На 26 юни т.г., навръх 110-годишнината от рождението на големия демократ, президента социалист на Чили Салвадор Алиенде, убит при военния преврат през 1973 г., Центърът по латиноамерикански изследвания към СУ „Св. Кл. Охридски” организира среща дискусия на тема „Политически алтернативи в Латинска Америка, 110 години от рождението на Салвадор Алиенде”.
В различните изказвания се чуха важни тези и заключения за политическите модели не само в Латинска Америка, но и в целия свят.
Специален интерес предизвика изказването на Н. Пр. Ориета Капони, извънреден и пълномощен посланик на Боливарска република Венецуела в България. Тя бе възпрепятствана лично да вземе участие в срещата дискусия, затова изпрати своя текст писмено и той бе прочетен пред аудиторията от първия секретар на венецуелското посолство Джанли Перес.
Повдигнатата в този обзор на Н. Пр. Ориета Капони тема за демокрацията е ключова за търсенията на човечеството на по-справедливи и хуманни модели. Затова предлагаме текста и на вниманието на читателите на „Барикада” – още повече, че днес, 5 юли, е националният празник на Венецуела. Той е обявен в чест на приетата на 5 юли 1811 г. Декларация за независимост на страната.
Да почетем паметта на Салвадор Алиенде е равнозначно на почитане на демокрацията пред ужасите на диктатурата и репресиите. Салвадор Алиенде зае президентския пост, избран от чилийския народ, и от самото начало си постави за цел да изпълни обещанията, дадени по време на кампанията му – да подобри условията на живот на онеправданите и да попречи голяма част от богатствата на страната да бъдат изнесени от големи транснационални компании, като само малцина привилегировани граждани да бъдат облагодетелствани. Това бяха неговите непростими „грехове”, довели до свалянето на законното му правителство чрез преврат, който наложи една от най-ужасните диктатури в съвременната история.
25 години след този страшен държавен преврат, във Венецуела беше избран Команданте Уго Чавес, друг голям защитник на истинската демокрация.
За да се разбере наистина какво се случва във Венецуела и за да се преодолее ужасната медийна война, която се води в световен мащаб срещу боливарския процес, заклеймен като диктатура, е необходимо да се обсъди понятието демокрация.
Първото нещо, което следва да се подчертае е, че този термин не е еднозначен за всички, поради което няма единна дефиниция за демокрация. Абстрактната демокрация не съществува, а винаги е свързана или поддържана от определени социални групи с техните съответни икономически, политически и идеологически интереси.
Моделът на демокрация, който се превръща в реалност в Боливарска република Венецуела от 1999 г. насам, е демокрацията на участието на социалната справедливост, приоритетна разпоредба на Конституцията, одобрена от народния референдум през 1999 г. Това е демокрация, която обхваща целия народ, защото в противен случай биха били невъзможни участието и водещата роля на гражданското общество в основните решения на правителството.
Тъй като една демокрация с участието на народа, боливарската демокрация е преди всичко една хуманна, народна, етична система, която защитава суверенитета, националната идентичност и социалната еманципация.
Това е система, която позволява „демокрацията да бъде демократизирана“, като народната власт бъде превърната в реалност, т.е. система, благодарение на която гражданите не само избират своите ръководители през определен период от време, но също така имат възможността самите те да бъдат избирани за ръководители. Демокрацията е гражданско участие в общественото пространство чрез съзнателни социални практики, насочени към защита на всичко, което осигурява един достоен човешки живот.
Важно е да се разграничи демокрацията с участието на народа от либералната представителна демокрация. Демокрацията, определена в Конституцията на Боливарска република Венецуела от 1999 г., не е представителна. Боливарската революция излиза извън рамките на либералната представителна демокрация и изгражда една истинска демокрация, която насърчава участието на хората от народа чрез механизми и институции, даващи възможност за реално упражняване на народната власт.
От 1999 г. насам, през всичките тези години на Боливарската революция, правителството на САЩ с нарастваща интензивност напада, блокира, санкционира и атакува през първите години правителството на Команданте Чавес, a след неговата кончина – правителството на президента Mадуро, с аргумента, че цялата тази многостранна война има само една цел: „да възстанови демокрацията във Венецуела“. Днес в тази война срещу боливарското правителство се присъединиха ЕС и някои страни от Латинска Америка.
