В неделя, на 7 август, пред многохилядно множество на централния площад „Боливар” в Богота, встъпи в длъжност първият в историята на Колумбия ляв президент Густаво Петро – някогашен член на смятаното за интелектуално, студентско, градско партизанско движение М-19, саморазпуснало се и вляло се в легалния политически живот през 1990 г.
Петро е и дългогодишен депутат и сенатор от прогресивното обединение „Демократичен полюс”, бил е и кмет на Богота, три пъти се е кандидатирал за президент, като на третия път победи. Това стана на 19 юни т. г. Тогава като кандидат на широкия ляв съюз „Исторически пакт” той спечели балотажа на президентските избори. И събуди много надежди за промяна, както в самата изтерзана от дългогодишно насилие и конфронтация Колумбия, така и в цяла Латинска Америка, където в момента е във възход „розова вълна” – в доста страни на континента на власт са представители на една „мека” левица от социалдемократически тип. От същата тенденция е и Петро.
В екип с него е и емблематичната му вицепрезидентка Франсиа Маркес – първата чернокожа жена (при това от много беден произход и утвърдена правозащитничка и синдикалистка), която заема този висок пост в Колумбия.
Церемонията по полагането на клетвите от Петро и Маркес бе изключително емоционална и излезе извън рамките на досегашния обичаен протокол.
Най-вълнуващо за колумбийците бе участието на сенаторката Мария Хосе Писаро, която се качи на сцената, за да положи на раменете на Петро президентската лента съвместно с председателя на Националния конгрес Рой Барерас, чието задължение по конституция е да извърши този ритуал. Просълзената Мария Хосе Писаро носеше дълго сако, на чийто гръб бе изобразен портрет на баща ѝ Карлос Писаро, чиято личност е емблематична в историята на Колумбия. Включването на дъщерята в церемонията бе по настояване на Петро като почит към паметта на неговия някогашен боен другар Писаро – един от основателите и лидерите на М-19, включил се след амнистия в легалната политическа дейност и убит като много популярен кандидат-президент през 1990 г.
Кадрите с портрета на Писаро на гърба на дрехата на дъщеря му бяха широко тиражирани из медии и социални мрежи. И част от неосведомената публика обърка образа му с лика на легендарния латиноамерикански революционер Че Гевара. Писаро загива на същата възраст като Че – на 39 години. Но е от друго поколение и със своя специфична траектория.
Той е роден на 6 юни 1951 г. в културно-историческата перла на колумбийското карибско крайбрежие Картахена де Индиас, в заможното семейство на адмирал. Има още трима братя и сестра. Един от братята му също е бил партизанин и също е убит. Друг брат става предприемач, а третият е известен журналист и писател.
Карлос Писаро учи в различни престижни училища и колежи в Картахена и в Богота. През 1969 г. започва да следва право в елитния Папски университет в столицата, където е състудент с бъдещия президент Ернесто Сампер. Увлича се по левите студентски движения и организира първата студентска стачка в историята на този университет, заради което е изключен. Прехвърля се да учи в Националния университет, но бунтовният му нрав взима връх и скоро зарязва следването, за да се отдаде на революционна борба.
Първоначално се присъединява към Комунистическата младеж, а през 1972 г. става боец на прокомунистическата партизанска групировка ФАРК (Революционни въоръжени сили на Колумбия). Скоро обаче влиза в конфликт с част от лидерите на ФАРК, напуска групировката и се присъединява към близките му по дух студентски бунтари от движението „Комунари”. Именно от него в края на 1973 г. се ражда и М-19, като Писаро е сред учредителите.
Още с първата си акция М-19 „влиза в новините” с гръм и трясък. На 17 януари 1974 г. членове на групировката извършват дръзка кражба на сабята на Освободителя на Латинска Америка от испанското владичество Симон Боливар от негов музей в Богота. Целта е да се отправи символично послание към обществото – че сабята на Боливар трябва отново да влезе в действие, за да се постигне „второто освобождение”. Независимо от многократните люшкания и виражи в дейността на М-19, неговите лидери винаги са твърдели, че главната цел на борбата им е в Колумбия да се установи справедлив мир със социални гаранции за населението.
