Герасимос Мошонас е професор по сравнителна политика в катедрата по политически науки и история в Университета за политически и социални науки Пантейон в Гърция. Заемал е гостуващи позиции в редица водещи висши учебни заведения в Европа, включително Йейл, Принстън, Свободния университет в Брюксел, Университите Париж-в Париж 8 и Монпелие 1.
Харис Големис е гръцки икономист и политически активист, бивш член на Политическия секретариат и на Централния комитет на Сириза, а в момента е научен и стратегически съветник на Управителния съвет на фондация transform! europe.
Разговорът им по темите за миналото и настоящето на социалдемокрацията в Европа е част от годишника на фондация transform! Europe за 2022 г., озаглавен “Стратегии на левицата по време на пандемията и след нея”.
Харис Големис: Професор Мошонас, първо искам да Ви благодаря, че въпреки голямата си натовареност се съгласихте да дадете интервю зa transform! по тема, по която сте считан за авторитет: социалната демокрация. Първият въпрос, който искам да задам, е свързан с намаляването с времето на влиянието на европейските социалдемократически партии, както се вижда от изборните резултати в различните страни. Може ли това да се определи като дългосрочна криза на европейската социалдемокрация?
Герасимос Мошонас: Наистина има дълготрайна електорална „криза“. Това традиционно голямо партийно семейство в електорално отношение вече не е толкова силно, колкото беше. Социалдемокрацията в стария ЕС-15 е загубила 31,7% от електоралното влияние, което е имала през 50-те и 60-те години на ХХ век – от средно 30,9% през този период до 21,4% през десетилетието 2010-2019 г. В Европа като цяло загубите са от подобен мащаб и надхвърлят 30% от електоралното влияние, което социалдемократите са имали през 50-те и 60-те години на ХХ век.
Тази средна кумулативна загуба не е шега работа. Спадът е много рязък, въпреки че не е катаклизъм; следователно той не означава „край“ или „смърт“ на електоралната социалдемокрация. Въпреки това терминът “ електорална криза“, който се отнася до някаква форма на остра, но относително краткотрайна тенденция, не е подходящ за новата реалност, тъй като понятието „стабилна криза“ просто не съществува. По-скоро е оксиморон да се нарече „криза“ нещо, което трае десетилетия. Социалдемокрацията се е „свила“. Нейният размер се е променил, променил се е и нейният електорален статут. Това създава ново електорално условие, значителна промяна в европейското електорално равновесие. Промяната на размерите е с исторически характер – макар това да не означава, че социалдемокрацията е обречена да изчезне. Важно е да се отбележи, че процесът на социалдемократически електорален упадък е изключително систематичен. Той се потвърждава от десетилетие на десетилетие, като във всяко десетилетие от 1960 г. насам се наблюдава допълнителна стъпка в низходящата динамика. Предвестниците на низходящата динамика се появяват през 70-те години на ХХ век с катастрофалните резултати на социалдемократическите партии в Дания и Норвегия на изборите през 1973 г. във всяка от тези две страни. По мое мнение те бяха емблематични, защото сигнализираха за промяна на тенденцията за всеки, който може да чете числа.
Разбира се, през 70-те и 80-те години на ХХ век новата тенденция, както обикновено се случва, не се появява равномерно. Имаше примери на грандиозни поражения, съжителстващи с големи успехи, свиване с напредък, рязък спад с бързо възстановяване на влиянието, нестабилност със стабилност. Бих могъл да приведа примери за партии със забележителни изборни успехи през 80-те години на ХХ век: Социалдемократическата партия на Германия (SPD), Холандската партия на труда (PvdA), Социалдемократическата партия на Финландия (SDP) и най-вече Социалдемократическата партия на Австрия (SPÖ). Бих посочил и впечатляващото представяне на гръцките, испанските и френските социалисти (PS) през 80-те години. Всъщност 70-те и 80-те години на ХХ век са десетилетия на преход към нова електорална ера за европейската социалдемокрация. Цялостните изборни резултати на социалдемократите се характеризират със значително нарастване на волатилността и нестабилността, различно в отделните страни, докато тенденцията в Европа като цяло е леко низходяща.
