Къде са фашистите и антифашистите насред пандемията?

Както „Барикада” вече разказа, на 16 октомври в Рим се състоя 200-хилядна антифашистка демонстрация, свикана от Общоиталианската конфедерация на труда (CGIL) – най-големия синдикат в Италия. Протестът бе насочен срещу действията на карйнодясната формация „Нова сила”, чиито активисти на 9 октомври нападнаха  Двореца на правителството и централата на CGIL, погазвайки конституцията. Заради нападенията са арестувани и очакват съдебен процес 12 екстремисти, включително двама лидери на „Нова сила”.

Събитията от 9 октомври се разиграха на фона на вдъхновени пак от крайната десница протести срещу ограничителните мерки на италианското правителство, въведени заради пандемията от COVID-19. Обект на атаките стана и централата на CGIL, защото синдикатът подкрепи правителствените мерки.

Италианското общество отговори на всичко това с мащабната демонстрация от 16 октомври, преминала под надслова „Никога повече фашизъм!” Реакцията беше такава, защото в италианската история само фашистите по времето на Мусолини са си позволявали да нападат с насилие синдикатите. Освен това днес наследниците пак на същите слоеве от крайната десница, родили някога фашизма, са тези, които се опълчват най-агресивно срещу насочените в защита на общественото здраве правителствени мерки.

Очевидно е необходимо изрично да се поясни и да се подчертае специално за българската общественост, сред която критериите по същата тема са крайно объркани: в Италия „против” ограничителните анти-COVID мерки са крайнодесните и неофашистите, а „за” са левите, центристите и дори умерените консерватори, които осъзнават, че само общата отговорност и солидарност са разумното решение в полза на всички ни в условията на върлуващата пандемия.

За повече яснота по темата предлагаме превод на статията на испанския анализатор ДАНИЕЛ БЕРНАБЕ, излязла в испаноезичния сайт на руската международна телевизия RT. В нея са дадени подробности около събитията от 9 октомври в Рим и важни факти за сблъсъка фашисти-синдикати в Италия.

В събота, 9 октомври 2021 г., едно шествие от около 10 000 души прекоси Рим. То не целеше да изисква повишаване на заплатите или да изрази възмущение от поскъпването на основните стоки и услуги. Протестът беше срещу въведения за работещите задължителен сертификат за ваксиниране против COVID-19. В Италия, една от най-тежко ударените още от първата вълна на пандемията европейски страни, част от населението не само не вярва на ваксините, но е и под влияние на конспиративно движение, лашкащо се от отричането, че вирусът изобщо съществува, до най-невъобразимите версии за възникването му. Винаги нещо е сбъркано, когато лудостта се превръща в знаме за възмущение. Но в случая с шествието на 9 октомври се прибави и друго.

Проявата бързо се изроди в безредици и около половината от участниците се насочи към правителствения дворец „Чиги” – там станаха първите сблъсъци с полицията. После насилствените действия преляха към централата на Общоиталианската конфедерация на труда (CGIL), която бе щурмувана от агресивна група, разгневена, че синдикатът е подкрепил ваксинационния сертификат.

Но корените за този щурм трябва да се търсят по-надълбоко от темата за ваксините. Фашистката партия „Нова сила” беше една от организаторките на тези събития, а лидерите ѝ Роберто Фиоре и Джулиано Кастелино оглавиха нападението над синдикалната централа. Няколко дни по-късно те бяха арестувани заедно с още десет души.

Шокът от случилото се обзе цяла Италия. Даже парламентарната крайна десница, представена от „Лигата” на Матео Салвини и от „Италианските братя” на Джорджия Мелони, се видя принудена, макар и с половин уста, да осъди насилствените събития. Впрочем, ако не го беше направила, рискуваше да бъде поставена извън закона.

Доскоро в Италия се говореше за ултрадесни нападения над синдикати само в исторически контекст – когато ставаше дума за трагедии от миналия век. През 20-те години на ХХ век фашистките щурмоваци са били тези, които с атаките си са причинили убийствата на няколко стотици социалисти, комунисти и дори християндемократи.

Какво стана междувременно в Италия, че и в други части на Европа, та ултредесните станаха отново значителна сила един век по-късно?

Отговорът е сложен и има много нюанси във всяка отделна страна, но вече е очертаван при други случаи. Причините са породени от загубата на доверие в традиционните партии, от несигурността, дошла с Голямата рецесия през 2008 г., от злоупотребата с мигрантския проблем, от ислямисткия тероризъм, а сега вече и от пандемията, допълнително привнесла безпокойство от бъдещето, което ултрадесните така добре умеят да използват.

