Израел и Иран не са съседи, така че нямат гранични конфликти. Освен това няма и исторически причини зад сблъсъка им, който вече е военен.
Израел е основан през 1948 г. като еврейска теокрация. Израел и Пакистан са единствените две държави, родени на базата на религия, а не на етнос – и двете почти едновременно и по инициатива на Великобритания.
Докато Иран – „Земята на арийците“, която по време на Персийската империя е владяла и палестинските земи, е преживяла различни политически системи. От 1978 г. (началото на Иранската революция – б. пр.) за първи път управлението в Иран е поето от крайнодясна шиитска теокрация, също установена от чужди сили, по-специално от САЩ и Франция, за да бъде абортирана последната голяма демократична революция от края на 20-ти век, която разтърси света насред Студената война, на самата граница със Съветския съюз.
В тази рамка отношенията на Иран с Израел преминаха през следните няколко етапа.
Етап I: Иран се противопоставя на създаването на Израел
През 1940 г. Реза Пахлави, основател на династията, под натиска на мощно прогресивно движение (марксистко и паниранистко), се присъединява към Индия и Югославия в Обществото на народите, за да предотврати проекта за разделяне на Палестина между араби и евреи, предлагайки федерална Палестинска държава за двата народа и представително правителство в Йерусалим. Седем години по-късно, когато Общото събрание на ООН приема плана за две държави, Иран вече е управляван от сина на шах Реза Пахлави – шахиншах Мохамед Реза Пахлави. И под неговата власт Техеран гласува против, въпреки че не взима участие във войната на арабските страни срещу Израел. Тя избухва, когато Израел прогонва 750 000 палестинци от домовете си (наричат това прогонване Накба I).
Онова, което прави тогавашен Иран, е да изпрати свой представител – Абас Сейгал, в окупираните земи, за да се погрижи за положението на 4500 иранци, които са живеели в Палестина и са били разселени от войната. Израел обещава да защити иранците, приветства Сейгал и моли шахиншаха в Техеран да бъде открито израелско представителство. Той отказва, страхувайки се от реакцията на могъщата партия „Туде” (комунистическа), паниранистите (по-късно групирани зад министър-председателя д-р Мохамад Мосадек) и част от шиитските духовници, които виждат израелците като „узурпатори на джамията Ал Акса”.
Етап II: Шахиншахът се приближава до Израел
Годината е 1946-та. Още е мощно ехото от победата на съветския съсед над фашизма, когато вълна от атаки връхлита Иран. Много от тях са извършени от терористичната група „Федаини на исляма”. Сред жертвите е историкът Ахмад Касрави, бивш духовник, превърнал се в основен критик на исляма и основател на иранския секуларизъм.
Шахиншахът не пропуска възможността да разпространи в пресата своя снимка с превръзка на носа, заявявайки, че комунистите са се опитали да го убият и че „Хода” (Бог на персийски) го е спасил. Перфектен претекст за преследване на иранската левица, съществена стъпка за прехода от псевдопарламентарна монархия към абсолютистка и прекрояване на външната ѝ политика. Това е обусловено и от разгърналото се по същото време щурмуване на властта, подето от републиканското (и антиизраелско) движение на арабския национализъм, което кара монархиите в региона да треперят.
Сливането между инстинкта за оцеляване на диктатора, геополитическите интереси на иранския капитализъм и архитектурата на „сигурността“ на Съединените щати в район, концентрирал голяма част от световните петрол и газ, плюс близостта до Китай и СССР , тласкат шахиншаха (след завръщането му в страната, благодарение на преврата на ЦРУ срещу правителството на д-р Мосадек) да установи широк съюз с неарабските режими (Израел, Турция и Пакистан). Без да признава израелската държава, шахиншхът ѝ продава петрол в замяна на технологии и оръжия. Също така той поставя своите агенти от иранските разузнавателни служби SAVAK (1958), в ръцете на MOSSAD, за да получат обучение по най-новите техники за „извличане на информация“ и за репресиране на дисиденти. Неговата антикомунистическа борба го кара да осее страната с хиляди джамии, вместо да построи социални жилища и да изведе народа от шокиращата му изостаналост. Сред близо 40 000 политически затворници, хвърлени в подземията му, огромното мнозинство от които бяха марксисти, беше и еврейският интелектуалец Азиз Данеш Рад, членуващ в „Туде”. Не, Тел Авив никога не поиска освобождаването му.
