На 15-ти март 2019 г. австралиецът Брентън Тарант паркира автомобила си в близост до джамията Ал Нуур в новозеландския град Крайстчърч. По пътя натам слуша музика в колата си – песни с имена като „Remove kebab”, които директно призовават към саморазправа с мюсюлмани – и излъчва на живо във Фейсбук. Планът му е ясен, почти прост. Ликвидиране на възможно най-много „нашественици“.
Видеото протича почти като сцена от филм или ниво от видео игра. Тарант, видимо развълнуван и леко притеснен, изнася дълга реч за това, което той дефинира като инвазия в западния свят от страна на подривни източни сили. Младият мъж излиза от колата, вади от багажника си автомат и пълнители, върху които са изписани имената и годините на значими сражения между християнски и мюсюлмански войски (сред които и битката при Шипка през 1877 г.), след което закачва портативна камера върху оръжието и потегля към входа на джамията. Това, което следва, шокира света – над 50 жертви.
За да разберем същността на тази случка, за да оценим мястото на тази трагедия в т.нар. „културна война“ между лявото и дясното, която бушува онлайн от повече от 5 години, трябва да се обърнем към кътчета на интернет пространството, които рядко се посещават от обикновените потребители на мрежата. Места, в които расизмът, женомразството, хомофобията и антисемитизмът са норма, а не изключение. Места, в които анонимността и свободата на словото са единствените морални принципи, които имат значима стойност, а ограничаването им води до открита война срещу институциите, които са понечили да им посегнат.
Най-често посочваната отправна точка в предисторията на крайно десните идеологии в интернет е основаването на имиджборда (форум, в който могат да се качват снимки с коментар и да се създават нови теми на разговор на всякаква тематика) 4chan през 2003 г. Сайтът е създаден по примера на японските форуми от началото на новото хилядолетие, от които се пръкват някои от най-разпознаваемите шеги и миймове. За разлика от японските си предшественици обаче, 4chan бързо се превръща в свърталище на ранната хакерска култура на западния интернет. Именно там, в условията на абсолютна анонимност, се заражда групата Anonymous, която набра сериозна популярност след финансовата криза през 2008 г., редом с движението „Окупирай Уолстрийт“ в САЩ и по-късно през 2011-та с мащабните си хакерски акции в подкрепа на Арабската пролет.
Moже би изглежда странно, че именно сайтът, който почти две десетилетия по-късно ще се превърне в бастион на „алтернативното дясно“, както и предпочитаната платформа на модерните неонацисти и ултрадесни групировки, е започнал като един чист израз на ляв ескейпизъм от репресивната реалност от края на 90-те – но ранният интернет все пак бе ръководен от едни много по-чисти, оптимистични и, вероятно, наивни принципи. На 8-ми февруари 1996 г. един от бащите на модерната мрежа, Джон Барлоу, публикува Декларацията на независимостта на киберпространството. В нея той призовава правителствата по света да спрат опитите си за намеса в развитието и управлението на прохождащата световна мрежа и да я оставят да се развива на принципа на хоризонталното самоуправление. Именно това е и вдъхновението зад ранната форумна култура – всички са равни в правото си на изразяване, всички участват в създаването на една нова общност, далеч от действителността.
Всичко това идва в отговор на растящото усещане, че светът се е изплъзнал на младото прогресивно, антивоенно поколение. Оптимизмът, преобладаващ в света след края на Студената война, постепенно се изпарява и дава път на чувството, че всъщност нищо не се е променило, а прословутият край на историята, обявен от Франсис Фукуяма, действително далеч не е това, което се е очаквал да бъде.
Началото на промените в настроенията онлайн както в САЩ, така и по целият свят, идва на 11-ти септември, 2001г. Падането на кулите-близнаци бележи момента, в който светът осъзнава, че няма безопасно място. Нападнато е символичното сърце на западната демокрация и световния капитализъм. Въпреки всичките мерки за сигурност и въпреки снизхождението на развития свят към страните от Близкия изток, които в продължение на десетилетия са тъпкани и разпарчетосвани по примера на Хенри Кисинджър при преговорите му с Хафез Ал-Асад през 1973 г. Президентът Буш се появява като острие на западните ценности и, заедно с Тони Блеър, обещава бързо и безпощадно отмъщение.
