Лятото си отива и това винаги е тъжно. Но аз нямам от какво да се оплаквам. Моето беше дълго и наситено. Започна още на 24 май. Да, навръх Деня на азбуката ни, в който кацнах във вече горещата и никога незаспиваща Валенсия. Оттам тръгна едно испанско пътешественическо приключение, което включи още Барселона, Гранада и Мадрид.
Вече разказах за Гранада, потънала в неразделима прегръдка с Федерико Гарсия Лорка и в сянката от разтърсващо близко и далечно минало…
Сега ще разкажа за Валенсия, за която имах само два дни и няколко часа. Разбира се, крайно недостатъчно за нейните 2162 години. Но колкото – толкова. Пак могат да се видят поне най-известните ѝ красоти.
Възрастта на града се брои от основаването му от римляните през 138 година пр. Хр. Но, казват, още преди това там имало селища на древни иберийци, елини, картагенци.
Името идва все пак с римляните и с техния латински – Валенция (днес се произнася със С), като символ на силна, здрава крайморска крепост, стъпила на апетитен търговски кръстопът. Толкова апетитен, че мястото са го превземали и вестготите, поостанали 300 години, след тях и маврите, задържали се около пет века и донесли голям разцвет на града, който си избират за столица след разпадането на Кордовския халифат.
Те са изтласкани от легендарния средновековен кастилски рицар Ел Сид Кампеадор, превърнал Валенсия в един от най-големите християнски центрове. Но само за стотина години, до 1102-ра, когато маврите пак си връщат тази средиземноморска перла. Не за дълго. Градът окончателно е отвоюван от християните през 1238 г. – от крал Хайме Първи Арагонски, който обявява създаването на Кралство Валенсия (включващо още земите на Аликанте и Кастейон) под егидата на арагонската корона.
Точно с този крал Хайме е свързана и появата на прилеп на герба на Валенсия. Легендата твърди, че докато воювал с маврите, кралят разположил свой лагер в поречието на река Турия (към нея след малко пак ще се върна). Наоколо имало много прилепи. Хайме Първи сметнал, че те носят лош късмет и заповядал да бъдат изтребени. Само че една нощ, докато всички във военния бивак спели, ги събудил странен звук. И успели да видят навреме, че противникът ги обкръжава. Надвили в битката, а после се оказало, че спасилият ги шум бил от крилете на заблудил се прилеп, които пляскали по военен барабан. Така кралят радикално променил отношението си към летящите мишки. А прилеп, разпънал крилете си, увенчал герба на Валенсия.
След още стотина години на герба се появяват и две големи латински букви L – защото тогавашният крал Педро (Четвърти Арагонски и Втори Валенсиански), наричан още Церемониалния, е бил принуден да води много битки за централизиране на властта си, а Валенсия е била лоялна към него. Затова обявява града за „два пъти лоялен” – оттам и двете L-та.
През XV-XVI век Кралство Валенсия е една от най-големите икономически сили в Средиземноморието. Превръща се в могъщ търговски център най-вече за коприна, други тъкани, керамика. Основава и своя банка. Сред двигателите в развитието на производствата и на търговията с Османската империя и с берберите са „морискос” – така са наричани останалите тук мюсюлмани, принудително покръстени от „католическите крале” (Исабел и Фернандо, подкрепили през 1492 г. Колумб за историческото му пътешествие, но също така прогонили евреите и маврите от владенията си).
През 1609 г. тогавашният крал на Испания и Португалия – Фелипе III, съзира сред част от водачите на морискос колаборационизъм с Франция, с която тогава кралството му е във война. И по примера на Исабел и Фернандо прогнва и тях, нищо, че вече са били покръстени. От Мурсия са прогонени 16 000 души, от Андалусия – 32 000, от Кастиля и Естремадура – 45 000, от Арагон – 61 000, а най-много са от Валенсия – 118 000 души. Градът запада, защото губи около една трета от населението си, най-активната му част. И е потопен в дълбока икономическа криза.
Следват още тежки изпитания за Валенсия, която във Войната за испанското наследство в началото на XVIII век взима страната на победената династия – Хабсбургите, а победилите Бурбони ѝ отнемат и автономията, и всяккви други привилегии. Забраняват и валенсианския език.
По време на нахлуването на Наполеон в Испания Валенсия се отбранява самоотвержено, но все пак за около една година е окупирана от французите.
