Опитите на Израел да установи господство над Ливан: кратка история

Захари Фостър, Palestine Nexus

Въведение

31 март 2026 г. – Израелското господство в Ливан се подготвя вече цял век. В продължение на десетилетия преди и след създаването на Израел, ционисткото движение жадува за река Литани като критичен източник на вода и като „отбраняема“ граница. Израел също така се надява да превърне останалата част от страната в маронитска държава, подчинена на израелските интереси. В продължение на години Израел се проваля в превръщането на тази визия в реалност, първо през 1948 г., а след това през 50-те и 60-те години на ХХ век.

С появата на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) в Ливан в края на 60-те години на ХХ век, израелските планове за Ливан придобиват фокус, като през 1968 г., 1972 г., 1975 г., 1978 г. и 1982 г. Израел нахлува в страната и окупира 10% от нея за близо две десетилетия. Израел прогонва ООП от Ливан, но след това провокира създавамето на Хизбула, и цикълът на нахлуване, масова смърт и разрушения и изтегляне се повтаря: Израел нахлу в Ливан през 1993 г., 1996 г., 2006 г., 2024 г. и в момента извършва инвазия в Ливан.

Израелските инвазии в Ливан през десетилетията разказват историята на основните военни принципи на Израел, всички от които го принуждават да върви по все по-интервенционистки и експанзионистичен път. Това са доктрините за стратегическа дълбочина, „желязна стена“ и изпреварващи действия. И така, макар целите на Израел в Ливан да се променят, както и тактиката, съюзниците и противниците му, стремежът към окупация, анексиране и контрол над страната остава непроменен. Това е кратка история на опитите на Израел да доминира над Ливан.

Ционисткото движение и Ливан преди 1948 г.

Много от ранните ционистки лидери са насочвали погледа си към река Литани. Тя представлява важен източник на вода, защитима граница и позволява да се разшири знчително северната граница. Давид Бен-Гурион и Ицхак Бен-Цви например пишат през 1918 г., че „нашата страна“ се простира от река Литани до подножието на планината Ермон и Вади А’вадж, южно от Дамаск, на север (вж. картата по-горе).

До 1919 г. движението смята, че контролът над река Литани е от решаващо значение. Картата на Ционистката организация на „еврейския национален дом“ се простира на юг от Сидон и следва подножието на ливанските планини до река Литани. През 1919 г. Хаим Вайцман дори казва на британския министър-председател Дейвид Лойд Джордж , че Литани е „без стойност“ за Ливан, но „от съществено значение за бъдещето на еврейския национален дом“. Но Британската и Френската империя не се съгласяват и вместо това прокарват границата при Рас ал-Накра.

Междувременно през 30-те и 40-те години на миналия век Израел развива процъфтяващи отношения с ливанските християни, особено с маронитите. Някои от най-ранните контакти са осъществени във връзка с покупката на земя, тъй като много ливански семейства като Сурук са притежавали големи парцели земя в Северна Палестина. Съюзът обаче е по-дълбок, воден от обща враждебност към мюсюлманите и споделена страст към косумиране на библейски фантазии. През 1933 г. ционисткият функционер Виктор Якобсон е приет в Бейрут от организацията „Млади финикийци“, които му разказват за целта си да възобновят историческите връзки между финикийците и цар Соломон. През 1936 г. ливанският президент Емил Едде се среща с ционистки дейци, като се съгласява с проект на ливанско-ционистки „договор за приятелство“, който в крайна сметка е отхвърлен от френския върховен комисар. До 1937 г. ливанските християни се превръщат в най-близкия съюзник на ционисткото движение в региона.

