Нейтън Дж. Робинсън, Current Affairs
Проблемът на моржовете е, че не харчат пари. Ако предпочитанията на един морж бяха подплатени с кеш, той можеше да каже: „Ще дам 10 американски долара за правото да седя на това парче лед в продължение на час“. Така щеше да се появи цяла индустрия посветена на това да обслужва нуждите и желанията на този вид. Щяха да им се предлагат пакетни ваканции, лизинг и круизи, при това с разнообразни финансови опции.
Подобно на всички други диви животни обаче, моржовете са принципно без пукната пара. Не могат да се правят пари от това да им се осигурява каквото искат. Така че доколкото изобщо имат шанс да получат нещо, то ще е защото желаното от тях случайно съвпада с това, което група богати човеци също искат за подходящо за моржовете. Съдбата на бедния морж зависи изцяло от прищевките и фантазиите на богатите човеци.
Ако сте гледали втория епизод на новия документален сериал на Дейвид Атънбро по Netflix, вероятно сте се разревали. Той включва емоционално опустошителни кадри, които показват как твърде много моржове се опитват да се натикат на тясно парче земя заради изчезването на леда. Претъпкано е до крайност, а хилядите моржове изглеждат болнави и нещастни (миризмата е невъобразима). Някои се опитват да избегнат смачкването, като се качват на по-високо. За съжаление теренът е каменист, а моржовете са по-добри в поклащането, отколкото в катеренето. Атънбро описва някои от най-смущаващите кадри, появявали се в природонаучен филм: нестабилни моржове губят опора и падат към смъртта си от върха на скалите. Виждаме момента, в който се подхлъзват, гледаме ги как падат, и след това ги виждаме безжизнени на земята. Това е ужасяващо по всеки един начин.
Включването на тези кадри обаче се оказва „спорно за зрителите“, защото хората не обичат да ги карат да се чувстват неудобно. Предполага се, че филмите на Дейвид Атънбро трябва само да ви надъхат и да ви позволят да се превъзнасяте колко тотално страхотна е природата. Вкарването на климатичните промени ги превръща в много потискаща работа. Така стават твърде реални. Но Атънбро ясно заявява, че вече няма да играе игрички: „Райската градина вече не съществува„, декларира той.
Ние разбира се знаем защо Райската градина вече я няма. Причината е катастрофалният ефект, който нашият вид има над всичко друго на планетата. Нов доклад на ООН предулреждава, че „човешките дейности застрашават повече видове с измиране повече от всякога досега“. Около един милион вида са изправени пред изчезване, много от тях рамките на десетилетия. Този доклад представлява – както все по-често се отнася за такива изследвания – мрачно четиво. New York Times го обобщава така:
„В повечето големи земни местообитания, от саваните в Африка до тропическите гори на Южна Америка, средното изобилие на местния растителен и животински живот е спаднало с 20% или повече, главно през последния век. Тъй като човешкото население преминава 7 милиарда, дейности като земеделие, дърводобив, бракониерство, риболов и минно дело променят естествения свят със скорост, „безпрецедентна в човешката история““
Но в доклада има и нещо любопитно, нещо което човек може и да не забележи без скептичния цинизъм на киселия левичар. Изследването говори за щетите, които нанасяме на другите видове, но аргументира нуждата от действие най-вече от гледна точка на собствения ни интерес. В самото начало на увода, преди да са описани реалните щети, се говори за „жизненоважния принос“ който природата има за хората. Докладът се опитва да ни разтревожи за ситуацията като ни показва, че дивата природа „е от съществено значение за човешкото съществуване и доброто качество на живот“, като „в повечето случаи приноса на природата за хората не може да бъде напълно заменен, а понякога е напълно незаменим“. Не го прави за животните, направи го за себе си.
