Румъния е в шок от една седмица, след като на 25 юли 2019 г. бе убита 15-годишната ученичка Александра Мъчешану от централния южен град Каракал. Александра бе отишла в по-голям град на частни уроци, а заради липсата на обществен транспорт е била принудена да се прибере на автостоп. Така тя се оказва отвлечена от автомобилен механик на 57-годишна възраст Георге Динка. Той я води в къща в Каракал и въпреки, че Александра е звъняла няколко пъти на 112, полицията не успява да я открие веднага по сигнала на телефона ѝ, а след това не влиза в къщата до сутринта, заради липсата на разрешение от наблюдаващия прокурор. През тези 19 часа от първия зов за помощ на Александра до влизането на полицията в къщата, където тя е била отвлечена, момичето е изнасилено и убито.
Случаят разтърси Румъния не само заради бруталността на престъплението срещу девойката, но и заради факта, че държавните институции действат необяснимо бавно, позволявайки на престъпника да реализира докрай своя план.
Александра Мъчешану бе отвлечена от човек, който се занимава с таксиметрови услуги без лиценз. Правителството неотдавна прекрати безплатния транспорт на окръжно ниво, така че частните превозвачи не пътуват по линиите, които не им носят печалба.
Момичето е звъняло на 112. Но на полицията ѝ отнема 19 часа да се намеси. На 30 юли 2019 бяха публикувани аудиозаписите на разговорите на Александра с телефон 112 и с полицай. Невъобразимо непрофесионални и добри обидни са реакциите на хората, с които тя разговоря и на които тя през сълзи казва какво ѝ се е случило няколко часа преди да бъде убита брутално.
Освен Александра сега става ясно, че преди три месеца Динка убива и друго момиче от района – Луиза Меленку. В същия контекст до медиите достига и случай от 2012 г. на трафик на жени, които да бъдат използвани във военната база в Девеселу, където днес са разположени американски войски.
Румъния е разтърсена от смъртта на Александа. Травмата е по-сериозна дори от пожара в клуб „Колектив“, който остави над 60 жертви. Сега се появяват най-различни отговори кой е виновен.
Някои припомнят за прокурора, който не е разрешил спасяването на Александра, като забранява на полицаите да влязат в дома на престъпника. Този прокурор е бил отличен от Лаура Кьовеши, което автоматично настройва срещу него противниците на движението #rezist, организирало големите протести в подкрепа на борбата с корупцията през 2017 г.
Полицаите са чакали часове наред пред портата на жилището на престъпника. Но някои твърдят, че полицаите не са имали нужда от мандат за претърсване, а са можели да влязат вътре с мотива, че спасяват живот. Така вината пада върху правителството на Социалдемократическата партия. Премиерът Виорика Дънчила обяви, че обмисля референдум, с който да се допита до населението дали да не се увеличат наказанията за изнасилване и други престъпления.
В Букурещ пред министерството на вътрешните работи в неделя, 28 юли 2019 г., се проведе феминистки протест под лозунга „Патриархатът убива“. Активистките написаха на сградата на министерството „Полицията убива“. В пресата се появиха различни опити да се осмисли ситуацията. „Барикада“ предлага гледната точка на публицистката Мария Чернат.
Миналата седмица безпомощно присъствахме на хрониката на едно очаквано убийство. До смъртта на Александра Мъчешану се стигна след невъобразима верига от некомпетентност, безчувственост и презрение. Но е погрешно да мислим, че това е престъпление с един виновен. Не е и само полът на жертвата, който е довел до трагичния инцидент. Да си момиче и да си бедна в същото време е почти сигурно осъждане на злоупотреба с тебе. Бедността и полът на жертвата от една страна и класовото отношение и мизогинията от друга, се пресичат по разтърсващ начин в този случай.
