Джейкъб Хейлбрън, New Republic
Не толкова отдавна, преди изненадващото решение на президента на САЩ да ликвидира иранския командир Касем Сюлеймани в началото на годината, изглеждаше сякаш американските неоконсерватори затъват. Президентът говореше за изтегляне на войските от Близкия Изток и си правеше фотосесии със сияещия Ким Чен Ун. Съобщаваше се, че е готов да води разговори с президента на Иран, и като цяло изглеждаше сякаш предпочита търговските войни пред горещите такива.
През миналото лято антиинтервенционалистките поддръжници на Тръмп в медиите ходеха с високо вдигнати глави. След като през юни той се отказа да атакува Иран в отговор на свалянето на американски дрон, водещият във Fox News Тъкър Карлсън декларира: „Доналд Тъмп бе избран точно, за да ни държи далеч от катастрофи като война с Иран“. Водещият говореше осъдително за ястребите в администрацията на Тръмп и техните съюзници, които според него подтикват президента към война – става въпрос за имена, които са познати на всеки, следял десетилетния неоконсерваторски проект за агресивно използване на военна сила за сваляне на неприятелски режими и налагане на американската мощ по целия свят. „Как така стигнахме толкова близо до започване на война? Един от ключовите съюзници на ястребите е съветникът по националната сигурност Джон Болтън. Той е стар приятел на Бил Кристол, като и двамата помогнаха за заплануването на иракската война“, заяви тогава Карлсън.
Когато Тръмп се срещна с Ким в края на юни, ставайки първият действащ президент, стъпил на севернокорейска земя, Болтън вече се беше запътил към вратата. Карлсън беше в делегацията на Тръмп в Северна Корея, докато съветникът по националната сигурност беше в Монголия. „Болтън е абсолютен ястреб“, каза Тръмп пред NBC през юни. „Ако зависеше от него, щеше да тръгне срещу целия свят наведнъж, ОК?“ През септември Болтън беше уволнен.
Знаменосецът на Републиканската партия демонстрираше неприязън към войнствения подход на неоконите към външната политика, което предизвикваше у тях елитаристко раздразнение. През декември Болтън, агресивно настроен към доскорошния си работодател, набиваше канчето на Тръмп задето е „блъфирал“ със заявленията, че иска от Северна Корея да прекрати ядрената си програма. „Твърденията, че някак си упражняваме максимален натиск върху Северна Корея, за съжаление просто не са верни“, заяви тогава той.
След това Тръмп нареди удара с дрон срещу Сюлеймани, с което драстично ескалира къкрещия конфликт между Иран и Съединените щати. Изведнъж ролите се обърнаха – Болтън възхваляваше президента за убийството на Сюлеймани, което според него е „първа стъпка към смяна на режима в Техеран“. Цял хор от неокони веднага се втурнаха да му подгласят: Рюел Марк Герехт, бивш офицер от ЦРУ и изявен критик на Тръмп, започна да възхвалява смелостта на президента, а конгресмен Лиз Чейни похвали Тръмп за „решителните действия„. За Карлсън остана да се пени от екрана: Вашингтон иска война с Иран от десетилетия. Те продължават да я искат и сега. Да се надяваме, че не е дошъл моментът, в който най-после ще я получат“.
Благодарение на провалите в Ирак и Афганистан, неоконсерватизмът като външна политика бе силно дискредитиран през последните две десетилетия. Но в заслепяващата светлина на убийството на Сюлеймани, неоконсерватизмът лесно успя да се вмъкне отново в обществения разговор. Вече изглежда, че Тръмп възнамерява да превърне убийството на Сюлеймани – което почти вкара САЩ в пореден конфликт в Близкия Изток, и по типичен неоконсервативен тертип в крайна сметка подкопа американските цели в региона – в централна тема от кампанията си за преизбиране.
Анти-интервенционистката десница пощуря. В статия за American Greatness Матю Буус заяви: „Движението Тръмп, което бе генерирано от съпротивата срещу външнополитическата шайка и нейните безкрайни войни, през тази седмица се показа като кооптирано от неоконсерваторите, искащи смяна на режима. Джеймс Антъл, редактор на изданието The American Conservative, което бе създадено през 2002 г. за да се съпротивлява против иракската война, попита: „Предаде ли Тръмп анти-военната десница?“.
