Не искам никога повече да чувам западните демокрации да поучават останалия свят за правата на човека.
В момента, в който пиша този текст, при израелските бомбардировки на Газа са загинали повече от 10 000 палестинци – почти половината от тях са деца. На всеки 10 минути в Газа загива по едно дете. Трябва да се отбележи, че тези цифри отчитат само децата, които загиват в пряк резултат от безразборните бомбардировки на Израел. Децата, които са имали „късмета“ да загинат мигновено по време на въздушен удар. Но има и не толкова „късметлии“: невинни деца, погребани под развалините, които умират от мъчителна и продължителна смърт, докато се задушават сред изкормените останки на дома си.
В тези цифри не са включени и децата, които бавно умират от глад и жажда. Децата, които се разболяват от пиене на отпадни води и морска вода. Те не отчитат онкоболните деца, които няма да могат да получат никакви грижи, след като израелската обсада принуди единствената болница за онкоболни в Газа да преустанови дейността си.Те не броят децата, които ще умрат от болести, които могат да бъдат избегнати, защото болниците в Газа спират да функционират. Те не броят децата, които са толкова травмирани от раждането си в затвор на открито, толкова белязани от това, че кварталите и близките им са унищожени в апокалиптичен акт на колективно наказание, че животът им се е променил завинаги.
Но също така – тези цифри просто не се броят, точка. Те са палестинци. И, както последните няколко седмици стана пределно ясно, палестинските животи не се броят. Не се броят за мнозина в медиите, които твърдо отказват да бъдат съпричастни към палестинците. Които използват страдателен залог, за да описват смъртта на палестинците. Които оправдават неоправдания брой на жертвите. Които много обичат да говорят за международното право, когато то се нарушава от такива като Русия, но не обичат да споменават неща като Женевските конвенции, когато нарушителят е Израел. Които незабавно съобщават за всичко, което израелското правителство каже, публикуват всяко изявление на ЦАХАЛ като извънредна новина, докато гледат на гласовете на палестинците през постоянна леща на подозрение. Не може да се вярва на тези досадни палестинци, разбирате ли. Всеки един човек в Газа се използва като жив щит от Хамас, нали знаете?! Под всеки сантиметър в Газа има оръжия, собственост на Хамас! Всеки един човек в Газа е терорист, дори ако е още в утробата! По-добре да ги избием всички, за да сме сигурни.
Тези цифри със сигурност не са важни за президента на САЩ. Главнокомандващият съчувственик; човекът, който обича да пее и да танцува за това какъв порядъчен човек е. Джо Байдън направо излезе и каза: ние не вярваме на палестинците за броя на загиналите.
Щеше да е смешно, ако не беше толкова шибано ужасно, толкова шибано оскърбително. Извинявам се… какво точно смята Байдън, че се случва? Мисли ли, че хората в Газа провеждат някакъв подземен рейв, докато кризисни актьори, тайно доставени от другаде, поръчани от Амазон (двудневна доставка!), разиграват клане? Мисли ли, че снимките на цели квартали, които са унищожени, са някакъв вид фалшификация, генерирана от изкуствен интелект?
Разбира се, че не. Байдън може да е много неща, но не е глупав. Той много добре знае, че цифрите на здравното министерство в Газа са доказали своята точност многократно. Което прави всичко това още по-лошо. Не е достатъчно, че палестинците умират и са разселени: ние също трябва да бъдем дехуманизирани и дискредитирани. Трябва да удостоверяваме смъртта си, докато умираме.
Между другото, това става все по-трудно. Един по един журналистите в Газа биват убивани или заплашвани със смърт. И вместо да защитават важността на пресата, САЩ активно се опитват да потиснат отразяването на живия ад в Газа. Преди две седмици държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен поиска от Катар да модерира отразяването на „Ал Джазира“ на войната на Израел срещу „Хамас“. Не може да има прекалено много истина; прекалено многото истина е нещо ужасно.
