Преди два дни в Пловдив млади ултрасчета между 13 и 20-годишна възраст си организираха поход против ЛГБТ обществото. Тази импровизирана демонстрация прерасна в множество свади със случайно преминаващи граждани – някои от тях гейове, други просто набедени за такива поради външността си.
Случаят набра популярност заради няколко видеа, разпространени в интернет, на които се вижда как голяма група гологлави подрастващи, навярно бъдещи футболни запалянковци и членове на организации като „Лаута Хулиганс“, плюят и блъскат момичета, които защитават момче с различна сексуална ориентация (или поне така се твърди, тъй като е трудно да се извлече нещо особено информативно от кадрите).
Последва същинска приливна вълна от емоционални осъдителни постове в социалните мрежи. Всички се впуснаха да коментират колко брутална е случката, колко са шокирани от нея. Колко прости са тези момчета, как са срам за България и така нататък.
Не смятам да добавям своя глас към тези на множеството възмутени. За всеки е ясно, поне на повърхностно ниво, че това е абсолютно недопустимо поведение, дори ако говорим за елементарни неща като обществен ред и възпитание.
Но е по-важно да се вгледаме в тези момчета, които на всички ни се струват противни, и да си дадем сметка, че това са „нашите деца“ (и казвам това с ясното съзнание, че много от тях всъщност бяха мои връстници). Това са деца, които израснаха след края на Прехода. След фанфарите и еуфорията на новото 20. Не са виждали предполагаемите ужаси на комунизма, не са усетили и също толкова предполагаемата сладост на новооткритата демокрация.
Това, което са видели в живота си, е Бойко Борисов. Някои от най-ранните спомени от собственото ми детство включват един квадратен телевизионен екран, на който се мъдри тогавашният главен секретар на МВР с постоянните си заплахи към организираната престъпност. Облечен в черно палто и с навъсено изражение като Батман. Не съм разбирал кой е или какъв е, но се възхищавах на силата, която излъчваше.
Именно това е и единственото свещено нещо за тези поколения – силата. Това са деца, които пораснаха, слушайки чалга. Чиито герои не бяха облечени в спандекс, а обикаляха заведенията в костюми, които едва им ставаха, с кобури на поясите и огромни охранители навсякъде около тях. За които Георги Илиев и Пашата са легенди, а имена като Джовани Фалконе и Паоло Борселино са просто това – някакви си имена.
Като малък имах приятели, които открито ми казваха, че искат да станат скинари. Не знаеха точно какво представлява тая работа, но им харесваше, че изглежда мъжкарско, пораснало. Помня и как родителите ни веднъж подадоха сигнал в полицията заради една от местните банди. Помня как полицаят дойде при момчетата с бръснатите глави и им каза: „Вие хубаво биете цигани, ма ги бийте да не ви гледат майките.“
Българите често се хвалят, че са синове на мъжко племе. Синове на хайдути и опълченци. Но това отдавна не е истина. Ние сме деца на провалената революция. Отчуждени един от друг до степен на изолация. Отчуждени от средата си, от миналото си, от самите себе си. Не случайно страната ни е на едно от водещите места в Европа що се отнася до употребата на тежки наркотици сред лицата в ученическа възраст.
Та да се върнем на онези момчета в Пловдив. Гледайте ги. Отвращавайте се от тях. Но знайте, че те са продукт на една съвсем различна реалност. Несъответствието между онази България, която познават родителите ни и помнят от собствената си младост, и това, което ни заобикаля сега, е толкова голямо, че граничи с неописуемото.
Бъдещето на България бе саботирано. Не го жалете, а спасете каквото може. За останалото можем единствено да отмъщаваме.
About The Author
