Предлагаме прочутото есе на известния уругвайски публицист и писател Едуардо Галеано (1940-2015) „Изпаднах от света и вече не знам откъде се влиза“, което, уви, не губи своята актуалност на фона на продължаващото разрастване на безогледното консуматорство и замърсяване на планетата с неразграждащите се изхвърлени вещи за еднократна употреба.
Едуардо Галеано, blocs.xtec.cat
Работата е там, че не ми се получава да живея в свят, в който вещите се изхвърлят, за да бъдат сменени със следващия модел, само защото някой е измислил да му добави нова функция или да промени предишната.
Не беше толкова отдавна, когато ние с жена ми перяхме пелените на децата, окачвахме ги на простора заедно с други дрешки, после ги гладехме и сгъвахме – и бяхме абсолютно наясно, че много скоро пак ще се изцапат.
А те, нашите бебоци, щом пораснаха и също станаха родители, незабавно се заеха да изхвърлят всичко, включително и пелените. Без колебания минаха на памперси.
Да, знам. На нашето поколение винаги му е било трудно да изхвърля нещата. Даже онези за еднократна употреба не бяха еднократни. И си ходехме из улиците, носейки в джобовете си платнени носни кърпи, пълни със сополи.
Не, не казвам, че така е било по-добре.
Само исках да кажа, че в един момент се заплеснах и изпаднах от света, а сега не знам откъде се влиза в него. Сигурно начинът, по който караме днес, е по-добър и правилен, не споря. Но просто не съумявам да сменям музикалната уредба всяка година, мобилния телефон – всеки три месеца, а монитора на компютъра – всяка Коледа.
Пазя еднократните чаши!
Пера латексовите ръкавици за еднократна употреба!
Пластмасовите прибори за хранене съжителстват с ножовете и вилиците от неръждаема стомана в чекмеджето с приборите.
Просто идвам от времето, когато нещата се купуваха за цял живот. Нещо повече – те се купуваха и за живота на онези, които идваха след нас.
Хората си предаваха като наследство стенни часовници, велосипеди, фотоапарати, сервизи, винени чаши, даже табли…
А пък ние през нашия не чак толкова дълъг брак сменихме три хладилника и повече кухненско обзавеждане, отколкото имаше в целия ни квартал през моето детство.
Изнудват ни! Разкрих ги! Правят го нарочно. Всичко се чупи, изхабява, окислява, троши, изразходва за кратко време, за да сме принудени да го сменим. Нищо не се поправя. Остарялото е фабрично недостъпно за поправка.
Къде са обущарите, способни да поправят подметките на обувките за тенис Nike?
Някой виждал ли е майстора, който минава от къща на къща, за да стегне дюшеците и да ги остави като нови?
Кой поправя електрическите ножове? Точиларят или електротехникът?
Ще посегнат ли към тефлонов тиган калайджиите, или към самолетна седалка – седларите?
Всичко се хвърля, всичко се унищожава – и така оставяме все повече и повече отпадъци.
Наскоро прочетох, че за последните 40 години (есето е писано преди над десетилетие – б. пр.) е произведен повече боклук, отколкото през цялата история на човечеството.
Онзи, който днес още няма 30 години, няма да повярва, но когато бях дете, през дома ни не се налагаше да минават боклукчиите. Кълна се! И не съм чак толкова стар… Всички отпадъци бяха органични и отиваха за храна в кокошкарника, при патиците или зайците (и не говоря за 17-и век).
Нямаше пластмаса, нито найлон. Гумите ги виждахме само върху колелата на колите, а онези, които вече не ставаха за там, ги изгаряхме на празника на Сан Хуан.
Малкото отпадъчни материали, които не ставаха за храна на животните, служеха за естествена тор или се изгаряха. Ето оттам идвам аз. Не казвам, че е било по-добре. Просто казвам, че не е лесно за човек, който е отгледан със „запазвай и запазвай, защото някой ден може да ти потрябва”, да премине към „купувай и хвърляй, защото идва нов модел”. Длъжен си да си сменяш колата на всеки три години, защото, ако не го правиш, значи си провален тип. А колата ти може да си е съвсем добре. Но трябва да влезеш в доживотни дългове, за да платиш новата. За Бога!!!…
Главата ми не го побира.
Сега мои роднини и приятели на децата ми си сменят мобилния телефон веднъж седмично, а освен това си сменят и номера, и електронния адрес, чак и физическия адрес. А мен са ме подготвяли да живея с един и същи номер, с една и съща жена, в една и съща къща и с едно и също име (дори и да е име, което е по-добре да смениш…). Учили са ме да пазя всичко. Всичко!!! Онова, което може да послужи, и онова, което не може. Давахме шанс на всичко.
Добре, знам, ние имахме голям проблем – никога не ни обясняваха кои неща наистина ще ни потрябват и кои не. И в стремежа да съхраним всичко (защото ние уважавахме и традициите), пазехме даже пъпчето на първородния син, млечния зъб на втория, блокчетата им за рисуване от детската градина, първото кичурче коса, подстригано в бръснарницата… Е как сега да разбера хората, които се отървават от мобилния си броени месеци, след като са го купили?
