вярвахме, че са зародишът на една велика световна революция.
Тези мечти повече или по-малко бяха разбити навсякъде. Някои продължаваме да се съпротивляваме. Арабският социализъм беше напълно разбит, панарабската идея беше разбита. В Европа вече не се появява друго, освен фашизъм – отрицание на собственото ѝ мислене. Недалеч от Атина, където се роди думата демокрация, е най-големият общ гроб на планетата, дъното на морето там е осято с трупове на хора, които бягат от Африка, за да стигнат Европа за чиния супа.
Това е най-голямата несправедливост на земята и в морето – и то точно там, където са прокарвали бразди мислителите, първи в света заговорили за демокрация и за република. Пак те са говорили и за тирания, и за олигархия. Гърците показаха на цялото човечество какво е политика и какво е да имаш свободен дух.
Срещнахме се с палестинския народ там, в Сахара. За това не е писала колумбийската преса. Това не съществува в официалната история, защото то беше обединяване на нелегалната човешка съпротива – като подземни вени, в които се събираше кръвта на народите за една обща, солидарна борба. Ето защо реагирахме веднага, щом започнаха да падат бомбите над Газа.
Газа, една световна лаборатория
Смятам, че в Газа се извършва експеримент, че Газа се използва като лаборатория. Това е ужасяващ експеримент, който много прилича на нацисткия. Нацистите практикуваха своя относително за кратко и се опитаха да го приложат върху еврейския народ, върху съветския народ, върху демократичните народи, върху социалистите и комунистите, върху всичко, което им изглеждаше различно и което трябваше да отиде в концлагери и в газови камери.
Европа беше убивана там, в онези лагери. Същото, което правеше Хитлер, сега се прилага в Газа, но експериментът вече е за целия свят. Показват ни как искат да доминират над нас. Нас, мнозинството от човечеството, които не живеем под световния икономически диктат в Европа, Япония или в САЩ и които не сме готови да поддържаме статуквото на абсолютната несправедливост, при което има ваксини против тежки болести за някои, но за бедните няма или идват късно.
Статукво на несправедливостта, насочено срещу самия живот, което философът Фуко веднъж нарече биополитика на властта. Виждаме как властта може да сложи край на живота предумишлено и по генерализиран и масов начин, както вече е правил Хитлер – ето това виждаме днес.
Експериментират го в Газа. Бомбите в Газа не са изстрелвани просто от обикновени израелски войници. Един огромен, централизиран, координиран световен капитал е онзи, който движи правителствата. Затова виждаме как Франция влиза в противоречие със собствения си девиз „Свобода, братство, равенство”.
И по-рано е влизала в такова противоречие – когато черните роби в Хаити издигнаха същия девиз и развяха знамето на хаитянската независимост, най-важната в цяла Америка, днес също забравена.
Сега виждаме как нацистите са във властта чрез финансовия капитал и съумяват да командват правителството на САЩ, дори то и да се самоопределя като демократично, с прогресивни течения. Но младежкият, черен, арабски, различен, латино прогресизъм не успява да промени волята на държавата, която продължава да помага в хвърлянето на бомби.
И в Европа е така. След толкова работнически и революционни, социалистически и демократични борби, след толкова барикади из големите европейски градове, спомогнали за изграждането на един демократичен и хуманен проект, същата тази Европа се предава на нацистите.
Алчността на капитала
В самата Германия социалистите, които Хитлер навремето изтребваше, днес не са способни да спрат геноцида, макар да са на власт. Големите световни правителства са подчинени на огромния финансов капитал, чиято печалба идва от икономиката на изкопаемите горива – а тя трябва да приключи в световен мащаб. Те са в ужас от идеята за световна промяна, за световна революция, която е революция за живота, която не се е случвала никога по-рано в човешката история, но която днес е от абсолютно ключово значение.
Няма къде да избягаме, защото другият път е към смъртта ни като вид, към смъртта на всичките ни деца и внуци, защото с икономиката на изкопаемите горива умира всичко живо. Това е всеобщо изтребление, започващо с човечеството като биологичен вид.
Алчността на капитала не му позволява да види необходимостта от трансформация, възпира я постоянно, прави лобита в Обединените нации, в центровете на световната власт, влияе върху правителства, финансира ги, няма кампания (изборна – б. пр.), която да не финансират. И така те стават господари на политиката, така слагат край на свободата на човешкия род, заслепяват го със своите медии, защото притежават всичките, а големият паноптикум на човечеството, по думите на Фуко, вече се командва от някое бюро, от някой хладен северен офис.
Орсън Уелс вече го е описвал и то е станало реалност, в която днес живеем – човечество, заслепявано, за да бъде поробено, за да не си дава сметка, че бързата натрупана печалба е път към собствената му гибел. Както е казал немският икономист и философ Маркс, чието име вече не искат да се чува, капиталът унищожава условията за собственото си обогатяване, а именно природата и човека.
