На 17 октомври големият Анжел Вагенщайн щеше да навърши 101 години, ако не беше прекрачил в своята светла вечност на 29 юни т. г. Негови приятели и съмишленици се събраха навръх точно 101-ия му рожден ден в Клуб „Журналист” на СБЖ, за да си спомнят за него с живи и топли разкази за необикновената му личност. И единодушно да установят, че бунтарят Джеки отказва да се подчини и на смъртта, никъде не си е отишъл, тук и завинаги е – в сърцата и несвършващите мечти за един по-добър свят на всички, които го обичаха.
Вечерта в памет на писателя, сценариста, публициста, хуманиста, общественика, антифашиста и вечния ремсист Анжел Вагенщайн бе открита и водена от журналистката и член на УС на СБЖ Велиана Христова.
Гост на събитието бе и синът на Джеки – Раймонд Вагенщайн.
Велиана припомни, как тя и колегите ѝ Велислава Дърева и Христо Георгиев са били най-близките хора на Джеки в последните му години и всяка събота са се събирали в дома му на дълги разговори за всичко, което го вълнуваше.
Велиана сподели, че в паметта ѝ Джеки остава преди всичко като приятел, по-всеотдаен от когото няма. Според Велиана дългият му живот всъщност е побрал няколко живота. Първо, младежката антифашистка борба с изтезанията в затвора и смъртната присъда, чието изпълнение е избегнато само от победата на антифашистките сили през септември 1944-та. По-нататък следването в Москва, в легендарния ВГИК – института по кинематография, където е първият чуждестранен студент и затова дипломата му е с номер 1.
„После започва да твори филми. Боже, какви филми!” – продължи Велиана. И закова вниманието към изключителния „Звезди”, който през 1959 г. взима Специална награда на кинофестивала в Кан. Но у нас е забранен, защото разказва за депортирането в нацистките лагери на смъртта на 11 343-ма евреи от Гърция и Македония, включително 3000 бебета, половината от които измрели по пътя до Треблинка. Всичките охранявани и превозвани от фашистката власт в тогавашната българска държава – престъпление, което и днес не желаят да признаят повтарящите, че в България „не е имало фашизъм”. Тази тема до последно остава особено болезнена за големия творец и общественик.
Общо 52 филма сътворява Джеки – игрални и документални. На повечето е сценарист, някои и режисира.
Междувременно не мълчи и за обществените несправедливости, превръщайки се в „неудобен” за тоталитарните соцвелможи интелектуалец. Идват и промените през 1989-та, в чийто кипеж се хвърля с цялата си отдаденост към идеала за повече справедливост и свобода за народа. Но много бързо се разочарова – и отново става критик, вече на сбъркания преход.
Започва да пише книги, които също жънат голям успех. Издадени са на 7-8 езика, по цял свят.
„Често у нас се чуват съжаления как така не сме постигнали да издигнем нобелист по литература. Но още Валентин Караманчев (известен журналист, писател и издател, починал през 2022 г. – б. р.) често повтаряше: ние си имаме безспорен нобелист и това е Джеки Вагенщайн. Обаче прекалено му завиждаха и така и не бе предложен за Нобел,” каза Велиана.
Тя открои и последната епоха в яркия и многолик живот на Джеки – неговата голяма болка за съсипването на лявото пространство в България. Нещо, за което също не е мълчал, а винаги е реагирал с блестящата си публицистика.
Велиана добави, че за нея има две важни неща, с които свързва Джеки. Първото е неговото неизменно бунтарство. А другото е една специална негова формулировка, която според Велиана само той можеше да направи: „Комунизмът е мелодия. Можеш да забравиш думите на една песен, но мелодията – никога”.
„Тази мелодия остана. Той ни я завеща и тя ни държи заедно. Затова сме тук, да си го спомним именно такъв на неговия рожден ден,” подчерта Велиана.