В средата на XIX век градът и областта отново са в икономически възход най-вече покрай търговията с ориз и цитрусови плодове. Тогава започва и бурното му разрастване извън старите крепостни стени, и разкрасяването му с елегантни сгради в парижки стил.
В голямото испанско изпитание на ХХ век – Гражданската война през 1936-1939 г., във Валенсия преобладават симпатиите към републиканците. След падането на Мадрид под атаките на подкрепените от хитлеристката авиация войски на генерал Франко, републиканското правителство избира за своя временна столица тъкмо Валенсия. После републиката е разгромена окончателно и идва мрачната 40-годишна франкистка диктатура, а централният площад на града е преименуван на „Каудильо”…
След смъртта на Франко и демократизацията, конституцията от 1978 г. превръща Валенсианската общност с център Валенсия в една от 17-те автономни области в Кралство Испания. С над 800-хилядното си население градът днес е трети по големина в страната след Мадрид и Барселона. В момента се управлява от кметица от консервативната Народна партия. Същата партия и ултрадясната „Вокс” правят мнозинство в 33-членния градски съвет. Местната икономика се крепи най-вече върху сферата на услугите, в която са заети над 80 процента от жителите.
Заради богатата си история, културното наследство, отличните плажове, прочутата кухня, многобройнте си фестивали и несекващото оживление по заведения, улици и площади, Валенсия е една от най-желаните от туристите дестинации в Испания.
Но актуалните нагласи в цяла Испания никак не са благосклонни към съвременния масов туризъм. В много испански градове и курорти за поредно лято и тази година се провеждат доста енергични протести против безогледния ламтеж за печалби в туристическия бизнес и неконтролираното набъбване на туристическия поток, който буквално задушава нормалния живот на кореняците. Местните власти също негодуват и настояват за допълнителни субсидии от националния бюджет, тъй като изнемогват да поддържат инфраструктурата, културните обекти и системите за електро- и водоснабдяване, преизтощавани от човешкия наплив и свърхконсумацията.
Не са редки и трагичните инциденти. Точно в деня, в който пристигнах във Валенсия – на 24 май т. г., водеща новина по всички испански телевизии беше срутването на претоварената от посетители тераса на ресторант в Палма де Майорка, при което загинаха четирима души…
С цялата ми любов към Испания (в която вече не помня за кой път гостувам) и към средиземноморското жизнелюбие, признавам, че сега първите ми часове във Валенсия бяха повече стрес, отколкото наслада – именно заради гъмжащия многоезичен и многоцветен хаос, неудържимо удавящ, особено привечер, улици, магазини, ресторанти.
Равновесието ми се възвърна, когато стигнах до моя държан от колумбийка хостел в хипстърския квартал Русафа, почти в центъра на града, и се освежих с един душ.
А след капучиното, поднесено ми от китайките в кафенето с табела „Ляо-торти” по съседство, събрах сили и за кварталната градинка, пълна със спящи по пейките чернокожи мигранти; и за затворения за ремонт покрит „Пазар на Русафа”; и за жестомимичната комуникация с не знаещата нито дума испански индийска продавачка в бакалията, от която си купих вода; и за предизборните плакати по кръстовищата (беше навечерието на деветоюнските избори за Европарламент); и за непредразполагащите към лежерност разговори, долитащи от масичките по тротоарите към закусвалните в квартала – колко е поскъпнало всичко, колко невъзможно е да те наемат на трудов договор и ти предлагат само унизително и зле платени почасови, как човек трябва да крие университетското си образование, ако иска да го вземат на работа поне на касата в някой супермаркет…
„Хора и улици, град като град” – вечна и универсална песен по всички географии.
Улиците ме насочват покрай камбанарията на старата църква „Сан Валеро и Сан Висенте Мъченика”, пускат ме по две оживени търговски артерии, довеждат ме до красивата Гара Север, издигната в стил модерн и сецесион през 1917 г. – но годината няма нищо общо с червените петолъчки по фасадата ѝ, тогава са били просто украса.
До гарата е внушителната арена за кориди – гигантско кръгло съоръжение от червени тухли на 4 аркови етажа, построено между 1850 и 1859 г. и наречено „Пласа де торос” („Площад на биковете”). Точно от там тръгват шествията на световноизвестния валенсиански фестивал „Лас Фаяс” с гигантските атрактивни кукли. Но той се провежда през март. А аз бях там през май и „Пласа де торос” беше в ремонт.
Отвън стърчеше кран, а отвътре гърмеше умопомрачително къртене, което отекваше из целия централен Площад на кметството по съседство. Същия площад, който по време на диктатурата се е наричал „Каудильо”. На него имало и статуя на Франко. После са я махнали.
