Радостният тон на сутрешните новинарски съобщения по БНТ в понеделник, че „в още една европейска страна – Португалия, социалистите загубиха изборите”, в средата на деня вече спря да е в крак с времето и истината. Ако първите резултати на състоялите се на 10 март извънредни португалски избори за нов парламент действително сочеха минимален превес на консервативната коалиция Демократичен съюз (ДС), то след преброяване на 99,01% от гласовете, се оказа, че първа се класира, макар и също с миниатюрна преднина, Португалската социалистическа партия (ПСП) на досегашния премиер Антонио Коща. Тя се яви на вота вече с друг кандидат за премиерския пост – Педро Нуно Сантос.
Резултатите от средата на деня на 11 март показаха почти пълен паритет между социалисти и консерватори. 28,66% от гласовете и 77 депутати за ПСП и 28,63% и 76 депутати за ДС. Процентната разлика бе от едва 0,03% или под 2000 гласа.
С напредването на часовете съотношението на проценти и гласове пак се промени. И към 21 часа на 11 март даде предимство все пак на ДС – с 29,5% и 79 депутати. А за ПСП останаха 28,7% и 77 депутати. Разликата се увеличи до под 1% в полза на ДС. Което пак си е практически паритет.
Това несъмнено е сериозен срив за социалистите, които на предишните избори през 2019 г. взеха абсолютно мнозинство. Но да не забравяме, че те понесоха силен удар по престижа си, когато миналата есен се оказа, че хора от близкия приятелски кръг на премиера Коща и високопоставени служители в държавната администрация са с замесени в мащабен корупционен скандал и търговия с влияние. Макар персонално срещу Коща да няма никакви преки обвинения, той счете за неморално да остава на поста си, подаде оставка и страната пое курс към предсрочни избори.
Консерваторите от ДС начело със своя кандидат за премиер Луис Монтенегро много се надяваха, че е дошло времето им за реванш и изглежда го постигнаха, макар и „на косъм“. Малко радост обаче има за тях такава жалка преднина.
Ясно е, че при получилия се паритет нито социалистите, нито ДС имат възможност за самостоятелно управление. И двете сили са далеч от абсолютното мнозинство от 115 места в 230-членния парламент. А и търсенето на съюзници за коалиция, която да позволи сформиране на стабилно правителство, също може да се окаже мисия невъзможна.
Най-шокиращ за наблюдателите, а и за двете най-големи политически сили, е шеметният висок скок на крайнодясната партия „Шèга” („Стига”) начело с нейния излязъл преди време от традиционната десница лидер Андре Вентура, бивш спортен коментатор по телевизията. Ако на изборите през 2019 г. тази прясно основна тогава ултрдясна формация, португалски близнак на испанската „Вокс”, взе едва 1,3%, то сега получава 18,06% и 48 депутатски места, което я превръща в трета политическа сила.
Малцина очакваха чак такъв ръст в резултатите на „Шèга”, която дълго оставаше маргинална със своите крайни расистки, ксенофобски, хомофобски и антифеминистки изблици. В последните години обаче Вентура обърна популисткия си дискурс към онези 70% от португалците, които трудно стигат с оскъдните си доходи до края на месеца, и започна да помпа недоволството им от управлението на социалистите – а то си има много черни точки и в социалната политика, и в икономиката. Най-голям подарък за „Шèга” и лидера ѝ беше миналогодишният корупционен скандал около Коща. Вентура превърна в акцент на предизборната кампания на партията си именно борбата с корупцията, като не спираше да атакува не само досегашното соцправителство, но напомни и за още по-предишен корупционен шлейф зад бившия премиер-социалист Жозе Сократес (управлявал от 2005 до 2011 г.). Така че лозунгът на кампанията на ултрадесните за „Чиста Португалия”, от която социалистите да бъдат „изчистени”, даде мощен импулс з сегашния изборен възход на „Шèга”.
Ако се съберат резултатите на ДС и „Шèга”, се получават близо 47%. Излиза, че толкова от гласувалите избиратели (а избирателната активност си беше сериозна – 66%) поддържат десницата и крайната десница. Толкова висок показател в тази част на политическия спектър се достига за първи път от извършването на легендарната „Революция на карамфилите”, която с военен бунт на 25 април 1974 г. свали най-старата фашистка диктатура в Европа. Тази година ще бъде отбелязана 50-годишнината от онова историческо събитие, което тогава на принципа на махалото тласна Португалия силно вляво. През 1976 г. бе приета и нова португалска конституция, която стана за времето си най-социалните и най-лявата в Западна Европа. По-късно страната премина през много политически обрати, имаше и десни реванши, а конституцията беше многократно редактирана. Но все пак тя и до днес си остава сериозен стълб за португалската социална държава.