Стремежът на Израел да кооптира ливанските християни отразява стремежа му да контролира река Литани и околностите ѝ. През 1940 г. Изпълнителната агенция на евреите започва да си сътрудничи с ливанския маронит Алберт Накаш по план за изграждане на язовир на река Литани близо до Сомур, който да отвежда вода към Палестина, в съответствие с ционисткия план от 1920 г., разработен от Пинхас Рутенберг. През 1942 г. ционистки агенти се срещат с ливанския президент Алфред Накаш в Марж-Аюн, Ливан, за да положат основите на проекта за язовир. През 1943 г. Палестинската водна компания, ционистка кооперация, провежда съвместно проучване на водните ресурси с фирмата на Наккаш, като стига до заключението, че Ливан е в състояние да използва само една седма от дебита на Литани, и препоръчва по-голямата част от него да бъде пренасочена през тунел към Палестина. През 1944 г. американският ционист Уолтър Клей Лоудърмилк също призовава за използване на река Литани за ционистки проекти. Ционистите продължават да кроят планове за отклоняване на ливанска вода към Палестина, като например „проекта Литани-Йордания-Негев“ от 1945 г. и схемата на Хейс-Сейвидж от 1946 г. за насочване на водата от ливанския извор Ал-Вазани към Палестина. Проектите така и не се осъществяват и в крайна сметка са отложени. Отложени, но не и забравени.

Първата израелска окупация на Ливан, октомври 1948 г. – март 1949 г.

Войната от 1948 г. подготвя почвата за първата израелска окупация на Ливан. На 14 май 1948 г. Израел се обявява за държава, а само няколко дни по-късно министър-председателят Давид Бен Гурион очертава военновременната цел да „разбие“ Ливан. „Слабото място в арабската коалиция е Ливан – казва той на своите офицери, тъй като “мюсюлманският режим е изкуствен и лесен за подкопаване. Трябва да бъде създадена християнска държава, чиято южна граница да минава по река Литани. Ние ще сключим съюз с нея.“

До есента Израел привежда плана в действие с военна офанзива в северната част на страната. През октомври 1948 г. израелските сили преминават в Южен Ливан и окупират 15 предимно шиитски села. По време на краткотрайната окупация израелските сили избиват десетки невъоръжени цивилни граждани в Хула. Израелският командир на офанзивата Моше Кармел обяснява, че една от целите е да се превземат река Литани и Вади Дуба, тъй като те представляват естествени, защитими граници за Израел, и да се използва контролът над Ливан в преговорите със Сирия. Израелските войски остават в Южен Ливан до март 1949 г., когато двете страни подписват споразумение за примирие и Израел се изтегля обратно до международно признатата граница.

Успоредно с това Израел се опитва да прогони палестинците в граничния район на Ливан, да разруши техните села и да построи еврейски селища върху руините им. В края на 1948 г. и през 1949 г. израелските сили прогонват палестинците в Габсийе, Зайтун, Кафр Бирим, Икрит, Кафр Анан, ал-Мансура, Хас, Катия, Янух. На тяхно място през 1948 г. и 1949 г. върху земите на Кадас и ал-Малкия са построени съответно Йифтах и Малкия. Маргалиот е построен върху Хунин през 1951 г. и е населен с евреи от Йемен и Ирак. Йирон заменя обезлюденото палестинско село Салиха. Тези еврейски общности е трябвало да действат като първа линия на отбрана и нападение, в която израелските цивилни граждани са били поставени на фронтовата линия като жив щит(1, 2, 3). Така през 50-те години на ХХ век границата е подготвена за следващата рубежна линия на Израел: Южен Ливан.

Израелски опити за окупация на Ливан през 50-те и 60-те години на ХХ век

Бен-Гурион е обсебен от водата. По време на войната от 1948 г. той смята, че водата е от решаващо значение за контрола и затова ционистките милиции са особено склонни да прогонват палестинците от селата с водоизточници. По същата причина той вярва, че река Литани е от решаващо значение за бъдещето на Израел. Действително тя е най-дългата река в Ливан и водите ѝ могат да бъдат пренасочени към Израел на ниска цена. Пълният контрол върху нея би могъл да добави около 800 млн. куб. м годишно към водоснабдяването на Израел, което е теоретично увеличение от 50% към наличните 1600 млн. куб. м.

Бен-Гурион също така вярва, че един маронитски лидер може да бъде подтикнат или назначен да служи на израелските интереси в Ливан във връзка с окупацията на южната част на страната от Израел. Това е част от военната му доктрина за търсене на „съюзи в периферията“, т.е. съюзи сред несунитските мюсюлмани в региона, както и сред християни, друзи, кюрди, белуджи, бербери и дори южносуданци. Всъщност доктрината се разпростира върху Африка и Латинска Америка, тъй като Израел разбира, че е регионален парий, и затова търси съюзници по-далеч.