Вместо Франко днес на площада стои Франсеск де Винатеа (1273-1333), валенсиански благородник, заемал навремето позицията на нещо като председател на градския съвет. Той проявил решителността да се опълчи на замислено от крал Алфонсо Четвърди Арагонски разделение на кралството и успял да го разубеди. На Франсеск де Винатея се приписва фраза, с която се обърнал и към Алфонсо, а според някои и към наследилия го Педро Институционалния (за когото вече стана дума), за да се вслушат в гласа на гражданите: „Всеки един от нас е равностоен на вас. Но всички заедно сме много повече от вас”. Добро напомняне и за днешните управници навсякъде по света, а в онези феодални времена си е било направо революционно.
Сградата на кметството, разположена на площада, е много красива, смесва хармонично барок и неокласицисъм. Прилича на църква, има и часовникова кула, и колони. Строежът ѝ е започнал през XVIII век, когато е била замислена от тогавашния архиепископ като училище, а е завършена чак през ХХ век. В нея днес се помещават както кметството и градският съвет, така и Общинският исторически музей.
Площадът е просторен, доста голям, заобиколен е все от красиви и елегантни сгради, повечето от първата половина на ХХ век, когато е оформено цялото площадно пространство. Важен елемент в него е кръглият фонтан, потопен сред зелена площ с цветя и разположен зад гърба на паметника на Франсеск де Винатеа. Вечер водните струи на фонтана се осветяват в различни цветове и „пеят”.
Площадната зона пред самото кметство представлява ограден с дървета и друга зеленина обширен правоъгълник, който някога е бил използван за открит паркинг, а сега е място за културни прояви, концерти, фестивали, панаири на книгата и на различни изкуства. Дори и да няма такива събития, там обикновено се намират павилиони или палатки за цветя, сладоледи, сувенири и т. н.
А карнавалният дух се подържа нон-стоп от аниматори, издокарани в костюми на забавни животински герои и подредили се по цялото протежение на площада, на уважително разстояние един от друг – така, че да има за всекиго място под слънцето и да не си пречат в лова на семейства с деца. Хлапетата, естествено, са първите, които се хвърлят в прегръдките на симпатичните гигантски мечоци, кинг-конгове или весели лисици, а родителите безропотно плащат за правото да снимат чедата си с тях.
Като споменах за слънце – честно, не знам как хората вътре в тези костюми издържат часове наред под убийствените слънчеви лъчи на нажежения площад… Нямам представа какво печелят, но това тяхното е не просто вреден, а опасен за живота им труд…
От другата страна на заделената за масови прояви правоъгълна зона, точно срещу кметството, се извисява наподобяващата го стилистично Пощенска палата, завършена през 1923 г. и увенчана от метална кула. На мястото, на което е разположена, някога се е намирал старият рибарски квартал.
По съседство с Пощенската палата е т. нар. Къща Ногера, отличаваща се с ажурни балкони и с орнаменти по ръба на покрива си, напомнящи мавританския стил. Пак в същата редица, но на ъгъл с улица „Баркас” е по парижки изисканата Къща Ернесто Ферер (по името на някогашния собственик). В партерния ѝ етаж днес има офис на голяма каталунска банка.
По принцип най-много обичам да опознавам градовете, в които попадам, обикаляйки пеша из тях, особено из уличките встрани от туристическите маршрути. Но във Валенсия не можах да си позволя този лукс, защото просто нямах време – разполагах само с два дни. Затова реших да приключа първия от тях, като се метнах на един от класическите двуетажни туристически автобуси, каквито циркулират из много европейски градове, въртейки се из най-значимите забележителности. На всяка от тях спират, а пътниците могат да слязат, да се разходят, да огледат, каквото ги интересува, и да се качат със същия билет на следващия подобен автобус, който идва по обявено на спирките разписание. В зависимост от периода на деня, интервалите са от 15 минути до половин-един час.
Из Валенсия обикалят два вида такива автобуси – червени и зелени, на две различни фирми. Аз избрах червените – общинските „Valencia Bus Turistic”, защото са по-начесто от зелените, а и малко по-евтини. Купих си билет за 48 часа, който струваше 24 евро. 24-часовият беше едва с 2 евро по-евтин – 22 евро. Прецених, че първата вечер само ще се возя в автобуса, ще слушам аудиогида и ще оглеждам дистанционно обектите, край които се спира, като си набележа кои от тях ме интересуват по-подробно. А на следващия ден, в рамките на 48-часовия ми билет, ще слизам, където искам, и ще продължавам после със следващия автобус по график, та да мога да видя всичко избрано.