По този начин изборната криза се развива зигзагообразно. Електоралното отслабване обаче се ускорява, особено през десетилетията 2000-2009 г. и 2010-2019 г. Важно е да се отбележи, че в периода на дълговата криза, от 2010 г. нататък, низходящата динамика значително се е увеличила, вместо да се обърне – и то не само в страните от Юга. В заключение може да се каже, че социалдемократическото семейство е навлязло в друг – по-нисък – етап на своето електорално влияние. Нейният електорален и политически статут се е променил. В страните от Централна и Източна Европа социалдемокрацията има още по-малко влияние (с изключения като Румъния и Словакия). Въпреки това следва да се отбележи, че през последните години (от 2018 г. насам) социалдемокрацията демонстрира известна степен на електорална стабилизация.
Краен случай на тази низходяща тенденция е „пасокификацията“ – явлението, наречено така след изборния крах на гръцката партия ПАСОК (Панелинско социалистическо движение) на изборите през януари 2015 г.
Точно така. Искам да отбележа, че изборният крах на ПАСОК е важно събитие не само за Гърция. През 80-те, 90-те и 2000-те години, в продължение на повече от 30 години (преди срива си през 2012-2015 г.), ПАСОК заедно с испанската PSOE бяха най-мощният социалистически електорален дует в цяла Европа. Тази концентрация на електорална власт в Южна Европа беше безпрецедентна, тъй като исторически дотогава социалдемократическите партии бяха силни предимно в Северна Европа. Влиянието на ПАСОК спадна до 4,7% от много високо ниво (средният ѝ резултат в периода 2000-2009 г. беше 41,6%).
Две други партии от социалдемократическото семейство също претърпяха електорален крах: френската Социалистическа партия (PS) и холандската PvdA. По този начин най-ниските електорални проценти на партиите, които съставляват тройката „пасокификация“, бяха : ПАСОК, 2015 Г: 4,68%, френската PS, 2017 г: 6,36% и 2022 г.: 1,8% (президентски избори), и нидерландската PvdA, 2017 г: 5,70% и 2021 г.: 5,73%. Въпреки това ПАСОК (наричана KINAL – “Движение за промяна” от 2018 г.) се стабилизира (2019 г.: 8,10%) и понастоящем показва възходяща динамика. PvdA е в много лошо състояние, въпреки отличния процент (19,1%), който получи на европейските избори през 2019 г., а за френската PS нещата се развиват много зле.
Очевидно е, че влиянието на социалдемократическите партии на изборите значително намалява. Но какво да кажем за тяхното членство?
Спадът на партийното членство е много по-голям и е вярно, че той предхожда електоралния спад. Електоралният спад започна след важното отслабване на организационната тъкан, изразяващо се в загуба на членове. В исторически план социалдемократическите партии, въпреки колебанията в електоралните им проценти, са били институционализирани партии; те са имали дългосрочна организационна приемственост, поне от 20-те години на миналия век, широко организирана база, и то в повечето случаи без промени в името на партията (запазването на името е признак на институционална стабилност). На Запад, ако не ме лъже паметта, единствената партия, която изчезна от политическата карта, е Италианската социалистическа партия – партия с дълга, но много бурна история, която след Втората световна война загуби първенството си в левицата. PSI беше разпусната през 1994 г. заради скандала „Тангентополи“, но тя вече беше изчерпана както от конкуренцията си с Италианската комунистическа партия (PCI), така и от участието си в правителства заедно с Християндемократическата партия (DC).
Въпреки общата тенденция на упадък на социалдемокрацията, за която говорите, днес много анализатори говорят за нейното голямо завръщане. Победата на SPD в Германия, изборният успех на социалистите в Португалия и в скандинавските страни може би показват, че нещо се променя.