Маркс не е написал „човека”, а „мъжа”, защото е бил патриархален европеец и мачист. Трябвало е да напише „човешкото същество”, „унищожава човешкото същество”. Цялото напрежение, което виждаме на планетата и в политиката, е свързано с опита на човечеството да оцелее и с опита на капитала на изкопаемите горива да възпре промяната насилствено.
Това се вижда в речите и идеологиите, в дърдоренето на пресата. Но вече сме във война. Хвърлиха ни във война. Въпросът е изтребление на човечеството или световна революция за живот. В Газа, в онова малко пространство, е кондензиран именно този конфликт. Там стреля не Израел – той е само посредник. Там стреля големият световен капитал на изкопаемите горива и финансовият капитал. Те са се изправили срещу един народ, когото не могат да победят, да надвият – защото това е народ, който се съпротивлява, защото вече всички народи по света разбраха, че няма друг път, освен съпротивата.
Днес е моментът да развеем знамето на живота
Ние вече го знаехме, затова се събирахме от съвсем млади, говорехме различни езици и имахме различни религии, но знаехме, че имаме общо знаме. Днес е моментът да развеем това знаме и то във всички части на света.
Младежите, които излизат в университетите на САЩ, в най-престижните, като Харвард, младежите, които излизат в Европа, младежите, които излизат в Азия, Африка и Латинска Америка, са истинският глас на едно ново човечество. Ако то оцелее, ще построи един различен свят, много отдалечен от материалното, много по-пестелив, но най-вече обърнат към мъдростта и знанието. Свят, в който човешки същества вече няма да убиват други човешки същества, защото ще сме открили собствената си история и собствената си мисия.
Ето това се опитваме да отстоим в Газа. Там се води първата от битките, но няма да е последната. Трябва да сме подготвени, както се готвехме в миналото. Като юноша, много слаб, аз се подготвях ментално и физически. За онова, което идва със страниците на човешката история, вече се води битката в Газа. И трябва да я спечелим.
Сред развалините, кръвта, разкъсаните тела на момчетата и момичетата, на толкова много хиляди бебета, убити от капитала, сред тази разруха, болката е огромна. В Колумбия го разбираме, защото тук също са избивани хора, също са хвърляни бомби и много невинни са загинали.
Някои данни сочат 500 000, други 700 000 убити у нас от алчността на капитала. Ако сравняваме с Газа, изглежда една още по-лоша Накба е вилняла в Колумбия в течение на десетилетия. И още не е свършила, нашето правителство още води борба да я приключи.
Ето защо в Колумбия и в Латинска Америка разбираме какво става в душата на палестинския народ и не можем да му обърнем гръб, няма етична или морална причина, която да ни възпре да надигаме глас и да действаме. Слаби сме поотделно, но заедно сме човечеството и трябва да разширяваме този съюз, да го съграждаме на всички вавилонски езици, както казва Библията.
В Библията е описана появата на еврейския народ и появата на мюсюлманския народ – и двата са семитски според нея, наследници на Сем. Онези, които ни критикуват и наричат антисемити, понятие си нямат от Библията, не са я чели. Ако я бяха чели, щяха да знаят, че там е историята на тези два народа с един общ баща.
И днес те трябва да са братя. Трябва някак да се намери пътят, за да бъдат братя. Човечеството ще намери път към окончателното братство, колкото и да е трудно търсенето.
Ясер Арафат инстинктивно усети колко е важна възможността на мира по пътя на човечеството, революционния мир – също като Писаро тук, в Колумбия (Карлос Писаро, някогашен лидер на М-19 и ментор на младия Петро, прекратява военната дейност на движението, превръща го в политическа партия и е застрелян като негов кандидат-президент през 1990 г. – б. пр.). Не войната е революционна, както погрешно вярвахме навремето самите ние. Мирът е революционният.
Ясер Арафат стигна до това послание и обърна ситуацията, казвайки, че двата народа могат да са братски. Разбира се, без тирания, разбира се, свободни. Разбира се, в условията на чисти демокрации. Палестинската земя трябва да живее с разнообразието, както е живяла винаги, защото е земя на разнообразието на вярванията, земя на свободата.
Исус е бил палестински евреин, това е националността на Исус под римското господство. Той избра път, различен от онзи на еврейския партизанин, който вървеше до него и го наблюдаваше. Избра път от думи и изгради думи, основани на любовта и живота. Мисля, че днешната световна революция не издига просто червено знаме, както в миналото. Може да е червено, но то символизира живота, това днес означава революционното знаме.
Революцията на живота е задачата, която всички трябва да поемем, да изтъчем, да изграждаме, да организираме. Ще ни нарекат революционери. Да, ние сме горди да сме такива, защото сме истинският израз на човечеството, което не иска окови, което не иска несправедливост, което иска да бъде свободен дух сред звездите.
Благодаря за награждаването. Моят поздрав и моята обич за палестинския народ.
About The Author