Разбира се, трябваше да направя сериозна пресявка, защото само два дни са обидно малко време за град като Валенсия, където има толкова какво да се разгледа и преживее. Но какво да се прави.. Е, естествено предвидих също така, че финалът на втория ден все пак ще е разходка пеша из така наречения Готически квартал, най-старата и най-желаната от гостите на града негова част.
Доволна съм от продължилата около два часа автобусна обиколка първата вечер. Качих се на спирката „Пласа де торос” и накрая пак на нея се върнах. Общо спирките и обектите по маршрута са 17. Включват например Музея на фестивала „Лас Фаяс” (в него се пазят най-атрактивните кукли и композиции, участвали в шествията през годините), Историческия музей, Музея на изящните изкуства, Валенсианския музей за модерно изкуство, Военния музей, морското пристанище, гастрономическия, търговски и развлекателен център „Veles e Vents”, най-големия и известен морски плаж „Лас Аренас” и т. н.
Разбира се, има спирки и край обектите на най-голямата атракция на модерната Валенсия – Града на изкуствата и науката и „Океанографията”, които на мен ми бяха най-интересни. Затова на следващия ден им отделих повече време. Много бях заинтригувана и от Биопарка, който, както разбрах, е нещо като „зоопарк наопаки” – дивите животни се разхождат на свобода, а са обезопасени хората, които ги наблюдават. Но не ми стигна нито времето, нито финансовият лимит, за да вляза и там.
Билетите за всички тези обекти не са евтини, но ми е трудно да посоча точни цени, защото те варират и зависят от това, дали ги купуваш онлайн или на касата на на самото място, дали ползваш някакви отстъпки (за журналисти се изисква предварително уведомление онлайн, иначе има отделно за пенсионери, за учащи, за безработни, за многодетни семейства и т. н.), дали билетът е комбиниран за няколко атракции (така е в „Океанографията”), дали посещението ти е в час пик или в друго време, в кой сезон се пада и т.н. Най-общо, да кажем, средните цени могат да са в диапазона от около 27 до над 50 евро на човек.
Най-много ми хареса, че в по-голямата част от маршрута си автобусът обикаляше по руслото на някогашната река Турия (която споменах в историческото резюме). Минахме първо по десния ѝ бряг, после и по левия, видяхме и модерните квартали на Валенсия, докато по един от мостовете завихме отново към историческия център.
А сега за Турия, която е отделна приказка. През вековете реката е била важна водна връзка, засилваща значението на Валенсия. Но също така е причинявала и големи поразии с редовни наводнения, съсипващи града. След едно от най-разрушителните, разразило се през октомври 1957 г., градската управа изработва план за отклоняване на водите на реката по ново, специално изградено русло, което да минава извън града. А старото русло, вече пресушено, е превърнато в гигантски парк, в зона за отдих, спорт и култура, наричана вече Градината Турия.
Запазени са всички красиви мостове, а под тях се стелят зелени алеи, винаги пълни с тичащи за здраве или разхождащи се валенсианци.
Има и детски площадки, като най-атрактивната е с излегналата се гигантска фигура на Гъливер, по която в захлас се катерят хлапета, изживяващи се като „лилипути”. Има също игрища за тенис, волейбол, баскетбол, футбол, дори цял класически стадион. Растителните видове – дървета, храсти, цветя, са най-разнообразни и са комбинирани в красива и естествена хармония. Тук-таме има и малки езерца, като укротен спомен за някогашната водна мощ на Турия. Валенсианците много си обичат тази преродена, вече „зелена” река, която е и благодатен, прекосяващ града оазис, разхлаждащ го в дългите летни месеци.
Най-голямата забележителност, разположена в руслото на тази суха река и открояваща се със спиращи дъха футуристични силуети, несъмнено е емблематичният за Валенсия Град на изкуствата и науките. Именно на него посветих голяма част от втория ми валенсиански ден, когато пак се движех с туристическия автобус, но вече слизах само на подбрани места.
