Бившият председател на Федералния резерв (ФЕД) на САЩ Пол Адолф Волкър почина тази седмица на 92 годишна възраст. (Повечето материали за тази личност пропускат презимето му, макар то да бе подчертавано с горчива ирония от строители и други хора, които пострадаха в резултат на инфлационните му политики през 80-те). Както написах в Left Business Observer, когато той напусна поста през 1987 г., ако капитализмът раздаваше награди „Герой на натрупването“, то той би бил начело на почетния списък.
Важно е да си спомним какво точно направи той, защото всички посмъртни възхвали по негов адрес неминуемо стерилизират историята. Волкър е назначен за председател на ФЕД от Джими Картър – по препоръка на Дейвид Рокфелер – със задача да овладее инфлацията. Един от съветниците на Картър и негов близък приятел, Брет Ланс, се опитва да го предупреди, че това е грешка, която почти със сигурност ще коства преизбирането. Ланс, за който днес почти никой не си спомня, е прав. Но Картър го игнорира – чарът на Рокфелер се оказва неустоим.
Инфлацията е сложен въпрос. Но тук не е мястото да задълбаваме в тази комплексност. За целта на статията обаче ще отбележа няколко неща. Част от причината за ръста на инфлацията през 70-те години е това, че износителите на петрол надуват цените – от под 4 долара за барел до над 10 долара при първия петролен шок от 1973-74 г. и след това от 15 до 30 долара при втория шок от 1979-80 г. Същевременно страните, изнасящи други суровини, се опитват да правят същото, като производителите на петрол. Тези промени в цените на суровините водят и до призиви за нов световен икономически ред – ред, в който Севера вече няма да е господар на Юга и в който бедните страни ще получат по-голям дял от глобалното богатство.
Във вътрешен план работниците в САЩ демонстрират непокорство. През 70-те години има средно по 300 големи стачки годишно – повече в ранните години, но продължаващи устойчиво през цялото десетилетие. Сред истаблишмента има големи притеснения, че работническата класа е развила сериозен проблем с поведението. Съществува една удобна теория, която интерпретира инфлацията като сигнал за патово положение в класовия конфликт: работниците тласкат заплатите нагоре, а работодателите отговарят с повишаване на цените, за да запазят печалбите си. Ако работниците печелят, това би ударило печалбите; ако пък работодателите излязат отгоре, това би ощетило заплатите. Но нищо от това не се случи в САЩ през 70-те.
В месеца, в който Волкър встъпва в длъжност – август 1979 г., потребителската инфлация достига почти 12% на годишна база. Но безработицата е на ниво от 5.8% – което не е ниско, но е под средното за 70-те. В изявление пред Конгреса няколко месеца по-късно Волкър декларира, че „стандартът на живот на средностатистическия американец трябва да бъде понижен“, за да може да се овладее инфлацията. И той наистина работи здраво, за да постигне това.
Волкър постигна желаното понижаване на стандарта като повиши лихвите до нива, невиждани в историята на САЩ. Ставката на федералните фондове – тя определя лихвите, на които банките си отпускат взаимно кредити – бе покачен от 10.9% при встъпването му в длъжност до 17.6% през април 1980 г. Това драстично затягане на паричната политика запрати икономиката на страната в остра рецесия. Безработицата се покачи с два пункта в рамките на няколко месеца. Икономическият спад е толкова брутален, че Волкър отстъпва и за кратко сваля ставката под 10% през лятото на 1980 г. (Политиката на ФЕД се определя от комитет, но институцията е доминирана от своя председател, а Волкър бе особено налагащ се председател).
Инфлацията обаче остава устойчива при възстановяването на икономиката, така че Волкър отново тръгва на война. Той покачва лихвата по федералните фондове до рекордните 19% през януари 1981 г., оставя я да спадне с няколко пункта през пролетта, след което я вдига пак до 19% през юни и юли. Икономиката изпада в дълбока рецесия – най-тежката от 30-те години (макар че кризата от 2008-2009 г. я задмина). Банкрутиралите бизнеси се множат, а безработицата надминава 8% през ноември 1981 г., 9% през март 1982 г. и 10% през септември 1982 г. Инфлацията спада през 1980 г., но не колкото иска Волкър. Сериозният спад започва в края на 1981 г.
През август 1982 г., когато инфлацията вече е под 6%, Волкър се омилостивява – но не защото работническата класа в САЩ страда, или защото чувствителни към лихвите сектори, като жилищното строителство и производството, са в рецесия – а защото Мексико е на път да „избухне“. Подобно на много други латиноамерикански държави, Мексико е натрупало големи дългове през 70-те, поради което скокът на лихвените проценти съсипва икономиките им. Страхувайки се, че изпадането на Мексико в неплатежоспособност ще срине банковата система, Волкър започва да понижава основните лихвени проценти на ФЕД. През август 1982 г. той ясно заявява, че режимът на екстремно парично свиване е свършил. Инфлацията обаче продължава да спада и минава под 3% през 1983 г.