Важен щрих в процеса на изместване на фокуса на дискурса онлайн е приемането на Патриотичния акт в Щатите на 8-ми октомври 2001г. При на практика пълно двупартийно единодушие и под претекста на закрилата на националната сигурност, американският конгрес приема редица законодателни промени, които разширяват неимоверно способността на държавата чрез всички нейни институции и проявления да следи обмена на информация, било то в публичното онлайн пространство или по време на лични разговори между отделни граждани.
В контекста на тази потискаща атмосфера на несигурност на преден план излиза движението на „новия атеизъм“, войнствено посветен на научния метод и на постигане на абсолютна обективност и истинност. Така наречените „Конници на атеизма“ – Ричард Докинс, Кристофър Хитчънс, Даниъл Денет и Сам Харис – се посвещават на това да анализират и изследват религията през призмата на научността и категорично я обявяват не просто за провал, но за зловредно влияние върху модерния свят. В продължение на десетилетия, четиримата полагат систематични усилия да дискредитират самата концепция на вярата в ирационалното, като някои от тях (конкретно Хитчънс и Харис) след атентатите на 11 септември се концентрират почти изцяло върху исляма, който те разглеждат като еманация на примитивния фундаментализъм, ограничаващ човешкия дух и възпиращ хода на иновацията и предприемчивостта.
От скептицизъм към реакционерство
Влиянието им върху интернет културата на ранните 2000-и години е огромно. Основната промяна, за която те повлияват, касае поведението и декора на споренето в големите форуми. Рационалната аргументация и формалната логика се превръщат в единствен способ за водене на разговор, а отсъствието им води до жестоки подигравки. Вярващите, независимо от това на коя религия се явяват представители, се озовават в позиция, в която трябва да защитават възгледите си навсякъде и по всяко време. Появяват се стотици блогъри и създатели на видеа, които се присъединяват към движението и привличат нови последователи към каузата. „Комерсиализацията“ (доколкото може да се дефинира по този начин предвид факта, че към онзи момент все още нямаше сигурни и ефикасни начини да се монетаризира интернет пространството) на това движение, описано от много от неговите критици като антирелигиозно, се крие в дигиталния побой над враговете му. Последователите на големите имена в новия атеизъм жадно търсят поредната жертва, която да бъде разнищена и унижена по време на дебат. Този похват отваря пътя за разпространението на ултрадесните идеологии десетилетие по-късно, създавайки търсене и пазар за виртуалното линчуване на идеологически противници.
Но новият атеизъм, и по-конкретно завихрилото се около него онлайн движение, което често се самоопределя като „скептично“, се превръща и в един от факторите за още едно масово явление в интернет – открито реакционерското отношение към жените и правото им да надигат глас срещу неправдите извършвани срещу тях. По време на Световния атеистки конгрес в Дъблин през 2011 г. видната атеистка блогърка Ребека Уотсън се изказва против сексуализирането на жените в движението и описва случка, която я е накарала да се чувства неудобно и е предизвикана именно от друг виден участник в новото атеистко пространство, когото тя така и не назовава. Следва същински фурор, а реакцията е преобладаващо негативна спрямо Уотсън. Тогава се появяват някои от термините, които по-късно ще станат популярни в мейнстрийма, особено клишето „feminazi” – смесица между думите феминист и нацист – която много потребители използват, за да опишат „токсичното“ поведение на блогърката и опитите ѝ да опетни движението. Това е и моментът, в който новият атеизъм спира да се занимава с религия и обръща вниманието си в посока социално инженерство и традиционализъм.