Идеята за създаването на такъв комплекс, по подобие на парижкия Град на науките и индустрията, е подадена от градската управа на Валенсия през 1989 г. с намерението това да дообогати местната старинна историческа слава с модерен облик, обърнат към бъдещето и притегателен за новите туристически поколения. Но споровете около самата концепция на проекта и около високата му цена се проточват още години наред, като в един момент проектът е и замразен. Той е съживен през 1996 г., когато определеният за главен архитект талантлив валенсианец Сантяго Калатрава представя обновена версия на първоначалната идея – вече става дума за Град на изкуствата и науките.
Точно на Калатрава са и повечето от сградите и конструкциите, включени в комплекса, но важен принос има и друг архитектурен ас, роденият в Мадрид и станал по-късно (когато като републиканец емигрира от Испания след Гражданската война) гражданин на Мексико и САЩ – Феликс Кандела.
Първият от обектите в Града на изкуствата и науките е открит през 1998 г., а последният засега – през 2009 г.
Дебютантът от 1998-ма е „Полукълбото” („Hemisferico”). Сътворена от Калатрава, сградата сякаш изплува от водното огледало на басейн. Наподобява формата на човешко око и представлява най-голямата прожекционна зала в Испания, обединяваща функциите на планетариум и на киносалон за широкоформатни IMAX филми и за лазерни постановки.
След около година, през 1999-та, досами „Полукълбото” е открит проектираният пак от Калатрава Музей на науките „Принц Фелипе” – внушителна постройка, напомняща скелет на кит. Довършителните работи се проточват и вратите се отварят за публиката чак след още една година. Музеят е интерактивен, адаптиран е за ученици и те са насърчавани да пипат и привеждат в действие експонатите, разположени на три етажа. Сред тях има и автентично телевизионон студио, и симулация на космическа станция, и „разходка” из вътрешността на гигантски макет на ДНК, и т. н. Обхванати са най-разнообразни научни и технологични области – химия, биология, медицина, роботика, дронове и т. н.
„Полукълбото” и „Принц Фелипе” са свързани с общ лазурен басейн, в който изглеждат потопени, макар че има специална пешеходна пътека, преминаваща по средата на водното огледало и осигуряваща достъп на посетителите и до двете сгради. Басейнът и разделящата го пътека минават и под елегантния мост по съседство, стигайки и до друго от бижутата на Калатрава – разположения оттатък моста Дворец на изкуствата „Кралица София”, открит през 2005 г.
Гледан отстрани, дворецът прилича на глава на кит. В него се помещават валенсианската опера и балет, а също симфоничният оркестър. Сградата разполага с две внушителни зали за по над 1400 зрители – едната за оперни и балетни представления, другата за симфонични концерти, кинопремиери и конгреси. Има и още две по-малки зали за по около 400 зрители – едната за конференции и кръгли маси, другата за изпълнения на камерни оркестри. Тераси и заведения обрамчват периметъра на сградата и откриват чудни панорамни гледки.
Всичко в тази част на Града на изкуствата и науките е създадено за наслада на очите и за зареждащи разходки сред феерията от форми. Хармонично природно допълнение е проточилата се по протежение на крайбрежния тротоар, успоредно с „Полукълбото” и „Принц Фелипе”, Ботаническа градина „Умбракл” („L’Umbracle”). Под дълъг около 320 метра прозрачен тунел от арки тя е събрала и красиво оформила в паркови алеи многобройни типични за Валенсия растения – палми, бугенвилии, портокали, лавандула и т.н.
Ботаническата градина и Музеят на науките опират до друго архитектурно чудо пак на Калатрава – Моста на златния бент, наречен така, защото там, където е опънат, наистина е имало бент, когато още е текла река Турия. Но по-известен е като Моста на арфата, защото наистина прилича на гигантска бяла арфа, устремена към небето. Всъщност, наподобява и платноходка. Мачтата – основният поддържащ стълб, е висока 125 метра. Красота и въздушност. Дългият 180 метра и широк 34 метра мост е открит през 2008 г.
В пряко съседство с моста е Агората – елегантна, въпреки внушителните си размери, сграда с вид на морска мида, покрита с укрепено стъкло в люлякови оттенъци, пропускащо слънчевата светлина, и потопена сред воден килим. Във вътрешността си тя предлага огромно пространство, побиращо над 6000 души. Може да се използва и за спортни състезания като престижния тенис-турнир, с който Агората е открита през 2009 г., а също и за конференции, обществени дискусии, изложби, концерти, шоу-програми, семейни игри и т.н. Сътворена е отново от гениалния Калатрава.
