Селесте Каейро – сервитьорката, случайно станала кръстница на онази португалска Революция на карамфилите, която преди 50 години, на 25 април 1974 г., свали най-старата фашистка диктататура в Европа, почина на 91-годишна възраст в болница в град Лейрия, Централна Португалия, от дихателна недостатъчност.
„Барикада“ е писала и друг път за историята на тази скромна португалка, която първа подарява червен карамфил на един от войниците, участващи в легендарния военен бунт в Лисабон преди половин век, за щастие, преминал мирно и извел Португалия на първите страници на световната преса. Войникът слага карамфила в цевта на пушката си. Същото правят и други войници по пътя на Селесте, на които тя продължава да раздава карамфили. Това става „заразно“ – лисабонските цветари започват масово да обсипват войниците с карамфили и всички цветя грейват по дулата на пушките. Така тази последна европейска романтична революция се превръща в Революция на карамфилите.
Всъщност, преди да стане ясно, че денят 25 април 1974 г. е исторически, той започва банално за 41-годишната по онова време самотна майка Селесте Каейро, която работи като сервитьорка в ресторанта „Франхиняс“ на ключовия за лисабонския трафик площад „Маркеш де Помбал“. Собственикът бил решил същия ден да организира празник по повод първата годишнина от откриването на заведението. Затова приготвил много карамфили – искал да бъдат подарявани на клиентите. Но ето ти – революция, танкове по кръговото движение на площада, усмихнати войници, възторжено човешко море залива града, за да празнува тъй дълго чаканото падане на диктатурата. Така че собственикът на ресторанта пуснал служителите да си ходят и им раздал наръчи с карамфили, за да не стават зян цветята.
Селесте взела своя, но вместо към дома си, поела към центъра, гъмжащ от хора, възторжено приветстващи революционните войници. Във всеобщата еуфория, на площад „Росио“ един от войниците попитал Селесте дали случайно няма цигара. Тя не била пушачка, но му подала един карамфил от букета си – и нататък вече разказахме.
На тазгодишния 25 април, когато португалците масово отбелязаха 50-годишнината от онази красива революция, вече 91-годишната Селесте, в инвалидна количка, придружена от дъщеря си и внучката си, участва в юбилейното шествие из центъра на Лисабон.
Внучката не спести пред медиите, че баба ѝ е имала труден живот, преживяла е много премеждия, включително пожар, унищожил дома ѝ и оставил я без нищо, но никога никоя власт за изминалите пет десетилетия не ѝ е помогнала с каквото и да е. Пенсията ѝ била толкова нищожна, че нямала средства дори за инвалидна количка. За да участва в шествието, се наложило да ползва чужда… Но нищо не сломява духа на тази силна жена – както и преди 50 години, тя раздава сияеща червени карамфили на участниците в шествието, макар и сгъната на две в седалката на чуждата инвалидна количка…
Засрамени след тези публикации и от излязъл по повод юбилея документален филм за нея, градските съветници в Лисабон бързо и единодушно гласуват на Селесте Каейро да бъде връчен почетен медал на града и в нейна чест да се организира тържество. Бюрокрацията проточва осъществяването на решението и в крайна сметка възрастната жена умира, преди да го дочака…
Тъжната съдба на Селесте Каейро илюстрира цялата „амнезия на португалската демокрация към онези хора, които със своите действия – големи, като вдигане на оръжие, или малки, като раздаване на цветя – направиха възможна почти идеалната революция, без насилие и без мъст,“ коментира по повод кончината ѝ испанският вестник „Ел Паис”.
Отделен въпрос е, че от идеалите на онази революция, родила с референдум през 1976 г. и най-прогресивната за времето си конституция в Западна Европа, днес вече не е останало почти нищо, а самата конституция е толкова пъти преправяна, че е неузнаваема…
Възходът и падението на португалската революция от 1974-та и отзвукът ѝ в политическия живот в Португалия – а и в света – и до днес дават много хляб за размисъл за всички, които искат да се учат от историята и не се уморяват да търсят пътища към един по-добър свят.
About The Author