Добилата със сегашните избори толкова мощно представителство в парламента португалска десница и крайна десница със сигурност ще се постарае да окастри още повече конституцията – такива амбиции открито заявява „Шèга”, а ДС няма да има нищо против.
По-сложното е комбинирането на бъдещо правителство. Лидерът на „Шèга” Андре Вентура още в изборната нощ се предложи за партньор на Луис Монтенегро и ДС, за да стартират съвместно управление. Само че същият този Монтенегро многократно се кле по време на предизборната кампания, че никога няма да управлява с „Шèга”. Да не забравяме, че настъплението на крайната десница из доста кътове на Европа силно тревожи Брюксел и официалната линия на ЕНП (към която принадлежат водещите сили в ДС) е ултрадесните да не се допускат във властта, още по-малко пък да се правят коалиции с тях.
Обаче без поне някакво споразумение с „Шèга”, примерно, за парламентарна подкрепа без влизане в общ кабинет, Монтенегро не може да управлява. Петте процента и осемте депутати, които взе потенциалният благовиден партньор за общо управление – „Либералната инициатива”, не стигат за нищо.
Всички останали влезли в парламента партии са повече или по-малко леви, така че никоя от тях няма да тръгне на съюз с десните и ултрадесните. А освен това, като се изключат социалистите, всички останали са с крайно хилави резултати.
Ето защо на класиралата се втора ПСП дори още по-малко ѝ просветва някаква перспектива да сглоби правителство. Не само защото е втора. Просто няма на кого да се облегне. Не съществува и възможността, която използва Антонио Коща, когато през 2015 г. за първи път стана премиер с правителство на малцинството, но опирайки се на парламентарната подкрепа на разполагалите тогава с по-солидно депутатско присъствие Ляв блок и Португалска комунистическа партия, съюзена със Зелените. Сегашните изборни резултати на Левия блок и ПКП са плачевни и доста по-слаби от вота през 2019 г. Тогава Левият блок взе около 9% и 19 места в парламента, а сега – 4,46% и 5 места. Комунистите през 2019 г. получиха около 6% и 12 депутати, а сега – 3, 3% и 4 депутати.
Има и още една формация, клоняща наляво, към социалдемокрация и екология – „Ливре” („Свободно”). Тя е вдигнала резултатите си спрямо 2019 г., когато успя да вкара само един депутат – сега практически се е изравнила с комунистите, получава 3,26% и 4 депутати.
Може да се добави и още една своеобразна партия пак с екологичен профил – PAN (това се разшифрова като „Хора, животни, природа”), която ще е представена само с един депутат.
Както и да ги събира социалистическият кандидат-премиер Педро Нуно Сантос, не може да докара бройката до 115 гласа в парламента.
Така че Португалия засега увисва пред пълна неяснота за бъдещото си управление. Единствените доволни от изборите са ултрадесните от „Шèга”, защото с високия си резултат наистина държат ключа към изхода от патовата ситуация. Дали Монтенегро и ДС ще посегнат към него, загърбвайки предизборни клетви? Ако се погледне към съседна Испания и нарастващото разбирателство между тамошните аналози на тези две сили – Народната партия и „Вокс”, това изглежда твърде вероятно, макар и не под формата на пряка коалиция, а само като парламентарна подкрепа. Коща все пак вече е отигравал този механизъм, макар и на другия политически полюс.
Що се отнася до срива на някогашните леви партньори на Коща и особено на комунистите, които имат специално място в историята на Португалия, това сигурно трябва да е тема на отделен анализ, и идващият 50-годишен юбилей на „Революцията на карамфилите” ще е добър повод за това. Сега може само накратко да се спомене, че вътре в ПКП отдавна звучат остри критики към политическото поведение, практикувано от нейното ръководство от доста години. Трябва да се има предвид, че това е партия с много силни традиции в работническите борби, в профсъюзните действия. Тя винаги е присъствала активно именно сред трудовите класи, които представлява – в пряк контакт с хората, откликвайки на вълненията и стремежите им. Това обаче отдавна е изтъняло и от години почти липсва в дейността на актуалната ПКП. Нейните дейци съсредоточват усилията си в изборни кампании и в парламентарни изяви. Но според вътрешните критици в ПКП електоралният уклон „влиза в противоречие с масовата борба”, която винаги е била същността на тази партия и това я е отличавало от всички други политически формации. „Става така, че партията, която претендира да е част от работническата класа (само на хартия), ограничава функцията си до канализиране на искания към парламента, без намерение да се постави в челните редици на борбите на масите, за да ги мобилизира. Напълно изоставя своята ролята на авангард и стратегическата цел да се върви към социализъм. А всичко, което работниците постигат, може да се постигне само чрез борба, упорита борба.” Така завършва един анализ на критичния към ръководството на ПКП сайт с многозначителното име „Какво да се прави?”
About The Author