Четвъртият по време на откриването си – 2003 г. – и особено ефектен обект в Града на изкуствата и науките е „Океанографията” или Океаногорафския музей. Но тъй като сам по себе си представлява цял комплекс от различни елементи, е разположен обособено от останалите, на голяма площ, включваща и водни пространства. Заобиколен е с ограда отвсякъде и е сравнително далече от изброените вече футуристични сгради на Града. Край него има отделна спирка на туристическия автобус.
Основен автор на този проект е Феликс Кандела. Обаче, когато откриват „Океанографията” през 2003 г., Кандела вече от пет години е покойник. Затова важна роля в реализирането на замисленото от испано-мексикано-американеца изиграва пак Калатрава.
Валенсианската „Океанография” е най-голямото в Европа съоръжение от вида си. Включва и грамаден „Аквариум” на различни подводни нива, и открити басейни за представления с делфини, морски лъвове, пингвини и т.н., и алеи с гигантски костенурки и игуани, и острови с розови фламинго, и кинозали, и заведения. Има около 45 000 представители на морската и сухоземна фауна от 500 вида.
Най-вълнуващо е преживяването в „Аквариума” – там посетителите вървят по стъклени тунели през огромни маси вода, в които от всичките им страни, над главите им също, свободно плуват всевъзможни екзотични океански обитатели. Разбира се, има и отделни зали с по-малки и по-традиционни аквариуми, в които рибите са групирани по географски ширини и климатични пояси.
Ако искате да видите всичко в „Океанографията”, ще са ви нужни няколко пълни дни. Най-кратката и доста редуцирана посетителска програма е за четири часа. Но аз съкратих и нея, все поради липсата на време. Спестих си шоуто с делфините в открит басейн. Просто преди шест години вече съм преживявала нещо наистина незабравимо с делфини – беше не просто зрелищна програма с техни подскоци, а и възможност за зрителите също да поплуват с тях, да ги прегръщат и да ги целуват. При това всичко се разиграваше не в басейн, а в специално заградено и обезопасено от акули пространство в… открито море. В Куба. Така че наистина нямаше как да ме изкуши платеният валенсианския басейн с дресирани делфини.
Пак в същия комплекс на „Океанографията” минах и покрай друг открит басейн, имитиращ естествен водоем, отделен от публиката с вода и високи перила. Хората се тълпяха да гледат отдалеч как дресьорките се целуваха с гигантски морски лъвове. Това всъщност са опасни в природата животни, могат и да ви отхапят главата, ако са гладни. Но могат и да са много гальовни, ако са редовно хранени и гледани с обич.
Да, пак от Куба знам това. Защото пак там, в Хаванския „Аквариум” (където като ветеринар работеше една от дъщерите на Че Гевара – Селия), имах възможност преди вече доста години по същия начин като валенсианските дресьорки да гушкам и целувам такъв гигантски морски лъв – чаровен, като великанско бебе…
Истински уникалното в целия Град на изкуствата и науките е удивителната красота на въплътената в шеметни форми архитектурна фантазия на Калатрава и Кандела. И с основание комплексът става емблема на модерната Валенсия.
След „Океанографията” стигнах бързо, пак с туристическия автобус, и до близкото морско крайбрежие – до най-прочутия валенсиански плаж „Лас Аренас” („Пясъците”). Казва се така по името на хотела, край който се е опънал в необозрима шир.
Плажът е много дълъг и много широк, покрит със „златен” фин пясък. Проточил се е на над един километър. Казват, че е класиран като един от най-добрите в света. Бях там през май, когато сезонът още е далеч от разгара си. Освен това денят беше делничен, работен. Затова беше оживено откъм хора, но не чак пренаселено – както, според разказите на местните, става през юли-август. Направи ми впечатление чистотата – никакви опаковки, найлончета и фасофе под краката. Почиващите пазят природата, за да им е хубаво и на тях.
Морето по цвят, температура и плътност прилича на нашето – няма го карибският лазур, по-скоро зеленее. Прекрасно си е, накратко – също като нашето Черноморие, което аз много си харесвам.
Хотелите се нижат по протежение на плажа, като са отделени от него с крайморска алея с палми, отлична за вечерни разходки на прохлада. Недалеч е яхтеното пристанище, кръстено на абдикиралия крал Хуан Карлос Първи, двусмислено прочут със слабостта си към яхтени регати и ловни приключения…
Туристическият автобус ме върна после в града, като по кръговия си маршрут ме прекара отново и из модерните му квартали. Една от арт-забележителностите в тях е високата 18 метра и съставена от 22 000 по-малки елемента виолетова инсталация „Иберийската дама”. Тя е издигната през 2007 г. на оживено кръстовище по проект на скулптора Маноло Валдес.