През 1979 г. почти цялото ръководство на М-19 е заловено, включително и Писаро, като в затвора той е изтезаван жестоко. През 1982 г. излиза на свобода заедно с доста от другарите си след амнистия, обявена от тогавашния президент Белисарио Бетанкур, който подема един от дългата поредица мирни процеси в страната – многобройни, но повечето неуспешни. Като част от тази инициатива през 1983 г. Бетанкур амнистира бившите партизани. Писаро става много активен вече на политическата сцена, настоявайки правителството да осъществи реален мирен диалог. През 1984 г. М-19 заедно с една от другите партизански групировки – EPL (Народна армия за освобождение), подписват мирно споразумение с властите. Споразумението обаче многократно е нарушавано, а армията продължава да преследва и да избива бивши и действащи бунтовници.
През 1985 г. Писаро се включва в кампанията „На крак, Колумбия”, която цели да координира акции в основните колумбийски градове срещу нарушенията на мирното споразумение и създава мрежа от „градски народни лагери за мир”. Събитията обаче са заредени с много противоречия, изблици на насилие, високи градуси на напрежение. Най-драматичният епизод от онова време е превземането от бойци на М-19 на Съдебната палата в центъра на Богота. Лидерите на М-19 винаги са уверявали, че намеренията им при осъществяването на тази акция са били най-благородни – да проведат именно в Съдебната палата политически съд над президента Бетанкур заради неизпълнението на мирното споразумение и да принудят правителството да го спазва. Само че всичко се обръща в трагедия с много насилие, тъй като държавата отвръща силово. В резултат загиват 53-ма цивилни, включително членове на Върховния съд. Има и убити партизани. Де факто тази акция е и началото на края на М-19, защото движението рязко губи популярност.
Писаро продължава бунтовническата си дейност, като през 1986 г. участва съвместно с революционни движения от други латиноамерикански държави в създаването на Батальон „Америка”, а през 1987 г. – на Партизанска координация „Симон Боливар”. Техните прокламирани цели отново са постигане на справедлив мир и на социални гаранции за онеправданото население.
Не бива да се забравя, че през всичките години, откакто има леви бунтовнически групировки в Колумбия, срещу тях настървено действат паравоенни десни формации, повечето в тясна координация със службите за сигурност и армията.
През 1988 г. тогавашният колумбийски президент Вирхилио Барко задвижва пореден мирен процес, който се увенчава с ново мирно споразумение, подписано през 1990 г. и съпроводено с нова амнистия. Именно тогава М-19 официално обявява, че се отказва от въоръжената борба и се трансформира в политическа сила под името „Демократичен съюз М-19”. И влиза в по-широкото ляво обединение „Патриотичен съюз”. За негов кандидат в изборите първо за кмет на Богота, а после и за президент на страната (и двата вота се провеждат през 1990 г.) е издигнат Карлос Писаро.
За кампания преди кметските избори почти няма време, но въпреки това Писаро финишира трети, с много добър за обстоятелствата резултат. След това веднага превключва към надпреварата за президентските избори. Той бързо набира популярност и анкетите му предсказват победа с около 60% от гласовете. Освен, че има дълъг и последователен политически път, с винаги ясно и достъпно декларирани принципни позиции, Писаро печели симпатии и с личната си харизма. Това е периодът, в който той променя облика си от партизанските години (когато най-често е сниман с брада, военизирано облекло и барета). Сега се явява пред избирателите цивилен, усмихнат, диалогичен, подстриган, с обръсната брада, но с оставени мустаци.
Всъщност в този си вид той поразително прилича на световната рок-звезда Фреди Меркюри, който точно тогава е в апогея си. Естествено, че за емоционална и увлечена по притегателните образи публика като колумбийската това също има значение. Показва се и като любвеобилен баща на трите си дъщери, едната заварена, от две свои връзки. (Чак след смъртта му ще се роди синът му от неговата последна партньорка в живота). Силно харесван е от жените, а това винаги има значение за изборните резултати.
Накратко, Писаро убедително върви към победа в тогавашните президентски избори. Но в Колумбия има влиятелни сили, които не желаят да допуснат това. И трагичната развръзка става неизбежна.
