Габриел Гарсия Маркес: „Фидел, когото познавам”

Големият колумбийски писател и носител на Нобелова награда за литература Габриел Гарсия Маркес, роден през 1927 г., се пристрастява към писането още като млад журналист в колумбийския вестник „Ел Еспектадор”. Сред най-нашумелите му международни репортажи от онзи период е описанието на свалянето във Венесуела на диктатора Маркос Перес Хименес с народна революция през януари 1958 г. и Кубинската революция точно година по-късно. Отразявайки еуфорията на кубинците, отървали се от своя тиранин Фулхенсио Батиста, Гарсия Маркес пише тогава, че сякаш е преживял второ издание на венесуелското въстание.

Особено заинтригуван от опита на Куба, където започва да се гради непозната по-рано в Латинска Америка обществена система, Габриел Гарсия Маркес или Габо, както всички го наричат, се установява за по-дълго в Хавана през 1960 г., където общува тясно и с други латиноамерикански интелектуалци. В тези среди тогава се запознава и с българския поет Никола Инджов, който многократно по-късно разказва за хаванското им общуване.

Аржентинският журналист и революционен деец Хорхе Рикардо Масети, по-млад с две години от Габо, но вече отразявал кубинската партизанска война пряко от Сиера Маестра, приобщава друг аржентински колега – Родолфо Уалш, уругвайския репортер Карлос Мария Гутиерес, колумбиеца Габо и още няколко новинари от Латинска Америка, за да основат заедно кубинската информационна агенция „Пренса Латина”. Първоначалният ѝ замисъл е всъщност да е обща латиноамериканска новинарска агенция. Така Габо се свързва много близко с Куба на професионално и емоционално ниво.

Макар по-късно да се отдава изцяло на литературата и да се установява за постоянно в Мексико, Габо продължава всяка година да посещава Куба и да поддържа тесни връзки с нейни интелектуалци и изявени дейци. От 70-те години при тези негови ежегодни гостувания започва да се среща редовно и с кубинския лидер Фидел Кастро, с когото се сближават и поддържат дългогодишно приятелство. Обикновено водят дълги разговори за литература и за всички вълнуващи света проблеми.

По повод навършващите се днес седем години от кончината на Фидел Кастро, който си отиде на 25 ноември 2016 г. на 90-годишна възраст, предлагаме известното есе на Габриел Гарсия Маркес „Фидел, когото познавам”. Написано е в края на 80-те, но най-масово започва да се тиражира през 2000-те години. То многократно бе припомнено, когато на 17 април 2014 г. си отиде самият Габо, а също и когато две години и половина по-късно във вечността прекрачи и Фидел.

Предлагаме тук превод на български, направен по публикацията в кубинския вестник „Гранма” от от 14 август 2019 г.

Ето думите на ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС за ФИДЕЛ КАСТРО:

Неговата отдаденост на словото. Неговата сила да съблазнява. Винаги търси проблемите там, където са. Връхлитането на вдъхновението е типично за стила му. Книгите, които харесва, отразяват много добре широтата на вкусовете му. Отказа се от пушенето, за да има морален авторитет да се бори с пристрастеността към тютюна. Обича да приготвя готварски рецепти с някакъв научен плам. Поддържа се в отлична физическа форма с няколко часа ежедневна гимнастика и често плуване. Несломимо търпение. Желязна дисциплина. Силата на въображението го тегли към непредвидимото. За него еднакво важно е, както да умееш да работиш, така и да умееш да почиваш.

Когато той се умори да говори, си почива, говорейки. Пише добре и обича да го прави. Най-големият стимул в живота му е емоцията от риска. Трибуната, от която импровизира, изглежда е идеалната му екологична среда. Той винаги започва с едва доловим глас, в неопределена посока, но използва по някоя и друга светкавица, за да превзема терена педя по педя, докато после със силен удар завладява аудиторията. Това е вдъхновението, състоянието на неудържима и несравнима прелест, което могат да отрекат само тези, които не са имали щастието да го изпитат. Той е превъзходен антидогматик.

Хосе Марти е неговият автор, чиито идеи прилага талантливо в кръвополитния вихър на марксистката революция. Същността на собственото му мислене е в убедеността, че да работиш за масите означава преди всичко да си загрижен за личностите.

Това може да обясни неговото абсолютно доверие в личния контакт. Използва различен тип език за всеки отделен повод и различен начин на убеждаване в зависимост от различните събеседници. Умее да се постави на нивото на всеки един човек и разполага с обширна и разнообразна информация, която му позволява да се движи с лекота във всякаква среда. Едно нещо е сигурно: където и да е, както и да е и с когото е, Фидел Кастро е там, за да победи. Отношението му към поражението, дори в дребните житейски измерения на всекидневието, изглежда се подчинява на специфична логика: той дори не го признава и няма минута спокойствие, докато не успее да преобърне условията и да го превърне в победа. Никой не може да бъде по-обсебен от него, когато се е заел да стигне до дъното на каквото и да било. Независимо дали става дума за колосален или миниатюрен проект, няма начин той да не се ангажира с неистова страст. И особено, ако трябва да се сблъскате с несгоди. Тогава изглежда най-вдъхновен и в най-добро настроение. Някой, който само си мисли, че го познава добре, би му казал: „Сигурно нещата са много зле, щом сте така разпален”.