Израелски лидери като Исхак Рабин, Моше Даян и Шимон Перес са посещавали Иран, което не пречи на шахиншаха да гласува в полза на Резолюция 3379 на ООН през 1975 г., която приравнява ционизма с расизма.
Етап III: Тактически съюз между Хомейни и Израел
По време на Студената война единственото, което има значение за САЩ, е запазването на страната в орбитата на капитализма, а ислямът и неговите аятоласи бяха и са дълбоко антисоциалистически, както и антиатеистични. Ето защо Джими Картър нарежда както на иранската армия (обучена от САЩ), така и на директора на страховития SAVAK генерал Хосейн Фардуст и неговите опитни мъчители, да се поставят в услуга на аятолаха, за да сложат край веднъж и завинаги на невъзможните за изкореняване червени.
Фардуст е направо изцеден от усилния лов на хиляди млади марксисти, симпатизанти на „теологията на ислямското освобождение“ и други. Но и той накрая е изправен до стената по пряка заповед на Хомейни през 1987 г. Прекалено много знае.
За Хомейни неговата Ислямска държава има две основни цели: да превърне Иран в Медина от VII век, управлявана от Мохамед (поне на външен вид – оттам и забулването на жените), и да превземе джамията Ал Акса. Докато за САЩ тяхната мисия е да сдържат настъплението на СССР в района, да си сътрудничат с афганистанските муджахидини за свалянето на „атеистично-социалистическото” правителство на Афганистан и да сложат край на Саддам Хюсеин в Ирак.
Ето как отказът на Ясер Арафат, първият чуждестранен лидер, посетил Хомейни в Техеран през февруари 1979 г., да превърне палестинската кауза в ислямска кауза, да изгони Марксисткия демократичен фронт и Палестинския народен фронт от ООП и да включи в нейната програма установяване на палестинска ислямска държава, получава остър отговор от аятоласите. Те ще спонсорират „Ислямски джихад”, „Хамас” (ислямското съпротивително движение, което не е палестинско) и ще създадат „Хизбула”, за да маргинализират ООП. Същата политика следва и Израел, който спонсорира „Хамас”.
Месеци по-късно нахлуването на Саддам (а той е основната опора на палестинците след СССР) в Иран през 1980 г. отваря пътя за тайно военно сътрудничество между Израел и Хомейни. Шиитската теокрация, която не е наясно с доктрината на САЩ за двойното сдържане, ще купува оръжия от „малкия Сатана” за общата им война срещу Ирак. Дори след края на конфликта през 1988 г. сътрудничеството продължава – нищо, че междувременно Ислямската република продължава да екзекутира своите критици с етикета „шпионин на ционизма“, имитирайки Франко, използвал навремето „юдео-масонския заговор“, за да избива своите противници със средновековното средство за задушаване гарота. През 1998 г. израелският бизнесмен Наум Манбар е осъден на 16 години затвор за продажба на оръжия на Иран и разкри, че не е единственият: близо 100 компании, някои държавни, тайно са правили бизнес с аятоласите.
Етап IV: Аятоласите скъсват с Израел
Когато СССР изчезва през 1991 г., а Ирак се превръща в развалини, шиитската теокрация е изправена пред дълбока криза на легитимността. И прави две неща: а) измисля фиктивни чуждестранни врагове, за да засенчи вътрешната криза, и б) създава гвардията „Кудс” с цел да спечели последователи в чужбина – но не под „шиитския“ флаг (в момента по-малко от 15% от 1,8 милиарда мюсюлмани в света са шиити), а под мотото „Палестина“, с което да привлече и глобалната левица. Онази левица, която отдавна вече е спряла да мисли за въоръжени съпротивителни групи срещу Израел (страната с най-модерните бойни устройства в света). Та какво може да се направи от един Ирак, една Сирия или един Ливан при наличието на поне двадесет американски военни в региона, щом имаш под ръка само пръчки, камъни и подобни на играчки ракети? Привличането на симпатиите на евангелистите по света, особено в Съединените щати, също е част от тази инструментализация на религията – знаете ли, че на американските избори през 2020 г. евангелските християни бяха 28% от американския електорат?