Новият атеизъм се заражда като отговор на безпомощността на световната общественост да спре терористичната заплаха, както и последвалия кръстоносен поход на Тони Блеър и Джордж Буш, който твърди, че Господ му е наредил да нападне Ирак. Ужасите на религиозния фундаментализъм се трупат и дори най-многолюдните протести в историята на човечеството не могат да предотвратят последствията от тях. Но има и друга причина за популярността му. Истинското му влияние се крие в наратива, който той предлага на индивида. Идеята за тежкото бреме на рационализма и за самотата и изолацията, в която живее този, който отрича „приказките за лека нощ“, в които вярва по-голямата част от населението. Усещането за морално превъзходство, за борба с противник, който многократно надхвърля собствените сили или възможности, е нещо, което неминуемо подклажда силата на едно идеологическо движение.
Дясното открива интернет
Началото на дясното такова, каквото го познаваме днес, бе поставено на 4-ти ноември 2008г. когато Барак Обама спечели президентските избори в Съединените щати. Това бе смазваща загуба за Републиканската партия. Джон МакКейн е победен с над 10 милиона гласа, а Обама става първият чернокож президент на САЩ и поставя нов рекорд в абсолютния брой спечелени гласове. Традиционното дясно е съкрушено. В световен мащаб се наблюдава поголовно снемане на общественото доверие към дясно-центристкото статукво, което позволява финансовата криза да добие нечувани мащаби и да застраши препитанието на обикновения човек. Алтернативата на преобладаващия laissez-faire подход към световната икономика е увеличаване на държавната намеса в банковия сектор, както и на пазарите. Гордън Браун в Англия и Барак Обама в Щатите осигуряват необходимата ликвидност на някои от най-големите банки в света, за да се избегне фалит и абсолютен срив. Раздават се безвъзвратни спасителни средства на редица големи борсови играчи след ужасяващия колапс на гиганти като инвестиционната компания Bear Stearns.
Избегнат е пълният икономически крах, но личните трагедии са факт. Стотици хиляди американци губят домовете си, милиони губят сериозна част от спестяванията си, а по цял свят социалните плащания се свиват и коланите се затягат. Следват години на фискална аскетичност от номинално леви и лявоцентристки правителства в цяла Европа. В Америка на преден план излизат теми като социализираното здравеопазване и субсидирането на зелени проекти, но реалността е съвсем друга – натиск върху средната класа за сметка на огромни печалби за най-горната прослойка.
Движението „Окупирай“ се появява в условията на задълбочаващо се социално неравенство, което заплашва да достигне нива невиждани от годините на Френската революция. В общественото пространство се завръщат теми, които отсъстват от десетилетия – за преразпределението, за противопоставянето между класите в едно разслоено и разединено общество. В основата на всичко това стои именно начинът, по който е спасен финансовия сектор през 2008 г. Остава колективното впечатление, че правителствата спасяват мултинационални корпорации и хедж фондове за милиарди, но оставят обикновените данъкоплатци на произвола на съдбата.
Но докато лявото се самоизяжда в борбата си за идеологическа чистота по време на големите протестни движения в началото 2010-те години, дясното намира друг начин да консолидира базата си. То се преструктурира и преминава почти изцяло онлайн. Появяват се сайтове като The Daily Stormer, които открито проповядват неонацистки теории на конспирацията сред стотици хиляди активни потребители. Конспиративните теории са една от многото нишки, които свързват сложната мрежа от разнородни ултрадесни форуми и движения. Не всички от тях са нацисти или фашисти – много от тях са палеоконсерватори или анархокапиталисти, които се озовават във все по-крайни кътчета на интернет заради езотеричните си разбирания.
Една от първите големи теории на конспирацията, които се зараждат и разпространяват в мрежата в този период, е тази за гражданството на Барак Обама. Твърди се, че Обама не може да бъде президент на Щатите, тъй като не е роден в страната, както и че документите, които щабът му представя и дори публикува в интернет, за да дискредитира теорията, са фалшификат, произведен с цел заблуда на противника. От там конспирацията се развива във всякакви посоки – някои смятат, че Обама е роден в Кения и е натурализиран гражданин на Америка, други, че президентът е загубил американското си гражданство по време на престоя си в Индонезия като дете. Теорията се разраства, превръща се в основна опорна точка на редица видни републикански дейци. Макар и неуспешно, това е първото сливане на онлайн дискурса с действителната политика. Важно е да се отбележи, че един от най-шумните привърженици на теорията през онези години е бъдещият президент Доналд Тръмп.