Действително социалдемократическите партии напоследък имат интересни изборни успехи. Днес те управляват: в съюз с леви сили, със Зелените или с либералите в Германия, в скандинавските страни и в Испания, а в еднопартийни правителства – в Португалия, Нова Зеландия и Малта (не говоря за Латинска Америка). И е вярно, че като цяло през последните години (от 2018 г. насам) се наблюдава спиране на низходящата електорална динамика на социалдемокрацията. Все пак е твърде рано да се каже дали резултатите наистина означават стабилизиране или евентуално обръщане на низходящата тенденция. Добрите резултати в рамките на три или четири години не показват непременно промяна на тенденцията.
Трябва да изчакаме още малко. Във всеки случай фактът, че социалдемократическите партии са станали „по-малки“, не им пречи да управляват или да печелят избори. В страни, където социалдемократите са една от двете големи партии, е естествено, когато електоралното махало се върне назад, да имат изборни успехи и да участват в управлението.
Нека ви припомня, че в края на 90-те години на миналия век, когато дванадесет от петнадесетте правителства в Европейския съюз бяха или еднопартийни социалдемократически правителства, или коалиционни правителства със социалдемократическо участие, голямото мнозинство от анализаторите също говореха за „голямото завръщане“ или „възкресението“ на социалдемокрацията. Но това не се случи. Електоралните победи през това десетилетие (и последвалото издигане на власт на много левоцентристки партии) бяха постигнати на базата на скромни изборни резултати, които не обърнаха общата низходяща тенденция.
Характерно е, че на последните избори, проведени в различни европейски страни, социалдемократическите партии постигнаха значителни победи, но с много по-ниски проценти, отколкото в миналото: 28,3% за SAP в Швеция (2018 г.), 25,9% за социалдемократите в Дания (2019 г.), 25,7% за SPD в Германия (2021 г.), 26,4% за лейбъристите в Норвегия (2021 г.), 17,7% за Социалдемократическата партия във Финландия (2019 г.) и 28% за PSOE в Испания (2019 г.). През 60-те години на миналия век тези резултати щяха да се разглеждат като тежки поражения. Тогава средната десетгодишна стойност на SAP е била 48,4%, на датските социалдемократи – 39,1%, на германската SPD – 39,4%, на норвежката Партия на труда – 45,5%, а на финландските социалдемократи – 23,4%. За разлика от тях, 41,7 % на PS в Португалия (2022 г.) и 50 % на Лейбъристката партия в Нова Зеландия (2020 г.) напомнят за добрите стари времена. Бих могъл да обърна внимание на тези два резултата, но би трябвало да обърна повече внимание на относителната стабилизация в ключови северни страни със силни социалдемократически традиции. Дори и данните да не потвърждават един вид социалдемократическо „възкресение“, за първи път през последните три-четири години имаме признаци на известна „възходяща“ електорална стабилизация.
Кои според вас са основните причини за постепенния упадък на европейската социалдемокрация?
Мисля, че това се случи по много причини, но две от тях ми се струват най-важни. Първата е отслабването на нейната естествена електорална база – работническата класа. Имам предвид работническата класа, а не бедните слоеве. Бедните слоеве сега представляват голяма част от населението, но работническата класа, особено индустриалната работническа класа, като социален и икономически фактор, с до голяма степен хомогенна идентичност, беше радикално отслабена. Както поради промяната в общата класова структура и социалната стратификация, дължаща се на по-широкото технологично развитие, така и поради преместването на част от промишлеността извън Европа. Класическата работническа класа, поне от 80-те години на миналия век насам, не е силен „социален играч“, като същото се отнася и за синдикатите. Намаляването на основната клиентела на социалдемокрацията от работническата класа и намаляващата склонност на работниците да гласуват за левицата, от една страна, до голяма степен превърнаха изборното отстъпление в „класов въпрос“, а от друга, намалиха „естествения“ електорален капацитет на социалдемократическите партии. До голяма степен именно поради това класово разпределение социалдемокрацията беше електорално редуцирана.