Към средата на 50-те години израелските лидери се чувстват окуражени от международното признание, оръжейните доставки и бързия икономически растеж. Толкова са окуражени, че през 1956 г. Израел в партньорство с Великобритания и Франция нахлува в Египет и го окупира. При подготовката на агресивната война, „върховното международно престъпление“, както се определя от Нюрнбергския процес, Бен-Гурион представя на съвоюващите страни своята следвоенно(престъпна) визия, която включва пълно преначертаване на картата.

Бен-Гурион предвижда разпадането на Ливан, като Израел анексира Южен Ливан до река Литани включително, мюсюлманските райони в Източен и Южен Ливан ще бъдат отцепени, а останалата част от страната на север от река Литани ще бъде възстановена като християнска република, съюзена с Израел. Предложението на Бен-Гурион е отхвърлено от британските и френските управляващи, но не и от учениците му, които продължават да развиват идеята.

Един от тези ученици е Моше Даян, ключова израелска военна и политическа фигура и основен поддръжник на израелската инвазия в Ливан (1, 2). На среща с Бен-Гурион в средата на 50-те години на ХХ в. двамата обсъждат използването на иракската инвазия в Сирия като претекст за израелска интервенция в Ливан с цел анексиране на южната част и превръщане на останалата част от страната в маронитска държава.

Всъщност Даян се опитва да убеди другите, че ще бъде лесно да доминират в Ливан. „Всичко, което се изисква, е да се намери офицер, дори капитан би бил достатъчен, да се спечели сърцето му или да се купи с пари, за да се съгласи да се обяви за спасител на маронитското население“ – каза той. „Тогава израелската армия ще влезе в Ливан, ще окупира необходимата територия и ще създаде християнски режим, който ще се съюзи с Израел. Територията от река Литани на юг ще бъде изцяло присъединена към Израел и всичко ще си дойде на мястото“.

През 60-те години Даян продължава да смята северната граница на Израел за „незадоволителна“, като през октомври 1967 г. като министър на отбраната на Израел пише, че границите на Израел, с изключение на тези с Ливан, са „идеални“.

Не само Бен-Гурион и Даян, но и Ицхак Рабин вярва, че е желателно да се контролира Южен Ливан. През 1963 г., когато Леви Ешкол става министър-председател, Ицхак Рабин, тогава заместник-началник на щаба на израелската армия, очертава пред Ешкол идеалните граници на Израел: река Йордан на изток, Суецкия канал на юг и запад и река Литани на север. Подобно на Даян, Рабин също е повлиян от Бен-Гурион и наследява възгледите му за Ливан.

И това е така, защото завладяването на Ливан е в съответствие с възникващите военни доктрини на Израел.

Първо, Израел се стреми към „стратегическа дълбочина“, т.е. към създаването на големи буферни зони, опразнени от местното население, което се смята за теоретична и следователно непосредствена заплаха за сигурността на Израел. Ето защо Израел обезлюдява граничните си райони по време и след войната от 1948 г.

Второ, Израел възприема подхода на „желязната стена“, т.е. смазваща, безразборна и непропорционална сила. Такъв е подходът на израелските военни по време на войната от 1948 г., както и по време на „граничните войни“ срещу федаините през 50-те години на ХХ век.

Трето, Израел приема доктрината за превантивност, т.е. действай пръв и се тревожи за последствията по-късно, известна още като престъплението агресия. Ето защо Израел започва повечето от войните, които е водил (например 1956 г., 1967 г., 1982 г., 2006 г.), и ето защо Израел нахлува в Ливан десет пъти през следващите десетилетия, както ще видим.

Началото на израелската доминация в Ливан, 70-те години на ХХ век

Обаче едва появата на ООП в Южен Ливан, започнала в края на 60-те години на миналия век, събужда апетита на Израел за по-нататъшна ескалация. Когато палестинските партизански бойци, вече базирани в Южен Ливан, извършват трансгранични набези, Израел отговаря с непропорционално насилие и безразборни разрушения. В края на 60-те и началото на 70-те години Израел нахлува, напада, бомбардира и извършва набези в Ливан, като убива стотици хора, разселва десетки хиляди и извършва масови разрушения в южната част на страната.