Като основен канал за разпространение на тази, както и хилядите последвали теории и откровени лъжи, се установяват някои от стожерите на новата дясна журналистика. Сайтовете The Daily Stormer, Breitbart и Infowars култивират многомилионни публики и в много случаи дори надминават мейнстрийм медиите по брой потребители. Но най-важната част от тези страница са секциите за коментари. Те позволяват известна степен на индивидуална инвестиция в борбата с общия враг, създават усещане за групова общност.
Основна характеристика на всички крайни идеологии е чувството за надвиснала екзистенциална заплаха. Винаги битката, която се води, е на живот и смърт. И винаги водещите я са на губещата страна, за да се създаде незабавна необходимост от герои. В случая на ултрадясното това може да е универсален еврейски заговор, който цели да претопи западната цивилизация. Може да е дълбока държава, превзета от сатанисти, които целят абсолютен контрол. Може да е и неспирна мигрантска вълна, която да подмени местното население и да унищожи културата и ценностите на аборигените. Именно последното е убеждението, което ръководи вече споменатия Брентън Тарант; преди да извърши масовото убийство в Крайстчърч, той публикува дълъг манифест наречен „Голямото заместване“, вдъхновен от едноименната теория на конспирацията.
Лявото съвсем не е имунизирано от този тип поведение, макар то да е далеч по-добре обосновано във философски и социоикономически план. Но все пак темите за класовата борба, а единия процент, за незабавната екологична катастрофа не са само убеждения, но и похвати за привличане на нови съратници. Подобни заплахи създават ясна основа за мироглед, в който мечтата и целите са ясни, врагът е пред теб, а пътят е тежък, но славен.
Тежкият път е важен за модерната дясна идеология. Има огромно припокриване онлайн между „incel“ обществата (групи от предимно млади мъже, които се смятат за лишени от физически контакт с жени поради обстоятелства извън техния контрол – т.е. „принудителен целебат“) и разпространението на неонацизъм. Едно от най-честите явления в ултрадесните форуми е самосъжалението и бленуването по свят, който е недостъпен за конкретния потребител. От там произтича и популярното в тези среди понятие “red pill”, произлизащо от филма Матрицата. Червеното хапче там символизира изборът да живееш в истинския свят, да си позволиш да видиш ужаса на реалността и да го конфронтираш. За т.нар. „инцели“ това е приемането на факта, че биологическите дадености са неопровержими и са единственото от значение в света, което на свой ред означава, че собственото им страдание и самота никога няма да приключат.
„Алтернативното“ дясно
Тук трябва да се върнем за малко към „скептичната“ онлайн общност, блоговете и дебатьорксата култура в интернет. През 2014-та година голямата онлайн война срещу религията вече е приключила. Мнозина от най-популярните войнстващи атеисти и скептици, „ютюбъри“ като Amazing Atheist, Sargon of Akkad и Armoured Skeptic насочиха вниманието си в друга посока – подигравки с т.нар. social justice warriors, или борци за социална справедливост. В повечето случаи обектите на тези атаки са млади жени с изключително либерални възгледи, които са заснети как пламенно отстояват някоя кауза, обикновено свързана с правата на жените или борбата с патриархата. Видеата в последствие се разпространяват в Ютуб и стават обект на безмилостни подигравки и нападки от страна на останалата без врагове атеистка общност.
Краят на това духовно лутане за бившите върли атеисти идва през август 2014-та година, когато избухва скандалът „Геймъргейт“. Сагата е дълга и излишно сложна, но накратко казано се свежда до следното: програмистка, която създава видео игри, бива обвинена, че спи с редакторите на големи геймърски издания в замяна на положителни рецензии за игрите си. Следва същински фурор. Започват организирани кампании за сплашването на програмистката, Зои Куин. Публикуван е адресът ѝ, хакнати са нейни акаунти, изпращат ѝ се хиляди заплашителни писма и съобщения.