Това представяне на нещата се появява и в отразяването на доклада в New York Times:
„Дълго време хората мислеха за биоразбнообразието като за спасяване на природата заради самата нея“, казва Робърт Уотсън, председател на междуправителствената научно-политическа Платформа по биоразнообразие и екосистеми, която изготвя оценки по искане на националните правителства. „Но този доклад показва ясно връзките между биоразнообразието, природата и неща като храната, сигурността и чистата вода – както в богатите, така и в бедните страни. Предишен доклад на групата изчислява, че в Америките дивата природа осигурява на хората немонетизирани ползи на стойност 24 трлн. долара годишно. Амазонската джунгла абсорбира огромни количества въглероден диоксид и спомага за забавяне на темпа на глобалното затопляне. Влажните зони пречистват питейна вода. Кораловите рифове поддържат туризма и риболова в Карибите. Екзотичните тропически растения са в основата на различни лекарства.“
Мисля е ясно защо учените от ООН чувстват за нужно да подготвят терена по такъв начин. Много е трудно да накараш хората да се загрижат за природата „заради самата нея“, но „трилиони долари немонетизирани ползи“ са нещо съвсем друго. Ако може да се докаже, че биоразнообразието допринася за глобалната икономика, то тогава може и да можем да бъдем убедени да го запазим.
Но какво ако има много видове, които не допринасят за глобалната икономика? Какво ако съществуването им не е необходимо за собственото ни благосъстояние? Какво ако те всъщност са пречка за икономическия растеж, а уважението към живота им ще изисква от нас трилиони долари разходи? Какво ако моржовете са икономически безполезни? Какво тогава?
Никога не съм харесвал думата „неолиберализъм“, но в крайна сметка я използвам доста често, тъй като тя описва точно определена повсеместна идеологическа тенденция, която вижда „максимизирането на икономическата стойност“ като нещо изцяло положително. Ако искаш да критикуваш нещо, което„максимизира икономическата стойност“, като например превръщането на всички тропически гори в плантации за палмово масло, единственият аргумент, който ти остава е, че то всъщност не максимизира икономическата стойност, че тропическите гори допринасят повече за БВП, отколкото си мислим. Писал съм как същата тенденция се очертава и в образователната политика: пазарните консерватори ще кажат, че обществените училища или хуманитарните катедри са неефективен начин за максимизиране на човешкия капитал, а пазарните либерали ще кажат, че всъщност има много недооценени икономически ползи.
Вероятно авторите на доклада на ООН са прави, че ние трябва да „въведем стимули, отговарящи на стойността на приноса, който има дивата природа за хората“. Но аз обаче все още не съм готов да спра да мисля за природата „заради самата нея“, за приноса на природата към самата природа. Всъщност смятам, че „заради самата нея“ е напълно неубедителен начин да представиш проблема, освен това звучи почти като тавтология (запазване на природата, защото е природа). По-добър начин да се каже това е, че животните имат свой живот и желания, и тяхното съществуване има стойност, независима от това какво са способни те да дадат на нас.
Тази „икономическа“ логика, при липсата на ясно морално разбиране какво заслужават живите същества, може да ни доведе до това да оправдаваме дори най-невъобразимо ужасните неща. Да речем, например, че някакъв луд учен създаде чрез генно инженерство Съвършеното същество. То е компаньон за човеците, забавлява ги, освен това те могат да го използват за храна – то е максимално ефективно в това да ни задоволява. Ако решим да изтребим 50% от дивите животни чрез програма за индустриализирано убийство, и посветим така освободилата се земя на култивиране на Съвършеното същество (което впрочем е способно и да възстановява екологичните дисбаланси по-добре от неефективната смесица от абсурдно изглеждащи видове, с която разполагаме сега), световният БВП ще нарасне с трилиони долара, а човешкото щастие ще скочи до небето. Какво ще ни каже ООН тогава? Че ние трябва рязко да ограничим развитието на глобалната икономика, за да спасяваме хипопотамите заради самите тях? Какво са направили те за нас, освен да ни тъпчат, дъвчат и давят? Съвършеното същество си е супер.
Фактът е, че дивите животни нямат смисъл в капитализма. Капитализмът функционира според доста прост набор от правила. Твоите желания са уважавани според обема на икономически ресурси, с които разполагаш. Всяко диво животно е бедно, така че дивите животни не получават „глас“ относно това как трябва да бъдат използвани икономическите ресурси.
Проблемът за животните е, че те не са „за“ каквото и да е. Те просто са там. Тези от нас, които искат да ги спасят, да предотвратят разрушаването на местообитанията им, за да се построи нов търговски център, може да се опитаме да открием как животът им да стане рентабилен. Може да пробваме с „екотуризъм“: спасете природата, защото хората ще плащат, за да я гледат. Но пък може да се окаже, че се нуждаем само от 1% от съществуващата в момента природа, за да задоволим изискванията на туристите. Докато опазваш един морж, хората ще могат да идват и да го гледат – останалите обаче ще си останат пречка пред Растежа. Предлагането на моржовски труд надвишава човешкото търсене на моржовски труд. Точно както в системата на капитализъм ти си компенсиран само до степента, в която си способен да направиш нещо от стойност за тези, които вече имат пари (съжалявам деца, старци и инвалиди – да се бяхте научили да програмирате), така и животните получават разрешение да живеят само до степента, в която са способни да осигуряват ползи за хората.