Това всъщност е стилизирана и модернизирана реплика на прочута археологическа находка – фино изработен 56-сантиметров каменен дамски бюст, датиращ от V-IV век пр. Хр., смятан за образец на културата на древните иберийци. Наричан е „Дамата от Елче” (местност край Аликанте, където е открит при разкопки през 1897 г.).
Специфична е украсата на главата, която следва линиите на прическата, а тя пък се състои и от оплетена в кръгове около ушите коса – почти като на принцеса Лея от „Междузвездни войни”. Впрочем, модернизираната версия на валенсианското кръстовище по-скоро предизвиква асоциации на глава със слушалки, в които може би дъни нещо гръмко и разтърсващо.
Слязох от автобуса, когато стигна до историческия център на града и се впуснах в упоително шляене из уличките и красотите на Готическия квартал или Стария град. Но първо минах по крайбрежието на някогашната Турия, за да снимам някои от съхранените красивите мостове. И оттам тържествено влязох в старинната градска част през внушителните крепостни порти „Лос Серанос” с двете им мощни кули, строени през 1392-1398 г. Навремето те са били част от средновековната крепостна стена, опасваща Валенсия. Тя не се е съхранила до днес. Но са запазени и други подобни кули-порти – издигнатите през през 1441-1460 г. „Куарт”, които пазят по снагата си доста дупки от някогашни битки.
Имената на „Лос Серанос” и „Куарт” идват от наименованията на селища и местности, към които те са водели. Не са били само фортификационни съоръжения. През XVI век „Лос Серанос” са използвани за затвор за благородници. А по времето на Гражданската война през 1936-1939 г., когато Валенсия е подслонила републиканското правителство, в „Лос Серанос” са били складирани ценните произведения от музея „Прадо” в Мадрид, евакуирани тук, за да не пострадат от бомбардировките над столицата. А пък белезите от снаряди по „Куарт” са от Войната за испанската независимост през 1808-1814 г., когато тук се водят ожесточени сражения с наполеоновите войски.
От „Лос Серанос” навътре тесните улички бързо отвеждат до историческото и сегашно административно сърце на Валенсия – площада „Манисес” (по името на валенсианско предградие). От едната страна на площада е строеният през XV век дворец „Батлия”, в който днес е разположен Съветът на цялата провинция Валенсия. От другата страна е започнатата да се строи през 1421 г. и многократно достроявана и разширявана през вековете впечатляваща сграда на валенсианскиия „Женералитат” – с тази дума, използвана и в Каталуня, се обозначава местното автономно правителство. Сградата съчетава различни стилове – от изначално готическия до ренесансовия. Смята се, че окончателното ѝ завършване е станало чак през 1953 г. Но и по-късно са извършвани много ремонтни и укрепващи работи по нея.
Покрай „Женералитат”-а се излиза и на най-важния площад на Стария град – Площада на Девата. Там една до друга стоят готическата Катедрала на Валенсия „Успение Богородично” със съхранявания в нея Свети граал и Кралската базилика „Девата на изоставените”.
Катедралата на Валенсия е един от най-старите съхранени и до днес християнски храмове в Испания. Строителството му започва през 1262 г. и завършва през XIV век. Доминиращият му стил е готическият, поне откъм страната на Площада на Девата. Но от другата му страна, откъдето всъщност е и централният вход – т. нар. Желязна порта, архитектурата и оформлението са ренесансови.
Катедралата е най-известна с това, че от 1437 г. в нея се съхранява Светият граал – чаша, от която според християнските вярвания за първи и последен път е пил Исус Христос на Тайната вечеря и в която се смята, че са събрани капки от кръвта му след разпъването на кръста.
За валенсианския Граал се разказва, че отначало бил отнесен от Свети Петър в Рим, а през III век тогавашният папа Сикст II го изпраща по свой пратеник към днешните испански земи, за да го предпази от антихирстиянските гонения на император Валериан. Така Граалът попада в катедралата на Уеска в кралство Арагон.
След мавританското нашествие през 711 г. той е крит из пещери в Пиринеите, после се върти из манастири около Барселона, докато през 1437 г. е дарен на валенсианската катедрала от крал Алфонсо Пети Аргонски.