Втората основна причина за отслабването на социалдемократическите партии е драстично намалената им способност да се различават политически и програмно от своите конкуренти – либералните и десните партии. Показателно е, че класовото обвързване се прояви едновременно с отказа на социалдемокрацията от кейнсианската парадигма, т.е. когато социалдемокрацията постепенно престана да се свързва с кейнсианските политики и насърчаването на социалната държава – елементи, които са от решаващо значение за нейната следвоенна идентичност. Тогава, особено през 70-те и 80-те години на ХХ век, социалдемократическите партии губят способността си да представят икономически политики, различни от тези на консервативните партии. Освен това голямото засилване на властта на ЕС от 90-те години на ХХ в. нататък допълнително допринесе за отслабването на лявата differentia specifica на това историческо течение, като направи изключително трудно насърчаването на политики, ориентирани към подкрепа на народните слоеве, регулиране на пазарите и изграждане на социална Европа. Европейският контекст беше неблагоприятен не само за изпълнението на лявата програма за реформи, но и за самото ѝ формулиране.
Силата на една политическа партия зависи от това дали нейната програма се харесва на големи маси от обществото по начин, който се различава от този на другите партии. Партиите съществуват, за да се различават една от друга, а не за да бъдат идентични в своите политики. Способността на партиите, които имат за цел да управляват, да се обновяват и да имат идеи, които са по-иновативни от тези на техните конкуренти, е това, което им позволява да възстановяват и реконструират електоралната си база и по този начин да поддържат електоралната си сила. Но тази „способност за различие“ е силно ограничена от глобализацията, от една страна, и от европейската интеграция, от друга.
Ето защо способността да се създават превъзходни идеи и политики не е просто въпрос на интелигентен персонал или на няколко интелектуалци. Тя е също така въпрос на контекста, в който функционира една партия. Всъщност международната, икономическата и институционалната среда за левите политически идеи се промени драстично след 80-те години на ХХ век. Социалдемократите се оказаха – и то по своя вина (тяхната роля, например, в оформянето на неолибералния ЕС беше важна) – без ясно изразена социалдемократическа програма. Постепенно социалдемокрацията изгуби способността си да насърчава отделни икономически политики. Настъпи голямо отстъпление на икономическото левичарство. При липсата на надежден социалдемократически проект за бъдещето идеологическата и класовата динамика се сближиха и създадоха електоралната криза на социалдемокрацията.
Но това намаляване на способността за програмно обновяване не засяга само социалдемокрацията.
Именно. Не само социалдемократическите партии, но и християндемократическите и консервативните партии са с намален капацитет за обновление. Европейската дясноцентристка политика също претърпя значителни изборни загуби. Тенденцията за всички партии с управленско потекло е да стават „по-малки“. Тази тенденция позволява на дадена партия да управлява правителство, обикновено коалиционно, с по-ниски от предишните проценти на избирателите.
В сравнение с последните десетилетия как бихте обобщили проблема на социалната демокрация в момента?
Въпреки че причините за упадъка на социалдемокрацията са много, „социалдемократическият проблем“ на настоящето може да се обобщи по следния начин: социалдемокрацията постепенно загуби битката за позициониране на голямата политическа арена и не успя да си извоюва ясно изразена и силна позиция в голямата игра на политиката и на политическите идеологии. По стратегически въпроси като контрола върху капиталистическата модернизация, ориентацията на глобализацията и ЕС, рязкото увеличаване на неравенството в доходите и богатството, борбата с корупцията в политиката или зачитането и достойнството на „нямащите“ – по всички тези големи въпроси социалдемокрацията не успя да формулира по политически ясен и структуриран начин собствения си стратегически дневен ред и глас. Цялостното ѝ позициониране е слабо, бледо и лишено от политическа устойчивост и интелектуална сила.