След това даде думата на Велислава Дърева, която прочете свое много вдъхновено есе за Джеки и за чудесата в дома му, което беше озаглавила „Френският балкон (ескиз)”. То е публикувано отделно и целият му текст може да се прочете тук. Сега предлагаме само няколко откъса:
„…Този доброжелателен присмехулник най-обича да се надсмива над себе си, и ни разправя, че понеже бил и е с две леви ръце (леви във всякакъв смисъл) и по причина на това, че един кюнец не можел да направи, не станал тенекиджия, ами се отдал на литературата, хвърлил се в нейните обятия, но после паднал в изкушения поради слаби анЖели и кръшкал периодично с кинодраматургията. От всички тези приключения и похождения се нароили истории разни – сладкогорчиви, тъжносмешни, възвишени и трагични, минало-бъдещни и поради това пророчески…”
„…в продължение на сто и кусур дни Джеки бил собственик на една 30-килограмова верига, която влачил сто и кусур дни из коридорите на сливенския затвор, веригата вдигала страховит грохот, та всички килии разбирали, че минава страшният комунист, изобщо – където Джеки, там и веригата, а нощем се разполагала до него тя, тая студена змия, и чакала сто и кусур нощи да извикат името на Джеки, че да го обесят и веригата да се отърве от него най-сетне.
Веригата отнесли в музея, обаче музея го разтурили, както и всякакви такива неправилни и зловредни музеи, и всички пушки, пищови, карабини, позиви, снимки и прочее неприлични артефакти изчезнали все едно ги е нямало. Веригата отишла за претопяване и някой е припечелил за шише ракия и кутия цигари. Толкова струват историята и времето според днешния циничен ценоразпис. Веригата я няма, обаче Валтерът го има. Джеки не го е дал в музея. Вярно, обезопасен е и не стреля, ама той и Джеки не е изстрелял ни един куршум.
Понякога проговаря на ладино, онзи напевен сефарадски език, донесен от Кордоба и Толедо преди 500 години, а когато е в добро разположение на духа може и всички революционни песни на света да изпее….”
„…Най-голямото чудо е самият Джеки, който следва своя път към Храма, даже и Храм да няма, и особено ако Храмът е похитен, оплячкосан и превърнат в руини, из които бродят сенките на поруганите надежди…”
След Велислава думата взе Михаил Миков, бивш председател на БСП – партията, на която Анжел Вагенщайн даде много от своите сили и енергия, но която в последните години силно го наскърби. Михов каза, че за него Джеки се асоциира с три думи: сърце, сила, интелект. „Това са и дефицитите на нашето време. – изтъкна Миков. – Той ги запълваше с оня поглед на човек, който е бил със смъртна присъда, включван, изключван от партията, правил демократични промени, разочаровал се, видял много. Но не само заради мъдростта, а и заради онова голямо сърце, които винаги даваше кураж, намираше добра дума и можеше да се пошегува и с най-големите лошотии в нашия живот.”
Миков продължи: „Чест беше за мен. Можехме да общуваме с него, даже сме спорили. Нека сега да си спомняме уроците му. Честит първи рожден ден, Джеки! Той винаги празнуваше 17 октомври като първи рожден ден, а 8 септември, когато през 1944-та го пускат от затвора и се отървава така от смъртната присъда, за него беше вторият рожден ден. И се отнасяше много сериозно към отбелязването му. Винаги го поздравявах за 8 септември.”
Преди да даде думата на следващия участник във възпоменателната вечер, Велиана разказа, че Анжел Вагенщайн е бил много популярен и тачен и в съседна Македония, където дори го разпознавали по улиците. В архива си тя пази снимки от тяхно пътуване в Скопие и Охрид, на които Джеки щастливо развява червено знаме.
Свои много вълнуващи спомени за Вагенщайн сподели и известният фотограф Иво Хаджимишев, който е бил зет на друг голям ляв творец – незабравимия Валери Петров, също вече жител на вечността, свързан приживе с топло приятелство с Джеки. „Трудно ми е още да приема, че тези двамата мушмороци ги няма – Валери и Джеки,” каза Иво. Той посочи, че в последните си години те са били по-близки помежду си, отколкото по времето, когато Джеки е бил на практика прокуден в тогавашната ГДР, „за да се спаси там от изключително тежката атмосфера, създадена у нас срещу него”. Иво разказа също как около близостта между Валери и Джеки са се сближили и целите им семейства.