От гледна точка на управляващата класа, в резултат на тази политика се случват няколко много добри неща. Рецесията взема страха на работническата класа и милиони хора живеят в ужас, че ще изгубят поминъка си. Това усещане е подсилено от разправата на Рейгън със стачкуващите диспечери на въздушния трафик през август 1981 г. Лидерът на стачкуващия колектив е отведен, окован с белезници – образ, който казва повече от хиляда думи. Броят на стачките спада от средно 300 годишно през 70-те до 80 през 90-те и чак до 23 в следващите години. (Това се вписва напълно в разбирането на Волкър, че необходимото понижаване на стандарта на живот изисква организирания труд да бъде психологически пречупен, за да се откаже от претенциите за по-високо заплащане).
Капиталовите пазари започват да растат веднага, след като председателят на ФЕД дава знак, че лихвите вече спадат. Инвеститорите празнуват решаващата победа на собствениците в класовия конфликт – купон, който продължава и до днес. Страхът, насаден от Волкър и Рейгън в съзнанието на работническата класа в САЩ, действа неизменно вече почти 40 години: не отправяй искания, защото може да се окажеш изритан на улицата.
Тази победа в класовата война имаше и международно измерение. Капиталът успешно превърна заплахата от фалит на Мексико в чудесна възможност да преструктурира глобалната икономика според желанията си. Като условие за получаване на нови кредити и разсрочване на старите, длъжниците в Латинска Америка и другаде трябваше да се съгласят да отворят икономиките си за чуждестранен капитал и търговия и да премахнат вътрешните си регулации и субсидии – пълния пакет на хиперкапитализма, познат като „неолиберализъм“.
В рамките на по-малко от десетилетие призивите за нов икономически ред, който да е от полза на Глобалния Юг, бяха заменени с още по-груб световен ред, при който богатите държави казват на бедните какво да правят – като се стигне дори до това, колко да струват основни хранителни продукти. И подобно на вътрешното преструктуриране в САЩ, Волкър се намираше в центъра на тези процеси.
––––––––––––––––––––––––––-
Правило „Волкър“
По времето на администрацията на Обама Волкър успя да си изгради нов образ на изтъкнат критик на ексцесиите на Уолстрийт – въпреки че в по-ранните години на кариерата си е бил вицепрезидент на банка Chase в Манхатън, а след като напуска ФЕД, печели милиони долари като председател на борда на инвестиционната фирма Wolfenson & Co. Той бе превърнат в символ на ангажимента на Демократическата партия към по-силни финансови регулации – най вече чрез включването в Закона Дод-Франк на прословутото „Правило Волкър“, което въвежда ограничения за търгуването за собствена сметка на търговските банки. (Според някои критици това правило представлява просто разводнена версия на Закона Глас-Стийгъл от 1933 г. и на практика е останало беззъбо). Волкър сам признава, че усилията му в това отношение съвсем не са толкова успешни, колкото битката му срещу инфлацията. „Въпреки тази негова решимост, изглежда така и не се научи да води война срещу колегите си банкери толкова ефективно, колкото срещу работническата класа“, пише в списание The Nation Рохан Грей, изследовател на паричните регулации в колежа Корнел.
В анализа си Грей също така отбелязва, че по време на своя мандат начело на Федералния резерв Волкър позволява на безработицата да скочи рязко, което е нарушение на двойния мандат на институцията да се стреми към стабилна инфлация и максимална заетост. Според Грей готовността на Волкър да предприема такива драстични действия е мотивирана от искрената му вяра в доктрината за „стабилните пари“, която поставя ударението върху рестриктивните монетарни политики и се противопоставя остро дори на умерена инфлация (Заглавието на публикуваните му през 2018 г. мемоари е „Походът за стабилни пари и добро управление„.) „Тази му вяра стои и зад консервативния му подход към фискалната политика. Той постоянно говори срещу „прекомерните“ дефицити и „неустойчивия“ национален дълг, а през 2016 г. дори публикува анализ в The New York Times в съавторство с изявения защитник на остеритета и милиардер Пийт Питърсън. Подобно на Питърсън, Волкър като цяло се противопоставя на вдигането на данъците, с изключение на тези върху продажбите, и вярва, че единственият начин за поддържане на фискална платежоспособност е чрез орязване на социалните разходи“, пише Грей.
About The Author