Техните притеснения имат основание. Неоконите започват да осъзнават, че по отношение на външната политика президентството на Тръмп е също толкова лесно за овладяване, колкото тези на предходните републикански президенти, включително администрациите на Роналд Рейгън и Джордж Буш-младши. Водещите ястреби във и извън администрацията на Тръмп, оформящи подходът ѝ към Иран, включват Робърт О’Брайън – ученик на Болтън и негов наследник като съветник по националната сигурност; Държавният секретар Майк Помпео; Специалният представител за Иран Брайън Хук, бивш съветник на Болтън; Сенатори като Линдзи Греъм и Том Котън. Вероятно никой от тях не въплъщава неоконския етос по-добре от Котън, протеже на Бил Кристъл и привърженик на политическата философия на Лео Строс.
Сред надигащите вой за конфликт с Иран е и Руди Джулиани – бивш кмет на Ню Йорк, който в момента е личен адвокат на Тръмп и негов съучастник в украинските престъпления, станали основа за импийчмънт. През юни 2018 г. Джулиани отива в Париж, за да изнесе реч пред Националния съвет за съпротива на Иран – дъщерна организация на иранската опозиционна групировка „Муджахидин-е Халк„, или MeK. В речта си Джулиани, който от години получава пари от MeK се обяви за – какво друго? – смяна на режима.
Тази поредна атака на идеологическата кавалерия напомня за следното наблюдение на Томас Хобс в „Левиатан“: „Всички мъже с амбиции за военно командване са склонни да продължават причините за война; да подклаждат проблеми и размирици, тъй като няма друга военна чест освен войната; нито пък има надежда да поддържат тази злонамерена игра, освен ако не създават нова бъркотия“. Неоконите, изглежда, успяха да създадат нова бъркотия.
Доналд Тръмп не ни е вкарал във война с Иран (все още). Но убийството на Сюлеймани разкри, че военно-интелектуалният комплекс на неоконите си остава незасегнат и има способност да излезе моментално от състоянието на летаргия. Ястребските му тенденции остават преобладаващи не само в Републиканската партия, но и в медиите, във вселената на тинк-танковете, както и в либерално-ястребските участъци на Демократическата партия. Същевременно влиянието на анти-военната десница си остава незначително. Макар представителите на това движение да се радват на популярност сред обикновените хора, то няма особена подкрепа във Вашингтон извън постоянно сменящите се настроения на непредсказуемия обитател на Белия дом.
Но имаше времена, в които неоконсервативната коалиция не се бе окопала толкова добре. Онова временно състояние на изгнание може да ни каже много за това как неоконите успяха да се закачат за уважавани политически кръгове през последните години и защо е възможно да продължат да оформят американската външна политика в обозримо бъдеще. Когато неоконсерваторите излизат на сцената в края на 60-те, старата гвардия на Републиканската партия ги вижда като натрапници. Неоконите – бивши троцкисти, станали либерали, които късат с Демократическата партия защото считат, че проявява слабост по въпроса за Студената война – щурмуват цитаделата на републиканската идеология като подчертават връзката между идеите и политическата реалност. През 1985 г. Ървинг Кристол, един от оригиналните неоконсерватори, размишлява че „това, което комунистите наричат „теоретически органи“, винаги използват филтриращ процес, който повлиява на много хора, които дори не знаят, че им се влияе… в крайна сметка идеите владеят света, защото дори интересите биват дефинирани от идеи“.
В ключови моменти за модерната американска външна политика, неоконите осигуряваха патина на интелектуална легитимност за политики, които някога биха изглеждали ексцентрични. В своето основополагащо есе „Диктатури и двойни стандарти“ от 1979 г. Джийн Кикпатрик на практика очертава рамката на доктрината Рейгън. Тя напада Джими Картър заради критиките му срещу приятелски авторитарни лидери като шаха на Иран или Анастасио Сомоза в Никарагуа. Кикпатрик поддържа тезата, че авторитарните режими биха могли да бъдат оформени като демокрации, докато тоталитарните ще си останат недостъпни за външно влияние, било то американско или друго. Роналд Рейгън прочита това есе и му харесва. Той назначава Кикпатрик за посланик на САЩ в ООН, където тя се превръща в най-влиятелния неокон за времето си – и използва влиянието си, за да осъжда арабските режими и да защитава Израел. Друга определяща характеристика за мандата ѝ е схващането, че е напълно приемливо САЩ да си другарува със зловредни режими, от апартейд управлението в Южна Африка до шаха на Иран, като част от по-мащабната мисия да се противопоставят на червената заплаха.