Социалдемокрацията – от 20-те години на миналия век насам – винаги е била сила, която се е примирявала с капитализма и с властта. Със своите политики обаче тя цели, поне отчасти, да коригира капитализма и да контролира модернизиращата се динамика на пазарите, но също така и да представлява социалните сили, които не са част от естаблишмента. Този политически, икономически и културен дуализъм на практика се е превърнал в дълбоко вкоренена характеристика на социалдемократическата логика. Тази двойствена, отчасти противоречива и несъмнено амбивалентна идентичност беше социалдемократическата идентичност. И въпреки че най-често социалдемокрацията е била близка до (или е била централна част от) естаблишмента на всяка епоха, тази съставна идентичност, фактът, че в социалдемокрацията е имало малко „червена роза“, е позволила на социалдемократическите партии да запазят призванието си на мнозинство и да бъдат в много страни естествени партии на управлението. В дългосрочен план историческата социалдемокрация, въпреки тежките противоречия, неспазените обещания и идеологическите предателства, е имала – поне в значителна степен – ясно изразена и силна политическа идентичност.
Постепенното изгубване на способността да бъде силна опора на идентичността в националните партийни системи застраши историческото призвание на социалдемокрацията като умерен, но ефективен фактор за социална трансформация. „Типичната“ социалдемократическа марка се разми. Това е причината изследванията, които се фокусират върху количествени и лексикографски анализи на социалдемократическите програми и социалдемократическия политически дискурс, да ме карат да се усмихвам, въпреки че са интелектуално полезни. Малко е важно дали социалната демокрация се движи (или ще се движи) малко наляво или малко надясно по оста ляво-дясно. Малко е важно дали по въпросите на културния либерализъм и консерватизъм тя става (или ще стане) малко по-либертарианска или малко по-консервативна, или дори малко повече или по-малко екологична. Тези ходове или избори не променят мястото ѝ в голямата игра на политиката и идеологиите; те не променят мястото ѝ в „голямата картина“. Важните политически движения са „важни“ именно защото имат силна и отличителна позиция в рамките на „голямата“ политическа и историческа картина, така както тя се формира във всяка епоха.
С избухването на пандемията може да се каже, че настъпи промяна не само в съюзите на европейските социалдемократически партии, които се насочиха към радикално левите партии, но и в техните собствени политики, ориентирани вече предпазливо към кейнсианството, с политическа воля да се отдалечат от институционализирания неолиберализъм на Европейската комисия и Европейската централна банка, но също и на националните банки на страните, които не принадлежат към еврозоната. Смятате ли, че това ще продължи и след края на пандемичната криза, когато и да се случи, или е временна гъвкавост, която е специфична за контекста??
Въпросът ви, ако го разширя, е за социално-икономическите и политико-идеологическите последици от кризите, за това дали последиците от тях могат да бъдат различни от тези, които са ги предшествали. И дали социалдемокрацията ще бъде в състояние, поради пандемията, да насърчи идеи и политики, които биха съответствали в по-голяма степен на собствената ѝ историческа идентичност. Нека да разгледаме какво направи тя по време на двете предишни големи кризи. Първо, кризата от 1929 г.
След 1929 г. настъпи промяна в икономическата и политическата парадигма. Бих казал, истинско преосмисляне на икономическия и политическия пейзаж със засилване на ролята на държавата, на групите по интереси, на позицията на работническата класа в социалната и политическата сфера, но и с въвеждането на кейнсиански политики. Последиците от кризата от 1929 г. остават активни поне до 70-те години на ХХ век. По този начин Голямата депресия преобръща предишната ситуация с главата надолу. Тя действа в значителна степен като „велик трансформатор“. В първата фаза на тази криза обаче правителствата и централните банки, в плен на тогавашната икономическа ортодоксалност, вместо да предприемат мерки за намаляване на разрушителния потенциал на Голямата катастрофа, го увеличават. Такъв е случаят със социалдемократите, които се оказаха на власт през 1929 г.