Крайната десница се храни, напомпвайки отхвърлящия „различните” национализъм, непрекъснато говорейки срещу групи, фиксирани като врагове. Да се присъединиш към такава идентичност е толкова лесно, колкото да преобърнеш страха си в омраза. Дигиталните инструменти са заредили с достатъчно динамит този процес, създали са контекст, в който не се разграничава истина от лъжа, така че отравянето върви леко. Критичните позиции вече не могат да се отличават от шарлатанството, маскирано с бунтовна реторика.

Така преминахме от конспирации около космическите постижения към оспорване на носещите основи за консенсусна Европа. Механизмът е същият, но резултатът е много по-трагичен. Един от тези носещи консенсуси беше демокрацията, другият – антифашизмът. Антифашизмът, който в Италия беше национална гордост в периода след Втората световна война, а днес стигна до там, да е девалвиран символ. Пандемията е само последният засега тласък по-нехайните да се окажат от една и съща страна с ултрадесните. Но ще дойдат и още конвулсии – като започнем с кризата в енергетиката.

Както големите медии носят отговорността, че вкараха лъжите в нашата екосистема, така либералната десница е главният виновник за загубата на доверие в демокрацията. Именно тя прокара тезата за икономиката като разведена с политиката и лишена дори от минимума социална ориентация.

Настоящият премиер на Италия Марио Драги е един тъжен парадокс. Драги беше някогашният отговорник за Европа в „Голдман Сакс”. Също така е бивш шеф на Европейската централна банка и един от най-упоритите инициатори и поддръжници на остиретита от времето на предходната икономическа криза. Ако правителствата нямат възможност да взимат решения в икономическата сфера, става трудно гражданството да гледа на демокрацията като на нещо полезно. Ако всичко е оставено на състраданието на пазара, това означава отнемане от политиката на нейните фундаментални ресори, способни да влияят на социалния живот.

Проблемът е, че вместо да се дискутира защо икономиката остава извън демократичния контрол, на оспорване се подлага самата демокрация.

Крайната десница се фиксира основно върху имиграцията като антагонистичен субект, а също и – в унисон със своя консерватизъм – върху общността ЛГБТ и феминистките. Наред с това „по-меките” ултрадесни усложняват картината, като употребяват в своя полза ретроградните позиции на ислямизма спрямо жените или гейовете. Добавят си привлекателност, приемайки и някои претенции за опазване на околната среда.

Крайната десница се самопредлага като крепост, в която „добрите граждани” ще бъдат опазени от заплахите спрямо европейския начин на живот, винаги изкривен към „традиционния” и никога обърнат към активната гражданска позиция. Ултрадесните конструират един добре продаваем политически субект, който претендира да представлява мнозинството в страни като самата Италия или Франция, или пък в Полша и Унгария. Когато поставяш определени конфликти в центъра на политическия дневен ред, заемаш се и с предлагането на решенията.

Какво остава извън цялата тази стратегия? Социалните конфликти от икономически характер.

Крайната десница бяга от тях, криейки ги под алибито на нейното абстрактно противопоставяне на „елитите” и предлага объркваща, бунтовна реторика в духа на борбата с глобализма. Всъщност тази дифузна „борба срещу елитите“ има пряка връзка с антисемитизма от 30-те години на миналия век. Също като тогава, тази сегашна разновидност носи в себе си внушението на конспирацията, че тайни групи доминират в света на сенките. Дори папата лесно става мишена на такива атаки. Но за финансовата система с нейните хедж фондове и транснационални компании те никога нямат мнение. По-лесно е да се преструвате, че печелите битка, когато се биете с удобно измислени врагове.

Що се отнася до синдикатите, в цяла Европа те са основното олицетворение на организираното работническо движение. Те са онези, които застават в центъра на конфликта между капитала и труда, те са на първа линия за действия. Там, където все още много хора членуват в синдикатите, гласуването за крайната десница е ниско или спада. Това иде да ни покаже, че участието на гражданството се изразява само в общи, съвместни действия. И именно синдикатите със своята ежедневна дейност са онези, които подкопават стратегията и алибито на крайната десница.

Основните проблеми, с които се сблъсква мнозинството от населението, са свързани с труда, с цената на живота, с жилищата, с транспорта, с образованието или здравеопазването. Тоест – капиталистическата реалност и без това е достатъчно тежка, дори без конспирации.

Това, че една антиваксърска демонстрация, командвана от фашисти, щурмува централата на CGIL, бе нещо ужасно, но и многозначително – крайната десница се страхува от синдикатите, на които може да се противопостави единствено чрез пряко насилие.