Продължи: „Всеки един от нас има своята представа за този човек. Беше толкова различен, универсален, невероятен космополит. Личност, каквато не се ражда всеки ден в България.”
Иво засегна и болната тема за огорчението на Джеки от БСП в последните години: „Мъчно ми е, че тази партия, за която той толкова е направил, се държа с него така безобразно в последните години.” Хаджимишев изкоментира и съдбата на вестник „Дума”, чиито традиции и общностен дух са били опропастени от „хора, които злоупотребяват с мястото, където спекулативно, със сделка, са попаднали” и които „сякаш ги е страх да общуват с личности, по-интелигентни от тях”.
Иво Хаджимишев разказа и свой спомен, как на следващата сутрин след среднощното подпалване на Партийния дом в София през август 1990-та сред още димящия погром вътре влизат тримата с Джеки и Стефан Продев. „Няма да забравя погледа на Джеки…” – сподели големият фотограф. Разтърсващите фотографии, направени тогава от Иво, са публикувани във вестник „Дума”.
Най-вълнуващата история, свързана с Джеки, която Хаджимишев поднесе на публиката в Клуб „Журналист”, беше опредметена от един часовник, който той свали от ръката си. Обясни: „Това ми е подарък от Джеки. Това е часовникът, който е бил на ръката му, когато е бил в обкръжение през 1943-та. Цял един ден е стоял с другарите си тихо, без да мърда. Чакали са нощта, за да се опитат да се изтеглят. Осъзнавал е, че може би са последните моменти от живота му. И за да не му вземе някой часовника от ръката, когато вече ще е мъртъв, е решил да изрисува върху циферблата сърп и чук, виждате ли? А на задния капак, едвам се вижда, е издълбал с ножчето: Смърт на фашизма! Победата ще бъде за поробените. 7 август 1943 г. Този часовник работи и сега. Показва точно времето. Това е, Джеки продължава да е с нас.”
Иво Хаджимишев направи и предложение паметта на Анжел Вагенщайн и на Валери Петров да се увековечи с техните скулптури, седнали на пейка сякаш в сладък разговор. А в компанията им да се впише и още „една голяма величина” –сценаристът и антифашист Христо Ганев, „застанал прав, погледнал ги малко през рамо”. Идеята бе посрещната с одобрителни аплодисменти.
Велиана реагира на казаното от Иво за ситуацията с БСП така: „В последните години често отнемаха думата на Джеки в партията, но ще ви кажа, че неговият глас се чуваше много. Той написа няколко публицистични статии, които бяха и философски едновременно. В тях пределно ясно казваше какво се случва с партията и че тя не може да бъде оставена в орбитата на един човек. Сигурно помните, той написа и едно открито писмо, в което директно каза: Корнелия, моля те, подай си оставката! Поне 15 души след това ме питаха: ама верно ли е написал такова писмо? Да, написа го. Защото беше Джеки, той не търпеше да мълчи. Казваше всичко открито. Този негов глас и сега се чува, уверявам ви. Хората продължават да търсят публицистиката му в интернет, да я четат. И предлагат да съберем всичко от него на едно място, за да е по-лесно достъпно, да се чете и препрочита. Помнят го. Имат нужда от честното му слово.”
Велиана даде думата и на управителя на Клуб „Журналист” – поета, бард и журналист Ивайло Диманов, който също разказа вълнуваща история. Той отбеляза, че, разбира се, също е познавал и се е възхищавал на Джеки Вагенщайн, но по-интригуващият сюжет на съдбата е, че неговият, на Ивайло, чичо – Михал Диманов, брат на баща му, е бил също осъден на смърт антифашист и е лежал в една и съща килия на смъртници в Сливенския затвор заедно с Джеки и с още шестима други борци с фашизма. Също като Джеки, чичото на Ивайло оцелява, защото на 8 септември 1944-та, пред настъпващата вече на българска територия Червена армия и ден преди победата на антифашисткото въстание на 9 септември, вратите на затворите се отварят и идва свободата.