„Но, Арва, какво ще кажете за Хамас?“, може би си казвате. „Няма ли да осъдите Хамас?“ Разбира се, че ще осъдя Хамас за избиването на невинни израелски граждани на 7 октомври и вземането на заложници. И нека бъдем много ясни: въпреки че нищо от това, което Хамас направи на 7 октомври, не може да бъде оправдано, действията им не се случиха във вакуум. Този конфликт не започна на 7 октомври. Палестинците са убивани, разселвани, унижавани, незаконно задържани от десетилетия; медиите обаче обръщат внимание само когато загине израелец. Задайте си следния въпрос: знаете ли колко палестинци са били убити миналата година от израелските войници и заселници? Знаете ли колко палестинци са принудени да напуснат домовете си от заселници на Западния бряг – където Хамас не управлява? Знаете ли колко палестински деца са задържани от израелските сили без съд и присъда за „престъпления“, които могат да бъдат толкова незначителни, колкото размахването на палестинското знаме?
Абсолютно ще осъдя „Хамас“, но моля абсолютното осъждане да бъде и в двете посоки. А то не е така, нали? Хората изискват от палестинците да осъдят насилието, докато с пълно гърло крещят, че Израел има право да се защитава. Виждате ли, Израел има право да се защитава, но палестинците нямат такова право. Всичко, което прави ЦАХАЛ, има някакво оправдание, обяснение; насилието от страна на палестинците никога не е оправдано.
Що се отнася до ненасилствената съпротива? Тя също не е позволена. САЩ отдавна се опитват да криминализират мирното движение за бойкот, дивестиции и санкции. Призивите за бойкот на песенния конкурс „Евровизия“ през 2019 г., който се проведе в Тел Авив, бяха описани като „оръжие за разделение“ и демонизирани. Отиването на пропалестински марш се заклеймява като антисемитско – министърът на вътрешните работи на Обединеното кралство Суела Браверман ги заклейми като „маршове на омразата“ – дори ако половината от маршируващите са смели евреи в организации като „Еврейски гласове за мир“. Не се толерира дори детското изкуство, ако децата са палестинци. По-рано тази година една лондонска болница свали произведения на изкуството на ученици от Газа, след като „Британски адвокати за Израел“ заявиха, че „еврейските пациенти … се чувстват уязвими, тормозени и жертви на тази изложба„. Тези деца, от които някои хора са се чувствали толкова притеснени? Има голяма вероятност всички те вече да са мъртви.
И така, питам ви какво трябва да направим? Какво трябва да направят палестинците? Това е риторичен въпрос, защото през последните три седмици отговорът на този въпрос стана пределно ясен: от нас се очаква да замълчим и да умрем.
Всъщност Израел дори не е срамежлив по отношение на намеренията си към палестинците в момента. Крейг Мохибер, високопоставен служител на ООН по правата на човека, който се оттегли миналата седмица, написа в писмото си за оставка, че случващото се е „геноцид като по учебник„. В интервю за „Ал Джазира“ Мохибер отбеляза: „Обикновено най-трудната част от доказването на геноцид е намерението, защото трябва да има намерение да се унищожи изцяло или частично определена група. В този случай намерението на израелските лидери е толкова ясно изразено и публично заявено – от министър-председателя, от президента, от висши министри от кабинета, от военни лидери – че това е лесно да се докаже.“
Кажете това на правителството на САЩ. Кажете го и на страхливата и лицемерна американска преса. След двадесет години, когато вече ще е твърде късно журналистиката да промени нещо, някой ще получи Пулицър за това, че е казал истината за този момент. Ще бъде отличен за това, че недвусмислено и без угризения е използвал думите, за които в момента хората губят работа или са обект на кампании на омраза: окупация, геноцид, етническо прочистване. Само когато всеки един палестинец е мъртъв или разселен, ще бъде приемливо да се отнасяте към нас като към хора.