„Геймъргейт“ започва да дефинира себе си като движение без лидери, което цели да върне етиката в гейминг журналистика. Жертви на онлайн насилието стават още десетки жени в гейминг индустрията, сред тях не само програмисти, но и редактори, журналисти, блогъри. Туитър, Редит, 4chan и IRC се превръщат в основни средища на „Геймъргейт“, там се организират потребителите, които участват в подбора и таргетирането на следващата жертва.
Този елемент от историята на интернет трябва да се спомене, защото създаде каналите за радикализация на обикновени интернет потребители, които дясното експлоатира и превърна в материални облаги за себе си в политически план. В периода 2014-2016 мрежата се превърна в място, в което омразата бе приемлива. Навсякъде. Във всички сайтове, от най-популярните като Фейсбук и Ютуб, до най-странните и трудно достъпни като Wizardchan. Бяха създадени десетки хиляди видеа, много от тях от канали с милиони последователи, които нападаха новият всеобщ враг – борците за социална справедливост. Всъщност самото словосъчетание социална справедливост стана мръсно, превърна се в обида, която можеше да доведе до сериозни последствия дори в истинския свят.
Ютуб, сайт, който е един от най-популярните сред децата и подрастващите, позволи на този тип реторика не само да съществува, но да се разпространява. Алгоритъмът на сайта препоръчваше такъв тип видеа на всички. Създаде се директна връзка между най-популярните канали в сайта и тези, които разпространяваха откровено неонацистки идеи.
Другият важен елемент е, че „Геймъргейт“, бидейки децентрализирано движение без вътрешен контрол, беше инфилтриран от лица, които нямаха нищо общо с видео игрите или с журналистиката. Дадена бе за първи път сцена за изява на бъдещите изявени фигури на „алтернативното дясно“ като Майло Янупулос и Майк Сърнович. Сайтовете Breitbart и Infowars, които след 2008 г. се установяват като авангард на новото дясно, но не успяват напълно да пробият стигмата на убежденията си, навлизат в нов ренесансов период.
Много от лицата, замесили се в „Геймъргейт“, се установяват трайно на политическата сцена. Един от собствениците на Breitbart, който успява да се присламчи към движението на недоволните геймъри, Стийв Банън, става основен стратег на Доналд Тръмп и по-късно се заема със социално и политическо моделиране в редица страни по света, като помага дори на Виктор Орбан да затвърди своята „илиберална демокрация“ в Унгария.
Последвалото пробуждане на алтернативното дясно, както го нарича едно от лицата на движението Ричард Спенсър, е един от най-светкавичните процеси в модерната политическа история. Ефикасността и нивото на организация на движението е стряскаща – провеждат се десетки партизански кампании в подкрепа на най-различни ултрадесни кандидати, от Доналд Тръмп до Марин Льо Пен и Найджъл Фарадж. Новата пропагандна машина на дясното е напълно естествена, една грамадна мрежа от теории на конспирацията и елементи от вехтите философски трактати на мислители като Юлиус Евола и Томас Ман. Засилващите се позиции на набралата нови сили десница в мейнстрийм политиката вървят паралелно и взаимосвързано с разпространението на все по-истерични интернет кампании и все по-налудни и екстремистки конспиративни теории от типа на Q-anon.
Истината, с която трябва да се примирим, е, че тази идеология няма да си отиде. Тя има сериозна невидима подкрепа, огромна база от последователи, които не биха си признали директно убежденията си, но се чувстват свободни да ги разкриват онлайн. Във всяка една западна страна има силни ултрадесни политически формирования. В Полша и Унгария те са на власт. Във Франция и Италия се доближават до първото място, Марин Льо Пен и Матео Салвини се утвърждават като лица на новата-стара дясна алтернатива в Европа. Междувременно и други подобни партии трупат сили – AfD в Германия, Брекзит партията в Англия, Вокс в Испания, новата словашка нацистка партия. Списъкът е дълъг и в него има всякакви политически субекти, от открито човеконенавистни до такива, които прикриват възгледите си зад фасада на пазарно поклонничество и загриженост за западната цивилизация. Всички те са подкрепени от дезорганизирана, но изключително ефикасна, онлайн общност, която единствено може да расте.
About The Author