Ивайло допълни: „Чичо ми Михал Диманов е един от създателите на партийната организация в Перник. Когато си отиде от тоя свят, същата партийна организация и едно цвете не му поднесе…”
Ивайло обясни, че родното село на баща му и на чичо му – Горна Секирна в Пернишки окръг, е яташко, често партизаните на Славчо Трънски намирали храна и подслон там.
С чичо му години по-късно си говорили за ония месеци в килията на смъртниците заедно с Джеки, който и тогава излъчвал обаяние и харизма. Всяка сутрин между 4 и 6 часа, когато обикновено се извършвали екзекуциите, всички се смразявали и се вслушвали в стъпките на надзирателите: за кого ли идват този път?… „Умирали са всяка сутрин по малко, което е особено жестоко. Все си мисля, че да загинеш в бой е някак по-лесно,” каза Ивайло Диманов. И за финал призова многобройните модерни „звезди” в днешната ни литература да четат повече, отколкото пишат – особено да четат Джеки Вагенщайн…
Думата бе дадена и на Румен Петков, главен редактор на сайта „Поглед-инфо”, който често е предоставял трибуна за статии на Анжел Вагенщайн. Той сподели и свои спомени от общите им срещи, на които „сме разговаряли много, смели сме се много”. „И досега не мога да повярвам, че Джеки си е отишъл. Човек оставя в съзнанието на другите с това, което е сътворил,” обобщи Румен Петков.
За Анжел Вагенщайн говори и Михайлина Павлова, главна редакторка на вестник „Еврейски вести” и журналистка в програма „Христо Ботев” на БНР. Тя разказа, че макар години наред да са общували отблизо и многократно да го е интервюирала, респектът ѝ към личността му до последно я карал да му говори на „господин Вагенщайн.
Михайлина Павлова сподели и няколко свои лични преживявания с големия творец – как я „спасил”, когато неин предвиден гост в студиото на БНР за предаване на живо не могъл да дойде, и тогава Джеки спешно го заместил; как двамата заедно пътували от Толедо до Пловдив; как били пак заедно и в Москва, където той представял свои издадени на руски книги… По повод последното добави, че ако има нещо от общите им истории с Вагенщайн, което би искала да се повтори, „това е да ме разхожда из Арбат и да ми го разказва”…
Накрая Павлова даде и свое обяснение защо Джеки е избрал да закачи в коридора в дома си някогашна табелка от вече преименуваната софийска улица „Поп Андрей” и да обяви този свой коридор за „най-късата улица в света”, назована лично от него на революционния свещеник от Септемврийското въстание. „Все съм се чудила: защо точно поп Андрей? И накрая ми просветна. Когато въстанието е потушено и попът е качен на бесилото, той сам си слага въжето на врата. Припомнете си колко пъти в дългия си живот и Вагенщайн също сам си е слагал въжето на врата…” – завърши Михайлина Павлова.
След това думата взе проф. Ивайло Груев, който от години живее в Канада и преподава там политология. Професорът обясни, че не е познавал лично Вагенщайн, но винаги е следял с възхищение неговото творчество и обществената му дейност. Допълни, че с Джеки се е познавал баща му, който някога е ръководел Клуба на културните дейци. Проф. Груев изтъкна, че вижда Анжел Вагенщайн във времето като постоянен „морален компас, независимо от политическата конюнктура”.
Велиана Христова даде думата и на мен, Къдринка Къдринова, защото така се получи, че точно на мен Джеки даде последното си обширно интервю, публикувано вече след смъртта му. Разбира се, веднага поясних, че това не беше точно интервю, а записан на два пъти негов дълъг разказ най-вече за антифашистката му младост – единствената тема, за която в последната година от живота си продължаваше да говори с охота. Потъването на БСП начело с настоящото ѝ ръководство и световното полудяване покрай войната в Украйна му причиняваха прекалено голяма болка и отказваше да ги коментира.
Когато му казах, че искам да го интервюирам по повод 100-годишнината му, той даже се ядоса: „Никакви интервюта! На всички медии съм отказал! Ти разбираш ли какво значи да си на 100 години?! Не искам никакви разправии и обяснявания! Стига! Ти записвай каквото искаш, но няма да е интервю, да знаеш!”
