Преди време в силно плуралистичното ни телевизионно пространство имаше един вълшебник Илиян, който прогнозираше бъдещето и разваляше магии с помощта на митичната катерица Беатрис. Маг Илиян с плам и усърдие изпълняваше своята обществена функция под одобрителните овации на вярната си публика без никой от тях да се усъмни в методологическата коректност и емпиричната ефективност на магическия метод.
Ако попитате представител на десен тинк-танк дали вярва в Илиян и Беатрис ще получите твърд отрицателен отговор, придружен вероятно с презрение към митологично мистичния, нерационален и шарлатански характер на подобни практики. Ако обаче се опитате да си поговорите с него за данъци, най-вероятно с изумление ще установите, че катерицата Беатрис има сериозен конкурент на полето на свръхестествената истина в лицето на един култ, който ще наречем „данъците са тежест“. Култ, отричащ традиционното предназначение на данъците като средство за поддържане на баланс в обществото.
На пръв поглед между Беатрис и идеята за „неморалността на данъчното бреме“ (особено за богатите) няма нищо общо. Беатрис е мистична фикция, докато на метафората „данъците са тежест“, е придаден статут на природен закон, генерализиран принцип на рационалността, универсален морален императив. Ако някой изрази съмнение или различно мнение, то е тълкувано като атрибут на невежеството или резултат от моралното падение на лузъра. Да оставим настрана как подобна представа за себе си и другите кореспондира с базисни елементи на демократичната политическа култура. Тук става въпрос за превръщането на фанатизма в условие за нормалност.
„Данъчната тежест“ и „данъчно облекчение“ не са обективни категории. Те са концептуални метафори, езикови конструкции, чиято функция е да интерпретират действителността през „правилната“ идеологическа рамка. Американският когнитивен лингвист Джордж Лейкъф забелязва че метафората „данъчна тежест – данъчно облекчение“ е базирана върху два традиционни разказа.
Първият е разказът за спасението. В рамката на този разказ имаме следните семантични роли: Невинната жертва, Злодея и Добрия герой. Сюжетът се движи от акта на злодеяние, което причинява вреда на невинната жертва. Сценарият се развива приблизително така: В началото злодеят наранява жертвата. Централното действие се върти около борбата на Героя срещу Злодея. На финала Героят побеждава злодея. Крайното състояние – жертвата е спасена, героят възнаграден, злодеят наказан.
Този разказ се свързва с разказа за страданието. В него основните роли са на Страдащият и Лечителят, които си взаимодействат на терена на страданието, причината за него и облекчението. Сценарият се развива така: На старта причината за страданието причинява страдание на страдащия. Централният елемент е въздействието на лечителя върху източника на страдание. В края Лечителят облекчава страданието на страдащия. Като крайно състояние имаме: страдащият получава облекчение, лечителят получава възхвала, причината за страданието е осуетена.
Като съчетаем двата разказа забелязваме следните връзки: невинната жертва от единия кореспондира със страдащия от другите. Героят от първия разказ във втория е Лечителят. Злодеят е причината за страданието. Битката на Героя срещу Злодея кореспондира с действията на лечителя върху източника на страдание.
Когато прибавим понятието данъци към подобни мисловни схеми и сценарии се получава следното проектиране: Страданието това са данъците; Причината за страданието са онези, които искат (повече) данъци. Или поне по-справедливо разпределение на внасяните данъци между бедните и богатите; Лечителят това са противниците на данъците, Облекчението – намаляването на данъците; Наградата – възхвала на намаляването на данъци; Наказанието – защитниците на данъците са парирани. Следователно тези, които плащат данъци са жертви, онези, които искат данъци са злодеи, тоест „лоши“, а противниците на данъците са герои, тоест „добри“.
И всеки път, когато чуем или употребим метафората „данъчна тежест“ или респективно „данъчно облекчение“ ние възпроизвеждаме мисловните схеми и интерпретираме действителността в категориите на двата традиционни, митологични ако щете, разказа. Ако просто заменим лечителят с Института за пазарна икономика (или който и да е десен тинк-танк), ще си дадем сметка за източниците на легитимност и убедителност на тяхната икономическа експертиза. Ако заменим лечителя с катерицата Беатрис ще си дадем сметка за източника на легитимност и убедителност на маг Илиян. Оказва се, че и „върховната инстанция на разума“ (десните тинк-танкове) и „долнопробното суеверие“ (катерицата Беатрис) в основата си разчитат на идентични мисловни схеми и представи.
Метафората „данъците са тежест“ има смисъл само в контекста на определена идеологическа перспектива. В нейната основа стоят различни модификация на парадигмата за рационалния актьор. Икономиката и обществото се състоят индивиди, заети да максимизират собствените си рационални интереси (рационално тук е символ на индивидуална полза) с минимална външна намеса. Честно и справедливо е всичко онова, което позволява максимизирането на индивидуалния собствен интерес. Резултатите се считат за справедливи, ако преследването на индивидуалните цели не е ограничено от външни държавни регулации (извън защитата на правата на частна собственост). Ако в резултат на рационалното преследване на индивидуалния интерес се получат социални неравенства, то те не са несправедливи сами за себе си.
Според този модел, всяка намеса в полето на пазара, която цели намаляване на социалните неравенства се мисли като ограничаване на индивидуалния личен интерес и се счита за несправедлива. Това, което получаваш на пазара, е това което сам си си заслужил, зависи само и единствено от теб, и по тази причина то е твое и само твое по право. Ако получиш нещо, което не си изкарал сам, ставаш зависим, губиш самодисциплина и започваш да разчиташ на другите, което те прави нерационален и не морален. Подобна представа за рационалността (като ориентиране към индивидуалната полза) ни се разказва като универсална характеристика на човека, която произтича от егоистичната му природа.
Антропологическото знание отдавна е показало, че в бездържавни общества представата за честност и справедливост е резултат от принципа на обща или генерализирана реципрочност, който предполага разпределянето на ресурсите в общността на относително равна основа. Този принцип следва да гарантира, че няма да има хора, които да са лишени от необходимите им за живот материални или символни ресурси. С други думи в основата на този тип взаимодействия стоят алтруизмът и емпатията. В този смисъл, ако приложим идеологическите догми представени по–горе, то това би означавало, че коренните жители на Африка, Полинезия и Южна Америка не са хора. Между другото, това не е непопулярно схващане в неолибералните среди. Тук не става въпрос просто за естетически вкусове, а за дълбочинни идеологически основания, които ги сближават до крайната десница и неонацистите. Това обаче е друга тема.
Ако за момент допуснем, че хората са алтруисти и емпатията е в основата на рационалното поведение то тогава целият този модел се обезсмисля. Тогава данъците не биха били тежест, а да речем вноски за поддържане на общността, а плащането им знак за отговорност и добродетелност. А основания за подобно допускане можем да намерим навсякъде около нас. Само че в догматичното идеологическо мислене емпиричната реалност няма значение – значение има моделът. Смислен разговор за данъците може да се води само, ако се излезе от този модел. Тук не става въпрос десницата да се откаже от него, а просто да си представи, да си помисли, че е възможна и друга гледна точка.
Но ако все пак неолибералите продължат да настояват за универсалната валидност на своята представа за човека и рационалността, то тогава единствено възможният им събеседник ще остане катерицата Беатрис. Или крайната десница.