Чета много свидетелства на жени, срещу които са се извършили посегателства в Румъния. Естествено и аз имам подобна история. Но тя е отчасти щастлива. Беше девет часа сутринта. Бях в шести клас и отивах на тенис. Един мъж с тежки проблеми в поведението започна да ме следва. Повтаряше ми, че съм „курва“ и че трябва да отида с него. Стори ми се доста опасно, но в същото време в мой стил не можах да се въздържа да не попитам с искрено любопитство: „Откъде знаеш?“. Това бе първото, което ме изненада: сигурността на твърдението. Преди всичко исках да знам… на какво почиват думите му? Само че скоро си дадох сметка, че това не е моментът за подобни разговори. След 500 м видях полицай. Отидох при него и му казах какво се случва. Той не бе на работа в този момент. Идваше в извънработно време, за да си вземе някакъв документ от кметството. Изслуша ме внимателно и последва агресора. Преди това ми говори много спокойно и ме посъветва да кажа всичко на родителите си и да бъда внимателна, защото законът има несъвършенства. Със сигурност щели да хванат насилника, но повече от глоба не могат да му направят. Сексуалният тормоз още се намираше в годината на позволението – 1991-ва, и бе по-малко известна концепция дори от тази за НЛО.
Това бе първият ми контакт с полицията и бе позитивен. Може би ще бъде полезно едно изследване за еволюцията на тази институция. Но да не вземем да препием със студена вода от резултатите му. Милицията биеше доста – специално ромите. Родителите ми разказваха ужасяващи епизоди с роми, хванати, че крадат във фабриката, където работят. Но изглеждаше, че милицията имаше уважение към наемните работници. Бяхме донякъде от една и съща социална класа. Сега изглежда, че полицията действа, само когато става въпрос за привилегировани финансово личности.
През 2012 г. пресата съобщава за дело на прокуратурата за организираната престъпност и тероризма. То е за това, че 30 ученички са били принудени да извършват сексуални услуги, а сред клиентите им са и военните от базата в Девеселу (където днес са разположени елементи на американската противоракетна отбрана – бел. прев.). По това дело само две лица се конституират като обвинители в граждански план. Защо ли? Понеже жертвите на трафикантите са момичета, но не какви да е момичета. Бедността, липсата на система за социална поддръжка, на родители, които да ги търсят и които да се оплачат в техен интерес, ги превръщат в сигурни жертви. Полът и класата се пресичат в тези случаи. Никой не е луд да отвлече момичета от квартал Primăverii (заможна зона в северен Букурещ, където се намира и музеят на Николае Чаушеску – бел. прев.). Родителите на тези момичета и полицията ще действат незабавно.
Представете си, че на мястото на Александра Мъчешану бе дъщерята на префекта или на кмета. Институциите действат напоследък само за привилегированите. Не става въпрос да приватизираме полицията. Тя е приватизирана в смисъл, че не работи за бедните момичета. Действа като частна фирма за охрана. Само че Александра, колкото и странно да изглежда, имаше своята привилегия: нейният чичо е Александру Кумпанашу (представител на гражданското общество и специалист по борба с корупцията – бел. прев.). Ако освен бедна беше и циганка, сигурно никой не би научил нищо за нея. Фактът, че имаше чичо, силно свързан със силовите институции (близък до бившия вътрешен министър Габриел Опря), позволява на Александра да излезе в медийното пространство. Но колко ли такива случаи протичат без да разберем?
Основният елемент е зверството. Делото на DIICOT от 2012 г. ни показва нагледно това. Фактът, че друго момиче – Луиза Меленку, е било отвлечено преди три месеца от Георге Динка ни показва същото. Случаят обаче става изключителен заради силата на чичото на момичето – Александру Кумпанашу, който успява да постави историята ѝ на пръв план в медиите, там, където е мястото на много други подобни истории. Благодарение на Кумпанашу знаем, че бащата на момичето е бил принуден лично да разбие вратите, за да се извърши претърсване. Полицаите предполагали, че тя е избягала със свой любим, защото такива са момичетата днес…. Бащата е бил дори шантажиран – ако се окаже, че тя си е „легнала с някого“, бащата ще плати претърсванията!