През 1975 г. в Ливан избухва гражданска война, в резултат на която ливанската армия е разпокъсана, а южната част на страната е беззащитна. За Израел това не е криза, а възможност да се представи като „защитник“ на три християнски анклава от ливанската страна на границата, като ги постави под фактическа израелска военна окупация. Така започва десетилетното присъствие на Израел в страната.

През 1978 г. Израел нахлува в Ливан с цел да изкорени ООП на юг от река Литани, като убива 1100 души, предимно цивилни, и разселва вътрешно от 100 000 до 250 000 души. Израел е решен да „задържи войските си в Южен Ливан за неопределено време“, както се изразява ЦРУ. Но тогава президентът на САЩ Джими Картър принуди Израел да се изтегли, заплашвайки, че в противен случай ще прекрати цялата военна помощ. Вместо това Израел инсталира Саад Хадад като ръководител на маронитска милиция Южноливанска армия (ЮЛА), а САЩ изпратиха Временни сили на ООН в Ливан, които да следят за спазването на мира. От този момент нататък израелската армия се придвижва напред-назад през границата и във всеки един момент разполага с поне 1000 войници в Ливан.

След това, на 25 юли 1981 г., Израел и ООП се споразумяват за прекратяване на огъня. Въпреки израелските провокации, ООП в по-голямата си част се придържа към споразумението, като в продължение на почти една година няма израелски жертви в северната част на страната. Междувременно през 1981-1982 г. Израел многократно нарушава прекратяването на огъня, атакувайки бази на ООП, докато началникът на израелския военен щаб Рафаел Ейтан извършва подготовка за инвазия в Ливан, представена на израелския кабинет на 20 декември 1981 г.

На 6 юни 1982 г. Израел отново нахлува в Ливан, разваля споразумението за прекратяване на огъня и обявява намерението си да ликвидира ООП. Израел окупира територията на юг от река Литани, обсажда Бейрут в продължение на 10 седмици, като убива около 19 000 души, предимно цивилни. Израел също така способства за избиването на хиляди палестинци в бежанските лагери Сабра и Шатила, въпреки гаранциите, дадени на ООП, че палестинските цивилни граждани в бежанските лагери ще бъдат защитени. Това е най-продължителното, най-смъртоносното и най-опустошителното израелско нападение над Ливан до момента и поставя основите на последвалото половинвековно израелско присъствие в Ливан.

От ООП до Хизбула

До 1985 г. израелските сили установяват „зона за сигурност“ в южната част на страната върху 10% от ливанската територия, където упражняват пълен контрол. Израел се опитва да възложи мръсната си работа на ЮЛА и дори се опитва да създаде селски милиции в Южен Ливан, подобно на това, което прави в окупираните палестински територии през 70-те и 80-те години на ХХ век, но този проект се проваля. Въпреки това през 1983 г. ЦРУ предвижда разделяне на Ливан, при което южната част ще бъде присъединена към Израел, където ливанците ще действат като нов „източник на евтина работна ръка за Израел, подобно на жителите на Западния бряг и Газа“. Но Южен Ливан така и не се превръща в източник на евтина работна ръка за Израел.

Вместо това се превръща в източник на съпротива. Военната окупация на Израел дава началото на нова шиитска организация – Хизбула, основана през 1982 г. с подкрепата на съверците им в Иран. Ливанското правителство изоставя южната част на Ливан десетилетия по-рано, като не предлага на предимно шиитското население на юга почти никакви обществени услуги, инфраструктурно развитие или основна защита.

Скоро „Хизбула“ привлича все по-голям брой последователи и се превръща в държава в държавата Ливан, като създава все по-добре организирана партизанска армия, способна да нанася загуби на израелските окупационни сили. През 80-те и 90-те години на миналия век силите на „Хизбула“ убиват около 559 израелски войници и още 621 членове на ЮЛА по време на продължилата повече от десет години и половина окупация, като самите те понасят 1 276 жертви в освободителната борба.

Южен Ливан се превърна във „Виетнам“ на Израел. През 1993 и 1996 г. израелските сили отново нахлуха в Ливан извън зоната за сигурност, с цел да изтласкат „Хизбула“ на север от река Литани и да „предизвикат масивно разселване на цивилното население в Южен Ливан“, както го формулира „Хюман Райтс Уоч“. През 1993 г. Израел убива около 140 ливанци, ранява 500 и разселва 300 000. През 1996 г. Израел убива 154 цивилни и ранява 351. Израелските войници се връщат у дома от боевете, чудейки се защо никой не се интересува от вечната война?