През 60-те години на ХХ века са правени специални изследвания на Граала от екипа на професор от Университета в Саламанка, които са потвърдили автентичността на старинната свещена чаша. Тя е датирана между I и II век. Експертизата е призната от Ватикана. Всъщност, става дума за автентичност само на направената от ахат горна част на чашата – купичката, от която се пие. Столчето ѝ, двете дръжки, основата и всички украси по нея са с доказано по-късен, средновековен произход.
Днес Граалът може да се види в изграден специално за него параклис вътре в Катедралата на Валенсия.
Храмът е любим на туристите и заради красивата си кула, наричана „Микалет“ на валенсиански и „Мигелете“ на испански. Строежът ѝ започва през 1381 г. и завършва през 1429 г. Висока е общо 63 метра с камбанарията си. А на нивото от 51 метра има кръгова площадка за посетители, от която се открива отлична панорама към града. Но е изпитание да се стигне до там по 207 стръмни стъпала, навъртяни спираловидно вътре в кулата.
Кралската базилика „Девата на изоставените” е по-млада от Катедралата, до която е разположена. Строена е в периода 1652-1666 г. Стилът ѝ е ренесансов и бароков. Отличава се със специфичен кръгъл купол, изпъкващ над покрива ѝ и увенчан с малка кула.
Понеже е посветена на католическата покровителка на Валенсия, в началото на ХХ век се замисля мащабно разширяване на базиликата, което да я превърне една от най-големите в Европа. Но по време на Гражданската война тя е тежко поразена от пожар и усилията са пренасочени само към възстановяване. Идеята за разширяването ѝ е изоставена.
На същия Площад на Девата блика и красив фонтан с бронзовата фигура на излегнал се млад брадат мъж с вид на античен бог, заобиколен от осем по-малки женски фигури. Мъжът е всъщност реката Турия. На испански думата за река – „río” – е в мъжки род. А осемте момичета около него са притоците на Турия.
Има още много какво да се разглежда в Стария град. Но когато човек няма време, изморен е от цял ден обикаляне, а и смрачаването напредва, правейки все по-проблематични снимките, остава забързването из оживените улички към още едно кътче, което държах да видя – Пазарния площад с Копринената борса и Централния пазар.
Сградата на Копринената борса прилича на готически замък. Решението за построяването ѝ е било взето от градския съвет на Валенсия през 1469 г., насред икономическия и търговски разцвет на града – искали са „много красива сграда”, с която да „ударят в земята” по-старите и силни борси в Барселона и Палма. Същинският строеж започва едва през 1482 г., защото чак тогава управата успява да изкупи необходимият терен. Израсналият на мястото замък наистина спира дъха, включително и с вътрешното пространство, напомнящо катедрала.
Точно отсреща през площада е обширният комплекс на Централния пазар – най-големият в Европа за пресни продукти. Той е от доста по-късна епоха. Започват да го строят през 1914 г. и го завършват през 1928 г. Класически „валенсиански модернизъм” с наподобяващи готика елементи. Комбинира метал, стъкло, колони.
Беше късно, пазарът беше затворен, така че не можах да се разходя из 1200-та му щанда, за които се разказва, че предлагат всичко, което можеш да си поискаш от един пазар – от прясна риба и морски дарове, през подправки, плодове, зеленчуци и меса до домашни потреби. Все пак успях да се полюбувам на красивата му фасада под гаснещите лъчи на слънцето.
И още едно архитектурно бижу „хванах” в последните ми часове във Валенсия – Двореца на маркиз Дос Агуас. Входната врата към него е неописуемо рококо-пиршество за очите – опасана е с истински алабастров венец от фино издялани човешки фигури и други орнаменти. Наподобява олтар. Усещането се засилва от нишата в централната горна част на композицията, в която стои Мадоната с Младенеца. А в краката на атлантите в долната част, от двете страни на вратата, има делви със сякаш бликаща от тях вода – като препратка към името на маркиза, означаващо „вода”.
И не е само вратата – прозорците на строената през XVIII век сграда също са обрамчени от подобна, макар и по-скромна алабастрова украса. Автор на дизайна е художникът Иполито Ровира, а скулпторът е Игнасио Вергара. Днес в Двореца на маркиз Дос Агуас се намира валенсианският Музей на керамиката и на приложните изкуства.
Е, за сбогом с Валенсия, разбира се, се нагостих с прочутата местна паеля, полята с леко розе в едно от безбройните и препълнени улични ресторантчета в Стария Готически квартал.
Запознаването ми с града беше кратко, но интензивно. И остави много за разглеждане и за следващия път, живот и здраве.
About The Author