Винаги е имало напрежение между афинитета на Рейгън към авторитарни режими и твърдата му опозиция срещу комунистическите такива. Неговата оптимистична персона никога не прие песимистичната гледна точка на Кикпатрик, че комунизъмът е неизменна сила – затова в своя реч пред британския парламент през 1982 г. той обяви, че смята да сложи край на Студената война с в полза на Америка, изтъквайки преимуществата на демокрацията и свободата. Когато към края на втория му мандата демокрацията и свободното слово наистина започнаха да надигат глава в Съветския съюз, много ястреби заявяваха, че това е някаква шашма. Мнозина неокони дори бяха вбесени на Рейгън, защото според тях той се е опитвал да се помири с СССР. Но след колапса на съветския съюз, те го благославяха със задна дата като върховният антикомунистически борец и модел за бъдещето. Десницата не спираше да приказва със задоволство за зората на нова ера на свобода, основаваща се на икономиката на свободния пазар и американската военна мощ.
С други думи, падането на комунизма подготви сцената за нова неоконсервативна парадигма. „Краят на историята“ на Франсис Фукуяма се появи десетилетие след есето на Кикпатрик, точно преди падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г. Идеите в тази книга представляваха рязко скъсване с бавния, реалполитик подход, защитаван от Кикпатрик. Ървинг Кристол ги обяви за безнадеждно утопични – „не вярвам и на дума от това“, написа той в отговор на Фукуяма. Но по-младото поколение неокони, начело със сина на Ървинг, Бил Кристол, и Робърт Кейгън, прегърнаха тази нова концепция. Според тезата на Фукуяма, западната, либерална демокрация е дестинацията, към която се е отправил влакът на световната история. След като комунизма вече го нямаше, неоконите, разгласящи посланието на Фукуяма, формулираха нова цел: насърчаване на демокрацията, ако е нужно със сила, като начин за ускоряване на историческия процес и подсигуряване на глобалния ред, оглавяван от САЩ.
Първата война в Залива през 1991 г. тества решимостта на неоконите и доведе до разрив в Републиканската партия – което бе предвестник на възхода на Доналд Тръмп. Неоконите бяха разочаровани от премерения подход на Джордж Буш-баща. Той отказваше да се перчи триумфално с падането на Берлинската стена и макар да организира „Пустинна буря“, за да прогони иракчаните от Кувейт, отказа да нахлуе в самия Ирак, за да „довърши работата“. Същевременно „палеоконсерватори“ като Патрик Бюканън постоянно отправяха атаки към т.нар. „молитвен ъгъл“ във вашингтонските центрове на власт, включително към някои от основните апологети на войната в Залива в консервативните среди. През 1992 г. Бюканън се кандидатира за президент с платформа „Америка на първо място“, изправяйки се срещу дотогавашния републикански президент Буш. Това му действие представляваше възраждане на една палеоконсервативна традиция, която може отчасти да се счита за предвестник на изненадващия възход на Доналд Тръмп през 2016 г.
Но не палеоконсерваторите, а неоконсерваторите набраха сила и влияние през 90-те години и овладяха външнополитическото крило на Републиканската партия. Към неоконите ветерани като Майкъл Ледин се присъедини ново поколение журналисти и политици като Робърт Кейгън, Бил Кристол (основал The Weekly Standard през 1994 г.), Пол Улфовиц и Дъглас Дж. Фейт. Неоконите систематично натискаха за по-твърда политика спрямо Ирак и Иран. В своята книга от 1996 г. „Предадената истина“ например, Ледин – експерт по италианския фашизъм – заявява, че десните, а не левите, трябва да се придържат към революционната традиция за сваляне на диктатури. В книгата си „Войната срещу господарите на терора“ от 2002 г. пък декларира, че „творческото унищожение е нашето средно име … Ние разрушаваме стария ред всеки ден.“
Всички знаем какви са болезнените последици от обсесията на неоконите с „творческото унищожение“. В речта си при второто встъпване в длъжност, три и половина години след 11 септември, Джордж Буш-младши циментира неоконсервативната идеология като президентска доктрина: „Политиката на Съединените щати е да подкрепят растежа на демократичните движения и институции сред всеки народ и култура, с крайна цел да се сложи край на тиранията в нашия свят“. Ирак обаче вече беше предизвикал отвращение към високомерието на неоконите, което проправи пътя на представящ се за антивоенен кандидат като Барак Обама.