Окупацията става все по-скъпа. Израел импровизира тактиката си на окупация, насочвайки се към ливанската гражданска инфраструктура, за да накаже правителството и цялото население за това, че не е ограничило Хизбула. През 1999 г. и два пъти през 2000 г. Израел нанася удари по ливански електроцентрали, като в резултат на това голяма част от Ливан остава без ток. Но в крайна сметка в Южен Ливан „нямаше слава“, както се изразява един израелец . Израелците не се интересуваха много от това място и израелските сили се изтеглиха от „зоната за сигурност“ през 2000 г. с подвита опашка. Хизбула обяви победа в южната част на страната.

Но Израел задържа много ливански затворници и продължава да окупира спорните гранични райони, поради което граничните сблъсъци продължават. Така се стигна до повторната инвазия на Израел в Ливан през 2006 г., при която бяха убити над 1109 души, предимно цивилни, и един милион души бяха разселени, а Хизбула уби 167 души, две трети от които израелски войници. Според Пентагона войната се разглежда като „катастрофа“ за израелската армия, тъй като силите на Хизбула са успели да нанесат опустошение сред израелските бронирани колони. През 2006 г. Израел открива, че Южен Ливан няма да се предаде без бой. Това беше още едно предвещаващо бъдещето събитие.

От 7 октомври 2023 г. до днес

В продължение на почти две десетилетия Израел и Хизбула поддържат трудно примирие, но нападенията от 7 октомври го разрушават. През следващата година Израел и Хизбула си разменят удари, в резултат на което загиват стотици ливанци и десетки израелци.

След това, през септември 2024 г., Израел ескалира конфликта с поредица от вероломни нападения, като поставя бомби в комуникационни устройства като пейджъри, убива десетки хора в цял Ливан и убива лидера на Хизбула Хасан Насрала. Израелските сухопътни сили нахлуват в Ливан, но не успяват да окупират и задържат голяма част от територията поради силната съпротива на силите на Хизбула(1, 2). Общо израелските сили убиват около 2720 души, предимно цивилни, докато Хизбула убива около 120 израелци, почти две трети от които войници.

Войната завършва със споразумение за прекратяване на огъня през ноември 2024 г., спазвано от „Хизбула“ до 1 март 2026 г. и нарушавано 15 400 пъти от Израел, при което са убити над 370 души.

Така беше допреди няколко седмици. На 2 март 2026 г. Израел започна пълномащабна война срещу Ливан, в допълнение към войната, която води срещу Иран, като оттогава в Ливан са убити над 1238 души и ранени 3543, включително десетки целенасочени удари по медицински работници, журналисти и цивилни. Израел също така издаде заповеди за евакуация в Южен Ливан и Южен Бейрут, което доведе до разселването на повече от 1,2 милиона души. Някои нарекоха това ливанска „Накба“, тъй като на жителите на южната част на страната беше казано, че „няма да се върнат в района на юг от река Литани, докато не бъде гарантирана безопасността на жителите на северната част [на Израел]“.

Министърът на финансите на Израел Безалел Смотрич заявява, че „река Литани трябва да стане нашата нова граница с държавата Ливан“. Изказванията му идват на фона на мобилизацията на около 400 000 запасни войници, тъй като страната навлиза в петата седмица на боевете в Ливан. Междувременно миналата седмица Израел обяви, че планира да окупира ливанската територия на юг от река Литани. Уви, Израел се впуска в поредната вечна окупация на Ливан.

Тази история може да изглежда стародавна, но за много израелци тя е жива. Визията на Бен-Гурион за Ливан е цитирана от Менахем Бегин, когато Израел нахлува в Ливан през 1982 г., а сега тя се цитира от учени и експерти като оправдание за войната.

Ако историята е показателна, израелските войски ще се сблъскат с негостоприемен терен в Ливан и с още по-негостоприемно население, което води война за самото си съществуване. И след месеци, а може би и години на окупация, израелските сили в крайна сметка ще се изтеглят от Ливан, чудейки се какво ги е накарало да влязат в това блато.