На 26 април 1990 г., докато в рамките на президентската кампания лети с редовен полет от Богота до Баранкия (на карибското крайбрежие) с официално осигурена му охрана, наемникът Херардо Гутиерес, известен и като Джери, слага край на живота му. По време полета Джери влиза в тоалетната, вади от там предварително скрита лека картечница (!), връща се в пътническия салон и изпразва пълнителя в Писаро. След което охраната незабавно застрелва убиеца. За да не проговори – в това не се съмняват близките и другарите на Писаро. Разследването никога не стига до реалните поръчители, макар че най-достоверната хипотеза води директно към службите за сигурност и една от свързаните с тях паравоенни групировки.
През 2014 г. е извършена ексхумация на останките на Писаро и на убиеца му в рамките на ново разследване, което стига единствено до извода, че това е било „престъпление срещу човечеството”.
И до днес Карлос Писаро остава една от най-знаковите личности в историята на Колумбия, макар че не спира да буди противоречиви политически реакции. Дъщеря му от неговата връзка със също активно участвалата в М-19 Мириам Родригес – родената през 1978 г. Мария Хосе Писаро, от години върви по стъпките на баща си, развивайки активна политическа кариера като представителка на левите сили. През 2018 г. тя бе избрана за депутатка от коалицията „Листа на почтеността”, сформирана съвместно от „Патриотичния съюз”, „Социално-независимия съюз”, „Алтернативното социално движение на коренните народи” и др. Сега Мария Хосе вече е сенаторка.
Заради всичко, описано дотук, Густаво Петро избра именно нея, за да му положи президентската лента съвместно с председателя на Конгреса – като символичен жест на продължение на идеалите, водили навремето и баща ѝ, много уважаван от самия Петро във времената, когато като млад студент е участвал в М-19.
Другата символика при поемането на президентската власт от Петро бе онази прословута сабя на Боливар, която М-19 открадва през 1974 г., а през 1990-та, когато се отказва от въоръжената борба, тържествено връща на музея на Освободителя в Богота. Разбра се, че Петро предварително е поискал от досегашния президент – десния Иван Дуке, сабята да бъде извадена на показ по време на публичната церемония по встъпването в длъжност на площад „Боливар”. Но Дуке отказал.
Затова, веднага щом се закле и пое президентската лента, Петро обяви пред изпълнения с хора площад, че първата му заповед като вече действащ президент, е сабята все пак незабавно да бъде изнесена като светиня пред народа, за да освети началото на новия път, по който поема Колумбия. И това наистина бе направено.
Едва след това вече самият Петро прие и клетвата на своята вицепрезидентка Франсиа Маркес. Тя обеща да работи всеотдайно за такава промяна, при която „достойнството да стане навик” – също символична фраза, многократно повтаряна по време на кампанията.
В първата си президентска реч, произнесена след това, Густаво Петро сложи мощен акцент върху мира и диалога, които трябва да преобразят Колумбия. Той призова „всички въоръжени да изоставят оръжието в мъглата на миналото”, за да може „мирът да стане възможен” и така да се „сложи край веднъж завинаги на шестте десетилетия насилие и въоръжен сблъсък”.
„За да успее мирът в Колумбия, се нуждаем от водене на диалог, нуждаем се да разговаряме много, за да се разберем помежду си, да търсим общи пътища, да напреднем към промяна,” заяви Петро. Той се ангажира да направи всичко за изпълнение на мирнтото споразумение с ФАРК, подписано през 2016 г. „Не можем да продължим да живеем в страната на смъртта, трябва да построим страната на живота,” настоя новият президент, обещавайки да поднови и преговорите за споразумение с партизанската групировка ELN (Армия за национално освобождение) и с други формирования, включително „дисидентите” от ФАРК и десните паравоенни командоси.
Петро също така подчерта, че стабилният мир е невъзможен без социален диалог във всички колумбийски региони, без усилия за преодоляване на бедността и неравенствата, без справедлива данъчна система, за каквато обеща бърз законопроект. Припомни, че в момента 10% от колумбийското население притежават 70% от националното богатство.
Добави към задачите на новото управление и борбата с наркотрафика, който обвърза с необходимостта от „политика на превенция в употребата на дрога в развитите държави”. В този контекст предложи и международно споразумение, което да признае, че досегашните насилствени методи на „война с дрогата” са се провалили и са довели до тежки престъпления в държави като Колумбия, потъпквайки демокрацията.
„Ще работя за постигането на истински и окончателен мир, както никой досега, както никога досега!” – зарече се Петро в речта си.
Дано да му позволят наистина да го направи в тази сложна Колумбия…