Но Тръмп, в качеството си на кандидат на Републиканската партия, бе този, който сякаш предвещаваше кончината на неоконсерватизма. По време на кампанията си през 2016 г. той обяви звучащата по бюканънски политика „Америка на първо място“, което трябваше да е сигнал, че няма да се придържа към рейгънистките принципи, следвани от партийната върхушка. Голяма част от партийния елит декларира презрението и отвращението си към Тръмп. Това доведе до създаването на движението „Никога Тръмп“, което бе доминирано от неокони. След като Тръмп стана президент тези анти-тръмписти бяха вкарани в неофициален черен списък на администрацията му. Един пример за това бе Елиът Адамс, който в началото на 2017 г. бе спряган за зам.-държавен секретар, но бе отхвърлен, след като Стив Банън предупреди Тръмп за негови по-ранни еретически изказвания (по-късно обаче той отново се появи – през януари 2019 г. Тръмп ги назначи за специален представител за Венецуела със задача да работи за смяна на режима). Доста други представители на републиканския външнополитически истаблишмент също бяха избутани в страни.
Списанието на Бил Кристол The Weekly Standard, което бе знаменосец на неоконсервативната линия по времето на Буш и след това, прекрати дейността си през 2018 г. Дори офис сградата във Вашингтон, която помещаваше изданието и American Enterprise Institute, бе съборена, оставяйки символично празно пространство.
Редица неокони като Дейвид Рум, Макс Буут, Ан Епълбаум, Дженифър Рубин и Бил Кристол продължават да критикуват агресивно Тръмп заради бабаитските му инстинкти във вътрешната и външната политика. Те не се борят за високи държавни позиции в администрацията му, така че са свободни да се преквалифицират в борци за „смяна на режима“ в родината си – и го правят доста умело.
Но други неокони, стремящи се към позиции на влияние и власт, успяват да преодолеят погнусата си към Тръмп. Коментаторът Стивън Вертейм много точно определя тази фракция като анти-глобалистки неокони. Предвождани от Джон Болтън, те вярват, че Тръмп изпълнява божията повеля, като издига термина глобализъм „от маргинална обида до централен стълб на американската и републканската външна политика“. Според това гледище, няма нужда САЩ да се занимават с досадни международни институции или споразумения, и изобщо с целия следвоенен ред – Америка трябва да се налага, без да се съобразява с никого.
И така, подкокоросван от Майк Помпео, фанатизирани евангелисти и фигури, изиграли важни роли по време на иракската война, Тръмп изглежда е нарочил Иран за унищожение. В един от много си туитове той влезе в противоречие със собствения си съветник по националната сигурност – протежето на Болтън Робърт О’Брайън – който бе заявил, че ударът по Сюлеймани ще накара Иран да преговаря. „Всъщност, изобщо не ми дреме дали ще преговарят“, заяви Тръмп.
Неоконите бързо осъзнаха, че новият, по-войнствен Тръмп отваря голям потенциал за маневриране на тяхното движение. Джонатан С. Тобин, бивш редактор на Commentary и автор в National Review, въодушевено заяви, че „нео-изолациониското крило на Републиканската партия, чийто говорител е Тъкър Карлсън, губи борбата за контрол на външната политика на Тръмп“. Тобин обаче добавя едно важно уточнение: „Когато става дума за Иран, не е нужно някой като Болтън да подтиква Тръмп да се държи като неоконсерватор. изобщо схващането, че който и да е – било то Карлсън, Стив Банън, Майк Помпео или който и да е член на кабинета, е способен да контролира Тръмп – е мит“.
С други думи, няма почти никакво значение дали дали има неокони, заемащи високи позиции в администрацията на Тръмп. Самата им идеология се е възродила до степен, в която изглежда трудно за Тръмп да ѝ се противопоставя – ако изобщо има желание да го прави.
Как неоконите успяха да повлияят така на още едно републиканско президентство, и то такова, което привидно изглеждаше решено да ограничи властта им?
Една от причините е институционална. Фондацията за защита на демокрациите, Института „Хъдсън“, Американският предприемачески институт бият камбаната за война срещу Иран от десетилетия. Едно време неоконите бяха аутсайдери. Днес те са истаблишмента и упражняват някакво гравитационно привличане в политическите дебати, което вкарва политици и медии в тяхната орбита.
Институтът Хъдсън например наскоро организира събитие с бившия ирански престолонаследник Реза Пахлави, който използва трибуната, за да увещава Революционната гвардия „да се отлюспи“ от моллите и да приеме кампанията за максимален натиск на администрацията на Тръмп. Домакин на конференцията бе Майкъл Доран, бивш старши директор на Съвета по национална сигурност на Джордж Буш-младши, който в началото на януари написа статия за New York Times, в която заявява, че „Съединените щати нямат избор – ако искат да останат в Близкия Изток, трябва да възпре иранската военна мощ на терен“.