Логично е да се запитаме за каква демокрация говори правителството на САЩ и неговите съюзници и защо не зачитат демокрацията, която се упражнява в Боливарска република Венецуела. Една важна насока е дадена в „демократичната клауза“ на Междуамериканската демократична харта на Организацията на американските държави (OAД), която е неразривно свързана с правилата за строги ограничения на международните финансови институции и е обосновка пар екселанс за упражняването на военна агресия, санкции и икономически блокади.
В посочената Харта се определя, че представителната демокрация е „единствената легитимна форма на управление“ на американския континент. Тази представа за демокрацията се базира на предпоставката, че функционирането на капиталистическата система е задължително изискване за демокрация. С други думи, тя се основава на идеята, че може да има капитализъм без демокрация, но не и демокрация без капитализъм. Теорията за представителната демокрация счита, че държавата трябва да подпомага и никога да не пречи на естествената тенденция на капитализма към концентрация на богатство и икономическа и социална поляризация, т.е. става въпрос за теория, която елиминира възможността формални аспекти на демокрацията като избори, изборни гласове и политически партии да могат да бъдат използвани като ефективно средство за постигане на целите на народа.
Либералната представителна демокрация е насочена повече към автономията в частната сфера, отколкото към възможността за активно участие в упражняването на властта, поради което тази теория не е логично свързана с демокрацията, определя се по-скоро като „демокрация за мнозинството“ и почти няма отношение към упражняването на демокрацията с участието на народа.
Моделът на представителната демокрация е този, който предлагат и защитават САЩ и техните съюзници. Този модел, разбира се, не може да приеме по никакъв начин осъществените от народа процеси на промяна като тези, започнали във Венецуела след изборната победа на Команданте Уго Чавес, тъй като в рамките на теорията за либералната представителна демокрация е невъзможно е да се говори за демокрация с участието на народа.
Представителната демокрация блокира участието на гражданите отвъд упражняването на гласуването, колкото е необходимо, за да властва и да оцелее „без претоварване“, с пасивния консенсус, ниската култура и политическо съзнание на мнозинството.
Точно обратното, теорията за демокрацията, създадена от Команданте Уго Чавес и защитавана от президента Николас Мадуро, предполага демократично участие на всички граждани в процеса на вземане на решения чрез народни събрания, референдуми и избори.
Тази демокрация за народа, която отделя 70% от националния бюджет за социалните програми, не може да бъде приета от страните и международните организации, които смятат, че свободата се ограничава до „свобода на пазара“ и че волята на народа може да бъде призната, само когато не пречи на интересите на транснационалните корпорации и финансовите центрове.
Затова правителства с президенти, които не са били избрани чрез преки избори, а са наложени чрез държавен преврат; страни с президенти, санкционирани за срамни скандали за корупция и обвинени във връзки с наркокартелите и в които тези картели и паравоенните определят държавната политика; правителства, които задушават своите народи с неолиберални политики и съкращават своите социални програми, предизвиквайки по този начин много страдания; правителства на страни с безброй убийства на политически лидери, социални лидери и студенти, в които са замесени висши държавни служители и полицейски сили, в съучастие с наркотрафиканти и паравоенни формирования; правителства на страни, в които местното население бива унищожавано и дискриминирано и в които ксенофобията, расизмът и други форми на нетолерантност са обичайно явление, именно тези страни са определени от лидерите на САЩ и техните съюзници като модели на демокрацията и зачитането на човешките права, макар и да ги нарушават съвсем очевидно. Просто защото те отговарят на формалните правила на представителна демокрация, без да нарушават интересите и привилегиите на доминиращите икономически и финансови групи.
По тази причина всички правителства в Латинска Америка, които се интересуват от благоденствието на своя народ и от борбата срещу социалните несправедливости, са заклеймени като диктатури от силовите центрове, подкрепяни от големите световни медии.
За всичко, казано по-горе, остава абсолютно валидна фразата на освободителя Симон Боливар: „Съединените щати изглеждат предопределени от Провидението да измъчват Америка с мизерия в името на свободата“.
About The Author