А дали, когато нещата се постигат лесно, те престават да се ценят и се превръщат в отпадък със същата леснина, с която се придобиват?
У дома имахме шкаф с четири чекмеджета. В първото чекмедже бяха покривките и кухненските кърпи. Второто беше за приборите за хранене. А третото и четвъртото бяха за всички други неща, които не бяха покривки и прибори. И там пазехме… Ах, как пазехме! Всичко пазехме! Чак до нащърбените капачки от шишета с разхладителни напитки. Как за какво? Правехме от тях приспособления, които държахме отвън, до входната врата, и с тях си почиствахме калта от обувките. А сгънати и закачени на въже, те се превръщаха в щипки за пердета. Когато пък завършвахме училище, пак ги вадехме, изчуквахме ги, забивахме ги на малка дъска – и се получаваше ударен инструмент за веселбата в края на учебната година… Всичко пазехме!
Докато светът си напъваше мозъка, за да изобрети запалките, които се хвърляха, щом им свърши цикълът, ние измислихме как да презареждаме тези еднократни запалки. А пък ножчетата „Жилет”, счупени наполовина, се превръщаха в острилки за моливите за цялата учебна година. Чекмеджетата ни пазеха дори еднократните отварачки, залепени за консервите със сардини и с говеждо, само за в случай, че ни се падне някоя консерва без отварачка. Или пък батерийките!… Прехвърляхме ги от фризера на покрива на къщата и обратно. Защото не бяхме сигурни дали трябва да ги охлаждаме или нагряваме, за да поработят още малко. Никога не се примирявахме с краткия им живот, не искахме да повярваме, че нещо може да служи по-кратко, отколкото живее един жасмин.
Вещите не бяха еднократни. Бяха пазени вещи. А вестниците!!! Служеха за всичко – да си изрежеш от тях стелки за гумените ботуши, да ги постелиш на пода в дъждовни дни и най-вече, за да увиваш в тях разни неща… Колко пъти научавахме резултата от някой мач, разчитайки го върху парченцето вестник, залепнало върху купеното месо!…
Пазехме късчетата фолио от обвивките на бонбони и цигари, за да правим от тях украси за Коледа, пазехме страниците на календара, за да превърнем изгледите в картини, пазехме капкомерите от старите лекарства, защото някое лекарство можеше да дойде без капкомер, пазехме използваните кибритени клечки, защото можеха да се палят от газовата горелка и да служат така за запалване и на другия газов котлон, пазехме кутиите от обувки, които се превръщаха в нашите първи фотоалбуми… Когато се изгубеше някоя карта от колодата, рисувахме върху изрязано парче картон със същия размер знаците ѝ – и играта продължаваше… Чекмеджетата пазеха здрави половинки от развалени ципове за дрехи, ако с тях беше и металната главичка. Така дочакваха да се появи и втора неувредена половина, за да се окомплектова отново един цял, здрав цип. Беше ни много трудно да осъждаме на смърт вещите. Днешните поколения ги убиват с лекота веднага, щом спрат да служат. А по наше време нищо не приемахме за окончателно мъртво, нито дори Уолт Дисни!
Когато ни продаваха сладолед в чашки с капаче отгоре и ни казваха, че можем да хвърлим капачето, ние кимахме, обаче си мислехме на ум: да бе, ще го хвърлям! И го пъхахме после в шкафа при чашите, за да продължи да живее като готова подставка за тях. Тенекиените кутии от консервиран грах или консервирани праскови ставаха саксии за цветя, чашки за моливи и дори звънци за телефони.
Първите пластмасови бутилки се превръщаха в украшения със съмнителна хубост, а капачките им търпеливо очакваха из чекмеджетата срещата си с шишето.
И млъквам тук, за да не започна да правя паралели между ценностите, които пазим, и онези, от които се отърваваме. Не! Няма да го направя! А направо умирам да кажа, че не само уредите днес са за еднократна употреба, но и бракът, и приятелството.
Но няма да правя грешката да сравнявам вещи с хора. Прехапвам си езика, за да не говоря за загубата на собствената ни самобитност, за колективната памет, която отива на боклука, за ефимерното минало… Няма да го направя. Няма да смесвам темите. Няма да казвам, че на вечното са сложили срок на годност, а преходното се опитват да направят вечно… Няма да говоря как отписват старците, едва при тях избият някакви болежки, как съпрузите се сменят с по-нови модели, как хората, неспособни на някаква функция, са дискриминирани, как са толерирани по-красивите, по-бляскавите, с гел в косата и с успех сред публиката…
Това тук беше само за пелени и мобилни телефони. Иначе, ако смесим нещата, ще трябва сериозно да се замисля над изхвърлянето на моята „вещица” и замяната ѝ с някоя на по-малко километри и с повече екстри. Но аз съм прекалено бавен за такъв свят и рискувам „вещицата” да ме изпревари, като смени мен за някой по-модерен…
About The Author