Селска Румъния се превръща от години в джунгла, където мафиотските кланове раздават правосъдието под погледа на полицията и на другите служби, за които плащаме сериозни суми. Мизогинията на полицията е допълнена от абсурдни мерки. Физическите тестове за влизане в Полицейската академия бяха засилени. Момичетата са добри в ученето и успяваха досега да влязат с отличия. Новите тестове правят много труден достъпа на жени до професията. Въпреки това, както виждаме в случая с Александра, полицията има нужда на първо място от мозък и сърце, а после от мускули. Имаме нужда от гражданско чувство и от институция, която да работи за всички граждани независимо от етнос, пол или класа. Имаме нужда и от национална стратегия за борба с насилието срещу жени, но и от коренно различна икономическа система. Сегашната създава неравенства, до степен че разликата между нас става тази между живота и смъртта. Ако си бедна, умираш в неизвестност. Имаш ли пари, всички се мобилизират да те спасят.
Накрая в коментара си ще се спра и на пресата. Най-тежкото освен дезинформациите и емоционалните реакции е опитът да се намерят прости решения на сложен проблем. Не знаем дали Георге Динка не е част от мрежа, дали не е имал съучастници. А е жизненоважно да разберем. Да не се радваме, че сме хванали чудовището и сега като в приказките за преди сън, всичко става розово. „Лявото“ правителство приватизира публичния окръжен транспорт и това го прави морален съучастник. Същото се отнася за службата, която има достъп до геолокацията на мобилните ни телефони, до полицията и до културата на изнасилването, в която живеем . Може да е имало и съучастници от мрежа за трафик на човешки същества.
В един ироничен пост във фейсбук призовах онези, които пишат за „Спутник“, да не пишат повече нищо. В Румъния не знаем каква е истината, но и сме уверени, че руснаците винаги лъжат. Поради тази причина за една информация най-лошото нещо е да се появи на страниците на „Спутник“. Би било добре, ако журналистите там не публикуват всяка попаднала им информация, представяща в негативна светлина американците и базата в Девеселу. Те просто дискредитират от самото начало всеки опит да се говори за хипотезите за престъпленията в района, свързани с военната база. Тук разбираме че руската пропаганда не е обмислена. Вместо да направят свое разследване, те са доволни да препечатат полуистини, да им сложат гръмки заглавия и така да помогнат на врага! Най-голямата помощ, която могат да предложат от „Спутник“ на журналистите, които не искат да изследват подобни хипотези, е да пишат за нея. Сега е опасно да мислиш, че може би цялата история се е развила така, защото Динка е доставчик на девойки за „отбрана“ военна клиентела. Преследва ни не само убийството на Луиза Меленку от самия Динка, но и делото от 2012 г. на прокуратурата за борба с тероризма и организираната престъпност. Може би Динка е бил изолиран случай, но ако има по-сериозни съучастници? Така, както вървят нещата, „Спутник“ първи би погребал подобна хипотеза.
Това обаче са само вторични елементи от ужасяващата картина. В момента е важно да не гледаме само част от цялото. Динка е симптом:
- на културата на пасивността, в която съседите и семейството знаят за насилието на Динка над жени, но не реагират;
- на сексистката култура на румънските полицаи, които виждат разрешаването на сложните казуси от този тип на първо място в категорията на мускулите и после на мозъка, както показва изпита за влизане в Полицейската академия;
- на покварена икономическа система, която създава неравенства, способни да доведат до фатална развръзка за онези, които нямат място на масата на привилегированите;
- на ретроградната култура на политиците, които търсят незрели решения на сериозните проблеми – лагерът на движението #rezist е блокирана в лозунга си „Да го духат социалдемократите“, а Виорика Дънчила иска референдум за по-сериозни наказания за изнасилване и други престъпления, без да търси консултация с феминистките организации, специализирани в изследването и борбата с насилието срещу жени;
- на начина, по който са третирани трагедиите, в които се виждат пороците на силовите институции – предлагат се решения, водещи до още повече силови институции;
- на явно съжителство между силовите институции и престъпниците, които неведнъж се измъкват от правосъдието по чудноват начин;
- на трафика на уязвими хора, за които полът и класата са почти винаги тежко бреме.
About The Author
