През изминалата година проблемите на образователната система стигаха често до медиите заради рязкото нахлуване на училището в домовете на ученици и родители, придружено от неговите системни проблеми. При всяка необходимост от затваряне на училищата (станали основен пункт на разпространение на вируса) се надигаха различни гласове срещу обучението онлайн. То бе обвинено едва ли не за всички проблеми в сферата – неефективността на ученето, потенциалните образователни дефицити на учениците и трудностите, които учителите изпитват в работата си.
Но кризата оголи така или иначе тлеещите проблеми в образованието и ги изостри – риска от ранно отпадане, огромните неравенства между училищата, масовата неграмотност сред учениците и др.
На този фон, водещите политически претенденти не пропускат образованието като ключов аспект от техните предизборни програми. Това, разбира се, не е учудващо, имайки предвид превърналото се почти в лозунг уверение, че „образованието е приоритет“. Както министър Вълчев бе казал малко преди поредното отваряне на училищата през февруари, „единственото, което може да се сложи на везната срещу здравето, е образованието“. Но какво всъщност предлагат политическите партии в техните програми и защо според тях точно то е приоритет?
На първо място прави впечатление удивителната прилика на предлаганите политики във всички програми. Както ГЕРБ, така и БСП, „Демократична България“, „Има такъв народ“, ДПС, „Изправи се! Мутри вън!“ предлагат на практика почти идентични визии. И всички до една задълбочаващи и продължаващи досегашната неолиберализация на образователния сектор, която ГЕРБ от години провежда успешно. Различията в тях са само в степента на ревностна защита на неолибералния модел.
Дигитализация, Учене през целия живот, Компетентности
В повечето програми присъстват под различни форми следните три лозунга: „дигитализация“ (ГЕРБ, „Демократична България“, ДПС, „Изправи се! Мутри Вън!“, БСП) „учене през целия живот“(ГЕРБ, „Демократична България“, „Изправи се! Мутри вън!“), развиване на „компетентности и умения“ (ГЕРБ, „Демократична България“, „Изправи се! Мутри вън!“). И трите схващани под категорията „иновации в образованието“ или „реформи“.
Тези лозунги се срещат толкова често, че изглеждат като магическо решение на проблемите в сферата. Какво се крие зад тях обаче?
Лозунгът „дигитализация“, често прилаган от партиите не само към образованието, а и спрямо всякакви институции, може да е звучал примамливо през 2000 г., но сега? Ако партиите не са забелязали, образованието е в онлайн режим от една година насам. Какво точно е останало за дигитализация? Да превърнат сградите на училищата в холограми?
Лозунгът „учене през целия живот“ не звучи по-убедително. Освен ако кандидат-депутатите всъщност не казват, че неефективността на образованието трябва да стане системен подход и дефицитите му да се компенсират до пенсионна или даже следпенсионна възраст. Тогава защо изобщо има „период на обучение“? Изглежда сякаш партиите признават, че училището не дава достатъчно знания и умения, както и че държавата и бизнесът не могат да осигурят стабилни работни места, принуждавайки хората постоянно да се преквалифицират.
Третият лозунг „компетентности и умения“ (вместо знания) е също толкова неясен. Какви умения? Какви компетенции? Тук трябва да се каже, че Демократична България е отличник. Те предлагат цялата образователна политика да се насочи към нов „компетентностен модел“. Изграждането на компетентности (думата се среща над 40 пъти в програмата им) и умения е за тях най-важният аспект на едно образование. Никъде обаче не се споменава, какви са тези компетентности, освен че трябва да „съответстват на нуждите на работодателите и съвременното общество“. Всъщност директно се признава, че трябва те да се определят тъкмо от бизнеса и от „всички заинтересовани институции“. Тоест образователната политика се води не от държавата, а от Българската стопанска камара или КРИБ, които често излизат със становища в подкрепа на дуалното и професионалното образование, което превръща учениците в работници, под претекст, че ги образова – и то с обществени средства.
В това отношение ГЕРБ са на същото мнение като своите подражатели от „Демократична България“. Те оценяват положително свършената работа по ориентиране на образованието към „компетентностен подход“ и декларират, че „задачата ни през следващите години е да продължим тези политики, но по-голямото предизвикателство е да подготвим днешните и утрешните ученици за ерата на променящите се професии, изискващи още по-динамични знания и комплексни умения.“ Под това трябва да разбираме „промени, които да гарантират образование, максимално съответстващо на нуждите на пазара на труда“. ГЕРБ признават, че съвременният свят създава все по-голяма нестабилност за настоящите и бъдещи работници, и че „задължително умение ще е умението да учиш постоянно.“
„Изправи се БГ! Мутри Вън“ също пригласят с „придобиване на умения за включване в пазара на труда.“ В програмите и на другите претенденти се настоява за „развитие на професионалното образование“ (ДПС), насочено към конкретни и „практически умения и интеграция в професионалните бизнес среди“ (ИТН), насочени към конкретни длъжности, които работодателите да „поръчват“ на държавата. Образованието не се схваща като целящо по-универсално знание и разбиране за света, критическо мислене, добра обща култура и разширяване на светогледа на учениците. Конкретните умения в полза на пазара заместват по-общите умения в полза на обществото.