Повторенията са един от начините му на работа. Например, темата за външния дълг на Латинска Америка се появи за първи път в изявленията му преди около две години и оттогава се развива, разклонява и задълбочава. Първото нещо, което каза като просто аритметично заключение, беше, че дългът е неплатим. Тогава се появиха постепенните констатации: отражението на дълга върху икономиката на страните, неговото политическо и социално въздействие, решаващото му влияние върху международните отношения, прозорливостта за значението на темата в изработването на единна политика в Латинска Америка… И така, докато не бе постигната цялостна концепция, която той представи на свикана за целта международна среща и която времето доказа.

Неговото най-рядко качество като политик е способността да надникне в еволюцията на даден факт до неговите най-далечни последици… Но тази способност не идва чрез просветление, а е резултат на трудно и упорито разсъждаване. Негов върховен помощник е паметта и той я използва чак до злоупотребяване, за да поддържа речи или частни разговори с необорими разсъждения и аритметични операции, извършвани с невероятна скорост.

Това изисква помощта на непрекъсната информация, добре сдъвкана и усвоена. Задачата му да натрупва информация започва от момента, в който се събуди. Закусва с не по-малко от 200 страници новини от цял ​​свят. През деня му изпращат всяка спешна информация, където и да се намира. Според сметките му всеки ден му се пада да прочете около 50 документа, като към това трябва да се добавят докладите от официалните служби и от неговите посетители, плюс всичко, което може да заинтересува безкрайното му любопитство.

Отговорите трябва да са точни, тъй като той е способен да открие и най-малкото противоречие в случайна фраза. Друг източник на важна информация са книгите. Той е ненаситен читател. Никой не може да обясни откъде намира време или какъв метод използва, за да чете толкова много и толкова бързо, макар той да настоява, че няма никакъв специален метод. Много пъти взема книга рано сутрин и вече я коментира на следващата сутрин. Чете на английски, но не го говори. Предпочита да чете на испански и по всяко време е готов да прочете всеки лист с букви по него, до който да се докопа. Редовен читател е на икономически и исторически теми. Добър читател е на литература и я следи внимателно.

Има навика да обсипва с въпроси. Въпросите идат един след друг, като картечни откоси, докато не открие онова защо, на другото защо, на следващото защо и до последното защо. Когато един гост от Латинска Америка му цитира прибързано данни за консумацията на ориз от неговите сънародници, той направи свои изчисления наум и каза: „Колко странно, че всеки изяжда по два килограма ориз на ден”. Основната му тактика е да пита за неща, които знае, за да потвърди данните си. А в някои случаи – за да прецените калибъра на събеседника си и да се отнася към него по подобаващ начин.

Не пропуска възможността да се информира. По време на войната в Ангола описа една битка с толкова подробности на официален прием, че бяха необходими известни усилия, за да бъде убеден един  европейски дипломат, че Фидел Кастро не е участвал в битката. Разказите му за залавянето и убийството на Че, за щурма на „Ла Монеда” (президентския дворец в Чили – б. пр.) и смъртта на Салвадор Алиенде или за опустошенията на циклона Флора, бяха страхотни репортажи.

Неговата представа за Латинска Америка в бъдещето е същата, като тази на Боливар и Марти – единна и автономна общност, способна да движи съдбата на света. Страната, за която знае най-много след Куба, са САЩ. Той познава в дълбочина природата на американския народ, тамошните властови структури, скритите мотиви на техните правителства и това му е помогнало да устои на непрестанната буря на блокадата.

Ако дава интервю с продължителност няколко часа, той се спира на всяка тема, впускайки се в нейните подробности, за които най-малко се мисли, без никога да подценява прецизността, съзнавайки, че една-единствена зле разбрана дума може да причини непоправими поразии. Никога не е отказвал да отговори на нито един въпрос, колкото и провокативен да е, нито пък е губил търпение. По отношение на онези, които крият истината от него, за да не му създават повече тревоги, отколкото и без това има: той го знае. На служител, който постъпи така, той каза: Криете истини от мен, за да не ме тревожите, но когато най-накрая ги открия, ще умра от шока да се изправя пред толкова много истини, които сте спрели да ми казвате. Най-сериозни са истините, които се прикриват, за да се прикрият недостатъци, защото наред с огромните постижения, които поддържат революцията – политическите, научните, спортните и културните постижения, има колосална бюрократична некомпетентност, която засяга почти всички порядки на ежедневието и особено домашното щастие.

Когато разговаря с хора на улицата, разговорът е изтъкан от експресивността и  суровата откровеност на реалните страсти. Обръщат се към него с Фидел. Заобикалят го без задръжки, говорят му на „ти”, спорят с него, противоречат му, оплакват му се, това е един пряк канал, по който блика истината. Ето тогава той се разкрива като необикновен човек, засенчван обикновено от собствения си блясък. Това е Фидел Кастро, когото мисля, че познавам: човек със строги навици и безкрайни мечти, със солидно образование по старому, с внимателни думи и скромни маниери, неспособен да приеме никоя идея, ако тя не е огромна.

Мечтае, че неговите учени ще намерят лекарство срещу рака. Формирал е външна политика като на световна сила, упражнявана от остров, 84 пъти по-малък от основния си неприятел. Убеден е, че най-голямото постижение на човека е доброто оформяне на неговата съвест и че моралните стимули, повече от материалните, са способни да променят света и да тласнат историята напред.

Чувал съм го в кратките му часове на копнеж по живота да си спомня за неща, които е можел да направи по различен начин, за да спечели повече време тъкмо за живот. Виждал съм го претоварен от тежестта на толкова много чужди съдби. И го попитах какво най-много би искал да прави на този свят, а той веднага ми отговори: Да застана на някой ъгъл.