Стартът на ядрената програма на теокрацията през 2002 г. засилва страховете на Израел. Малката и мощна капиталистическа държава се нуждае от повече територия (палестинска), вода (сирийска) и петрол (иракски) за своята експанзия. Това са три елемента, намиращи се извън нейните граници, а нейните съперници, като Иран и Турция, са дразнители.
В сътрудничество със САЩ, Израел започва да саботира ядрените електроцентрали на Иран, използвайки вируса Stuxnet, дронове-самоубийци, агенти на МOSSAD, инфилтрирани във висшите ешелони на ислямската власт, които твърдят, че са откраднали 500 000 документа и 183 CD-та на ядрения проект и са ги откарали с кола до Израел. Бившият президент Махмуд Ахмадинеджад твърди, че най-високопоставеният отговорник за борбата срещу Израел в Министерството на разузнаването „е бил израелски шпионин”. През януари 2023 г. бившият заместник-министър на отбраната Алиреза Акбари е обесен за „шпионаж в полза на Обединеното кралство“. Тел Авив също е спонсорирал терористични групи като ISIS или „Jundullah”, белуджистанска група, атакуваща Иран от Пакистан.
Двата коза на Израел
- „Приватизираният“ Холокост: вече не става дума за „Никога повече“, а за използване на геноцидни политики от политическия елит на Тел Авив за постигане собствените му цели. Йешаяху Лейбовиц (Латвия, 1903 – 1994), видният еврейско-израелски теолог, въвежда термина юдео-нацист, за да изобличи тази каста. Той не доживя да види какво се случва от шест месеца насам в Лагера на смъртта Газа.
- Религията се използва както във вътрешен план, така и извън страната, за укрепване на властта на управляващите. „Помни какво ти стори Амалик“ – така цитира Бенямин Нетаняху някои врагове на евреите в Библията след нападението на „Хамас” срещу Израел на 7 октомври (необяснимо действие, от което главният печеливш е Нетаняху), подбуждайки към безмилостно клане на палестинци: „Унищожете всичко, убийте мъже, жени, деца, бебета, говеда, овце, камили и магарета“ (Самуил 3:15). Препратките към Велик Израел, Обетованата земя и др. се съчетават с Армагедон, голямата битка в края на света, която в шиизма се води от Махди, дванадесетият светец, изчезнал през VII. Той се завръща, когато настъпва краят на света и вселената е обзета от хаос. Да се приближи неговото идване е задача на могъщата махдавиджунска секта, която контролира гвардията „Кудс”. Неин лидер беше Касем Солимани. Концепцията за превъзходството на еврейския „избран народ“ е още една от тезите, споделяни и от исляма, който пък се има за „последната и истинска религия“.
Към ада
Ако насърчаването на сунитския и шиитския джихадизъм е без съмнение най-успешният инженеринг на САЩ в техните тайни операции, то преувеличаването на иранската заплаха е големият бизнес за американската и израелската оръжейни индустрии, което изпъкна допълнително с нападението на шиитската теокрация срещу Израел на 13 април т. г.
Субективният поглед към света през призмата на религията, заедно с почти нулевите познания на иранските лидери за истинския световен ред (както и вярата им в подвеждащата представа, че САЩ са „хартиен тигър“), се сливат и създават непредсказуема ситуация за Иран и региона. Останалото в катастрофата се добавя от опасните и безмилостни израелски лидери и техните американски кръстници, способни да бомбардират ядрените съоръжения на Иран и да предизвикат апокалипсис.
За авторката статията:
*Назанин Арманян (родена през 1961 г. в Шираз, Иран) е иранска политоложка и писателка, емигрирала и установила се в Испания през 1983 г. Завършила е политически науки в най-големия университет в Испания и втори в Европа – държавния Национален университет за дистанционно обучение (UNED). Той има близо 160 000 студенти и предлага две форми на обучение – присъствена и дистанционна. От 2009 г. до 2013 г. Назанин Арманян е била и преподавателка по политически науки в UNED, през 2015 г. пак там преподава международни отношения, а от 2007 г. до 2012 г. води курсове по ислямски въпроси в Университета на Барселона. Също така е заклет преводач от фарси на испански.
About The Author