Поради това дивите животни се оказват нещо като огромен глобален пролетариат, и биват експлоатирани и унищожавани от безмилостната човешка буржоазия. Късметлиите сред тях са тези, които имат някакво умение, което може да се продава – например да са домашни любимци – и съответно могат да разменят труда си (компания и забавление) срещу легло и храна. Кучетата се справят доста добре, защото се е случило така, че ги харесваме. Прасетата, за техен лош късмет, са открили, че макар да имат същите емоционални способности като кучетата, ние не се наслаждаваме толкова на компанията им. Тяхната най-продаваема стока е собствената им плът*. Прасетата обаче може да се окажат сравнително късметлии. Поне имаме финансов интерес в това да поддържаме живота им, макар и с цел в крайна сметка да сложим насилствен край на тези животи и да погълнем труповете им. Някои видове просто се оказват „на пътя“ на глобалното развитие. Те ще бъдат изтребени, защото нямат значение.
За милионите други същества, с които споделяме тази голяма синя планета, човешката цивилизация представлява машина за смърт. Ние строим пътища през техните домове, след което ако някои от тях се опитат да пресекат, ще бъдат размазани. Ние изтезаваме и избиваме милиарди от тях в системата си за изхранване. Ние сваряваме цялата им планета, и ако продължим да го правим още 50, 100 или 1000 години, колко от тях ще оцелеят?
Аз не съм от онези природозащитници, които вярват, че човеците са рак за планетата – макар че понякога се случва да погледна някое безжизнено предградие, откъдето всяко диво същество е било изкоренено, и в главата ми да се завъртят подобни мисли. Аз ни харесвам и имам надежда за това, което можем да постигнем заедно. Но не е достатъчно да приемем рамката на ООН и да признаем монетарната стойност на природата. Ние също така трябва да развием емпатия към съществата, различни от нас, както и усещане за солидарност с другарите пролетарии от всички видове. Това звучи глупаво, знам, но не виждам друг начин, по който да попречим на бруталната логика на ефективността да причини смърт в невъобразими мащаби.
Ако се опитваш да подредиш света по рационален начин, съществуването на фламингото е абсурд. Нашите опити да го оправдаем ще се провалят. „О да, ние определено се нуждаем от тези, защото… ами доста е забавно да ги наблюдаваш, нали?“. Нуждаем се от светоглед, който изобщо не иска от съществата да се доказват, уважава съществуването им „заради самите тях“, и ги обича защото самото им присъствие на Земята представлява чудотворният резултат от един изключително невероятен процес. Смешно изглеждащите зверове, които живеят редом с нас не са инструменти, които да бъдат експлоатирани за увеличаване на нашата задоволеност, а равноправни пътници в мистериозното пътешествие на нашия космически кораб Земя.
Същата логика за „присъщата стойност“ трябва да ръководи и отношение ни към другите човеци. Защо хората „заслужават“ някои да се грижи за тях, дори когато не „допринасят“? Защото самото съществуване на живота е нещо толкова рядко и специално, че хората сами по себе си са оправдание за съществуването си. Никой не би трябвало да доказва, че може да предложи някаква уникална полза за богатите, поради което заслужава да яде, да се лекува или да се образова.
Светът е място на изобилие, което може да бъде споделено от всички, ако можем да се освободим от отвратителния идеологически затвор на икономическото мислене. Нито ние, нито моржовете би трябвало да се нуждаем от капитал, за да има животът ни стойност.
*Разбира се, когато говоря за „пазари“ и „размяна“, някой би могъл да посочи, че животните просто са заробени, тъй като няма момент, в който някой им предлага да подпишат договор и им дава опцията да си тръгнат. Но аз никога не съм бил от онези наивни люде, които смятат, че подобен тип „свобода“ има особен смисъл, така че не виждам нужда да правя разграничение между двата типа системи.
About The Author