Друг пример е Джейми М. Флай, бивш служител на сенатор Марко Рубио, който бе през миналия август бе назначен за шеф на Радио Свободна Европа. Преди няколко години той публикува в списание Foreign Affairs есе, в което твърди, че не е достатъчно да бъдат бомбардирани иранските ядрени инсталации: „Ако Съединените щати сериозно обмислят военни действия, би било по-добре да планират операция, която не само ударя по ядрената програма, но и дестабилизира режима, така че да реши иранската ядрена криза веднъж завинаги“.
Междувременно Пол Улфовиц, също в статия за New York Times, предупреждаваше Тръмп да не напуска Сирия: „Ако перифразираме афоризма на Троцки за войната, ти може и да не се интересуваш от Близкия Изток, но Близкия Изток се интересува от теб“.
Заради мантрата „да се чуят и двете страни“, по която се водят мейнстрийм медиите, идеите на неоконите тежат колкото всички останали в ефира на националното радио или вестници като Washington Post (чиято редакция подкрепяше войната в Ирак, и чиито коментатори през последните 20 години са основно неокони или поне либерали-ястреби).
Но във Вашингтон има много и различни институции, така че привидно неизбежното влияние на неоконсерватизма трудно може да се обясни само с „блатото“. Част от агентите на това влияние бяха избутани в страни, но идването на власт на администрацията на Тръмп им вдъхна нови сили. Явната ненавист на Тръмп към мюсюлманите, например, означава че фигури като Франк Гафни, шеф на Center for Security Policy, който твърдеше, че Мюсюлманско братство е инфилтрирало Белия дом и Агенцията за национална сигурност, получават нов шанс за известност. Като член на администрацията на Рейгън, Гафни се противопоставя на споразуменията за контрол на въоръжението с Москва, като през 1987 г. подава оставка в знак на протест срещу договора за ограничаване на ядрените оръжия със среден обсег.
Не трябва да се забравя, че първият съветник по националната сигурност, който Тръмп назначи, бе Майкъл Флин. Заедно с Майкъл Ледин той бе съавтор на един зловещ трактат, наречен „Бойно поле“, в който се призоваваше за кръстоносен поход срещу мюсюлманския свят. „Намираме се в световна война срещу месианско масово движение на зли хора“, заявяват двамата автори. Това бе един от многото сигнали, че Тръмп е податлив на идеите за цивилизационната битка срещу „ислямо-фашизма„, за която след 11 септември много неокони започнаха да твърдят, че ще доведе до Трета световна война. Заради пламенния си мелинаризъм и непоколебимата си подкрепа за Израел, неоконите се оказват в идентична позиция с християните евангелисти – и двете групи от искрено вярващи се опитват да реализират визията си чрез един човек, който изглежда като неверник.
Вероятно най-голямата сила на неоконсерваторите се крие в сферата на идеите, които Ирвинг Кристол идентифицира преди повече от три десетилетия. Неоконите остават победители в тази битка не защото политиките им са направили света или САЩ по-сигурни, а защото тезите им са водещи по подразбиране – защото почти няма истински алтернативни идеи, които да са подкрепяни и прокарвани със същото усърдие. Външнополитическата дискусия около убийството на Сюлеймани – което доведе само до ускоряване на иранската ядрена програма, отслабване на американското влияние в Близкия Изток и окопаване на теократичния режим в Техеран – се водеше почти изцяло в рамките, определени от неоконите. Тези рамки включват безкритично приемане на тезата за американската военна мощ и доброжелателност – „злонамерената игра“ на Хобс – и естествено наклоняват везните към повече война.
Като минимум може да се каже, че традиционният твърдолинеен подход на Републиканската партия към външната политика вече е дотолкова слят с неоконсерватизма, че двете неща са на практика неразличими. Като максимум, неоконсерватизмът оформя доминиращият външнополитически светоглед във Вашингтон като цяло – поради което дори демократите се надпреварваха да уверяват избирателите, че Сюлеймани е „лош тип“, който си го е търсел. Всякакво изтъкване на потенциалните негативни последици за САЩ от това убийство са посрещани с викове от дясно, че подобни приказки означават да заставаш на страната на врага. Това наистина е политика на „максимален натиск“ – не само в чужбина, но и у дома.
След като Тръмп прие изключително твърдата линия срещу Иран, неоконсерваторите в крайна сметка може и да реализират отколешната си мечта за война с аятоласите. Когато това неизбежно завърши с нова катастрофа, те ще могат да твърдят, че провалът е в резултат на това, че целта не е била преследвана достатъчно енергично – и колелото отново ще се завърти.
About The Author