Приех, естествено. Така се получиха двата записа, всеки по около един час, които направих при двете си гостувания в дома на Джеки малко след стотния му рожден ден. Говорихме си най-свободно, той разказваше, каквото душата му иска, аз понякога задавах уточняващи въпроси. Това бяха преди всичко епизоди от борческата му младост, но имаше и интересни случаи от творчеството му в киното, както и от вечното му дисидентство.
Всички тези истории ги беше разказвал и друг път, много от тях бе описвал в книгите си, но понеже това беше Джеки, никой негов разказ на приличаше на друг, всичко сглобяваше като в нов сценарий, изиграваше го така, че да си го представиш и на екран – незабравимо преживяване!
Дешифрирах записите, подредих ги като за печат, изпратих ги по мейла и на самия Джеки, и на внучката му Жаклин Вагенщайн, директорката на издателство „Колибри”, за да останат и за техния семеен архив. А след няколко месеца Джеки си отиде… И тогава получих от Жаклин разрешение да публикувам тези негови последни откровения, които уж бяха за миналото, но въпреки всичко в тях прозираха и много препратки към най-парливото ни настояще… Публикацията излезе в „Барикада”.
На възпоменателната вечер в Клуб „Журналист” разказах и за едно друго, по-ранно гостуване в дома на Джеки, когато в началото на 2022-р отидохме при него заедно с колежката испанистка Мария Пачкова, за да му връчим присъденото му от нашето Сдружение на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ) почетно отличие „Обединител на култури”. Тогава направихме и видеозапис с него, който е включен в общия филм с всички насители на награди на СИЖБ за 2021 г.
Джеки беше в отлично настроение при онази наша среща. Прие ни в кабинета си, изпълнен със снимки, книги, творчески и държавни отличия, спомени. Говорихме си за испанския език в България и за историческите му носители у нас – прокудените от Испания през 1492 г. сефарадски евреи, установили се на Балканите и съхранили онзи архаичен испански в своя традиционен език ладино или джудезмо. Малко преди тогавашната ни среща Джеки беше получил и висок кралски орден за граждански заслуги от испанския посланик у нас Н. Пр. Алехандро Поланко – поредното чуждестранно признание сред многобройните ордени, медали, награди и от други държави.
Нашето отличие „Обединител на култури” го зарадва най-вече с наименованието си и посланието си – защото наистина е трудно да се намери на българския творчески небосклон по-голям обединител на култури от Джеки, цял живот хвърлял мостове помежду им с хуманност, човеколюбие, светъл морал. Именно онова, което тъй ни липсва днес, насред войните и омразата.
Възпоменателната вечер в Клуб „Журналист” продължи с развълнувано изказване на Елена Димитрова, телевизионна журналистка и генерален директор на кинофестивала „Славянаска приказка”. Тя е българка, родена в Русия, която живее у нас от 19 години със съпруга си проф. Димитър Димитров, също завършил ВГИК като Анжел Вагенщайн и добър приятел с него.
Елена Димитрова разказа, че преди три години, когато Джеки е бил на 98 г., е имала щастието да вземе дълго три и половина часа интервю с него, което е било записано и на видео. След като той си отишъл на 29 юни т. г., заедно с оператора решили да направят от уникалния видеоматериал филм за Джеки. Направили го и той бил представен на фестивала „Славянска приказка”. Във филма говори само Вагенщайн. Другият звук е написана специално за продукцията музика. Елена Димитрова изрази желание филмът да бъде показан и на по-широка българска публика, с подобаваща премиера. Предложението ѝ бе посрещнато с одобрение от всички присъстващи, а Ивайло Диманов каза, че Клуб „Журналист може домакинства на такава премиера.
Емил Бехар от списание „Ново време”, което многократно е отпечатвало публицистични статии на Анжел Вагенщайн*, припомни как още след кончината му сред неговите приятели спонтанно се е родила идеята, че ще се съберат в негова памет тъкмо навръх 101-ия му рожден ден на 17 октомври, както той винаги ги е събирал приживе.