Тоест така нареченият компетентностен модел, който Демократична България предлагат, а ГЕРБ твърдят, че ще продължат да следват, е с оглед на един несигурен пазар на труда, изискващ да се образоват работници, които да са склонни постоянно да се преквалифицират, да могат „гъвкаво“ да реагират на произвола на дигиталната икономика, която пък повечето партии промотират непрестанно.
Как да образоваме съвременен прекариат за НУЖДИТЕ НА ИКОНОМИКАТА е образователна политика от десетилетие насам.
„Нуждите на икономиката“ отдавна е запазена марка на ГЕРБ – както се вижда от въвеждането на учебни предмети като „технологии и предприемачество“ още в първи клас, откриването на предприемачески профили в гимназиите, както и на подобни бакалавърски и магистърски програми в университетите. Към тази тенденция ГЕРБ предлага „въвеждане в средното образование на задължителен курс за финансова грамотност; Стимулиране на висшите учебни заведения с финансова насоченост да привличат преподаватели от бизнес средите“. Тук може би ГЕРБ са почерпили вдъхновение от в. Капитал и предложенията им как децата да се научат да спестяват и инвестират. Тези умения са изключително важни за един бъдещ работник – как да оцелееш от заплата до заплата си е цяла наука и заслужава специално място в една образователна програма!
Има ли алтернатива?
Повечето политически партии са съгласни, че средствата за образование трябва да се повишат. В това отношение БСП оглавява класацията с повишаване до цели 5% от БВП. Но отвъд консенсуса за повече пари в сферата, част от предложените политики предлагат и промяна на модела на финансиране – ИТН се обявяват против модела „парите следват ученика“, и замяната му с „финансиране на училището спрямо възможностите му и икономическите интереси на страната“, въпреки, че се обявяват за „механизъм на финансиране, който гарантира еднакъв старт в качеството на образованието“.
„Изправи се БГ! Мутри вън!“ предлагат също „оценка на въздействието на делегираните бюджети и прилагане на проектно планирани бюджети и бюджети, базирани на оценка на постиженията на научните и учебни заведения и на съотносимост към нуждите на икономиката и обществото.“
От своя страна, „Демократична България“ предлага да замени делегираните бюджети „с друга също децентрализирана формула“ на финансиране в три стъпки: а) институционално финансиране, основаващо се на реални нужди, б) или на резултати и в) проектно финансиране. Тук трябва да се отбележи, че единствените „реални“ нужди и резултати са „нуждите на бизнеса“. Споменатият по-горе компетентностен модел се явява в услуга именно на последния.
В предложените алтернативни модели на финансиране училищата остават обаче не по-малко принудени да се конкурират помежду си и то с единствената цел да задоволяват по-успешно моментните прищевки на работодателите. Премахването на делегираните бюджети, но запазването на принципа на съперничество между училищата, които са принудени да се конкурират за средства и проекти, би задълбочило неравенствата между тях, вместо да ги реши. С това на практика проблемите, които делегираните бюджети създадоха, ще останат – липса на достатъчно средства за по-малките училища и тези в по-малки населени места, големият брой на закрити училища, повишен прием на ученици в други, както и влошеното качество на всички.
БСП също предвиждат премахване на делегираните бюджети, но от програмата не става ясно какъв модел на финансиране предлагат. Макар тяхната програма да не звучи като „копи-пейст“ на програмата на ГЕРБ и да спестяват на избирателите си всякакви обещания в стил „компетентности и умения“, дори и в нея се полага като основна цел на образованието „образовани, знаещи и можещи български граждани, обичащи родината, готови за ефективно участие в пазара на труда“. Така любовта към родината в „патриотизма“ на БСП се свежда до „работа, работа, работа!“
ДПС също се обявяват за „Съвременно образование включващо инвестиции в образователна инфраструктура, включително дигитализация, висше образование, съобразено с нуждите на бизнеса и държавата.“ Това е и едно от малкото изречения от програмата им, засягащи образователната сфера. Защо да пишат дълги предизборни програми като ГЕРБ и „Демократична България“, след като могат да извадят само същината?
Оказва се, че основната мантра в политическите програми на „алтернативните“ партии е следването на „нуждите на бизнеса“. Това е главният залог на предлаганите „реформи“. Реформи неслучайно е в кавички, тъй като реформа би следвало да означава промяна, а не повече от същото.
На практика се оказва, че никой от водещите кандидати не предлага образователна политика, чиято цел да е самото образование. Също както за ГЕРБ, приоритет е бизнесът, а образованието – средство за възпитание на послушни и безкрайно преквалифициращи се и гъвкави работници. Във „визиите“, които се предлагат, основният бенефициент е бизнесът, но не и работниците. Ако толкова желаят да подготвят учениците за несигурния и безскрупулен пазар на труда, то защо не предложат синдикално образование например? Това наистина би представлявало иновация и би ги превърнало в реална алтернатива на ГЕРБ.
Визията за образование, която откриваме в политическите платформи на различните партии, е абсолютно лишена от просвещенския идеал за създаване на еманципирани и овластени индивиди. Тя цели единствено да бетонира неравенствата и да ги възпроизвежда, затвърждавайки господството на бизнеса. Но докато нуждите на бизнеса са на преден план, нуждите на ученика ще бъдат пренебрегвани. Докато образованието е притурка на частните икономически интереси, не може да има народна просвета. Вместо това ще провеждаме „финансови обучения“ за това как се оцелява на минимална заплата.
About The Author