Емил разказа за първата им случайна среща с Джеки още 1975 г., когато и двамата почивали със семействата си в хотел в Пампорово. От 1990-та познанството им преминава в интензивно им общуване в политическото и културно лоно на БСП. И така повече от тридесет години Бехар става пряк свидетел на това, с каква сърцатост се раздава Вагенщайн за левия идеал.
„Джеки трябва да остане като пример за следващите поколения. Затова, мисля си, че както създадохме награда за литература на името на Валери Петров и награда за журналистика на името на Стефан Продев, редно е да учредим и награда на името на Анжел Вагенщайн. Не за кино, не за литература или публицистика, защото творчеството беше многообразно. По-скоро може би награда за хуманизъм, за защита на свободата и човешкото достойнство, за приноса на дейците на изкуството и културата за преодоляване на омразата и насилието в нашето общество,” каза Емил Бехар. Предложението му бе посрещнато с аплодисменти.
Той предложи още да се обединят силите на приятели и съратници, на журналисти и издатели, за да се издирят всички публицистичните текстове на Джеки през годините, които са разпилени из различни издания, да се съберат на едно място и публикуват в сборник и в интернет, за да бъде достъпно неговото завладяващо слово за всички, които искат да се докоснат до житейската му мъдрост, идейна последователност и завладяваща емоционалност. Това също бе въодушевено подкрепено от публиката.
По време на възпоменателната вечер бяха показани видеокадри, посветени на живота и творчеството за Анжел Вагенщайн, включително и откъси от американския документален филм на режисьорката Андреа Саймън от 2017 г. „Изкуството е оръжие”, посветен на нашия Джеки по повод 95-годишнината от рождението му.
В един от откъсите Джеки казва:
„…Това бъдеще сме го имали в миналото. Този казан, който сега ври, пак ще роди нещо ново. То няма да бъде онзи социализъм. Но няма да бъде и онзи фашизъм. Социализмът с всичките си недостатъци и пороци, с грешките и греховете си, беше ясна конструкция. Събаряш я, но не знаеш какво да направиш с остатъците от тая конструкция. Съборил си една сграда, но не ти е ясно как ще изглежда новата, реставрираната. Единият прозорец е от старата сграда, другият прозорец е бароков, трети прозорец е просто дупка, защото не знаят какво да турят. Покривът още съвсем не е направен и тече. От там идват и носталгиите. В момента се говори за носталгия към социализма навсякъде.
В израелския Кнесет някой голословно се изказва, че „Титаник”-ът на социализма бил потънал в океана. На което Икхак Рабин казва: вижте какво, социализмът не е „Титаник”, социализмът е самият океан.
Само знайте едно – там, където политическите проекти са лишени от важния елемент, наречен свобода, те са обречени.”
* През есента на 2022 г., във връзка с отбелязването на стогодишнината на Анжел Вагенщайн, в специалната рубрика „Векът през погледа на Джеки“ на секцията „Личности“ на сайта „Ново време“ (www.novovreme.com), бяха публикувани негови текстове и интервюта от различни години, сред които: „С фашизма се воюва, а за свободата се мре!…“, „Что делать? А сега накъде?“, „Изкуството може да се развива и процъфтява само в условията на свобода.“, „Свобода без условия, уговорки и заклинания!“, „Разрушени мостове, съградени мостове“, „Под балкона на Европа. Серенада за балканска гайда…“, „И след това. Спомен от едно слово.“, „Талантът да бъдеш свободен“, а по-късно и „Аз съм зъл* и организиран, ясно ми е с кого се боря“. След неговата кончина в края на юни 2023 г. на неговия динамичен живот, забележително творчество и идейни послания са посветени текстовете „Сбогом Джеки“ (редакционен), „Изгубихме символ на свободата и човещината“ на Велиана Христова, „В памет на Анжел Вагенщайн, който до последно наблягаше: „Аз бях много пламенен ремсист“ и „Почит към заветите на Анжел Вагенщайн“ на Къдринка Къдринова, „Френският балкон“ (ескиз) на Велислава Дърева.