В Германия SDP е основният партньор в управляващата коалиция през 1928-1930 г., а Хилфердинг, духовният наследник на Кауцки, е министър на финансите. Притисната между нарастващата безработица, срива на инвестициите, фискалните трудности, спомените за шокиращата хиперинфлация от 1922-1923 г. и въпреки социалните искания на електоралната си база, тя избира да насърчава „строг дефлационен пакет“.
„Социално-либералната“ комбинация от икономически политики на тогавашните социалдемократи – комбинация, която съчетава антикапиталистически традиционен марксизъм със свободна търговия и дефлационна ортодоксалност и същевременно искрена защита на социалните придобивки – се оказа крайно неефективна като отговор на кризата. Наред с германските социалдемократи „срещата с историята“ беше пропусната и от лейбъристите в Обединеното кралство. Рамзи Макдоналд, ръководител на правителството на малцинството на Лейбъристката партия, отхвърли всички предложения, включително и тези на самия Кейнс, за алтернативни политики (програма за обществено строителство, експанзионистична икономическа политика, засилване на покупателната способност, прилагане на протекционистични мерки), като вместо това предпочете паричната стабилност, обосновката на балансирани бюджети и мерките за строги икономии. „Измяната“ на лейбъристкия министър-председател (съставяне на правителство с консерваторите и либералите през август 1931 г. под негово ръководство и без подкрепата на Лейбъристката партия) е показателна за силата на утвърдените икономически идеи.
Ето защо добрите отговори за управление на кризи дойдоха твърде късно. И те бяха резултат от идеологически и политически конфликти в условията на продължителна безизходица и социално отчаяние. Тук трябва да отбележа, че шведските социалдемократи бяха първата партия в Европа, която от 1932 г. нататък провеждаше новаторска икономическа и социална политика, отчасти кейнсианска, в резултат на което безработицата почти „изчезна“. Оттогава тази партия доминира на шведската политическа сцена.
От около половин век, ако не се лъжа.
Точно така, до 70-те години на миналия век. Така че, за разлика от Великобритания, Германия или Франция на Народния фронт (1936-1938 г.) и за разлика от цялата история на левицата по това време, социалдемократическата партия свързва лявата идентичност с икономическата ефективност, както никога преди През 30-те години на ХХ век имахме един вид преосноваване на социалдемокрацията. Именно тогава се формира социалната демокрация. И тя щеше да се задържи в продължение на десетилетия, какъвто беше и случаят със съставките на новия микс от икономически политики (за което, разбира се, решително допринесе Новият курс на демократите в САЩ под ръководството на президента Франклин Делано Рузвелт). Това първо „последователно“ формулиране и прилагане на новите икономически идеи ще се превърне в доминираща икономическа идеология след 1945 г. Новата следвоенна основна идеология беше наречена „социалдемократически консенсус“, въпреки че много от тези, които допринесоха за неговото формиране и разпространение, не бяха свързани със социалдемократическите партии. Втората световна война също щеше да допринесе решително за задълбочаването и утвърждаването на новите идеи. За разлика от тях голямата финансова криза от 2008-2009 г. беше важно събитие в рамките на статуквото – тя не го промени съществено. Прецедентът на кризата от 1929 г. беше подействал като голяма школа, разбира се, скъпа, за буржоазните елити. Така че сега реакцията срещу нея беше до голяма степен ефективно овладяна. Решителното управление на кризата, главно от страна на американските власти, но също и от страна на европейските (последните само за периода 2008-2009 г.), предотврати изпадането в криза, която да е толкова катастрофална, колкото през 1929 г.
Политиката, която се прилагаше по това време, беше един вид либерално кейнсианство, т.е. кейнсианство без преразпределителни функции. Политиката, приложена по време на кризата от 2008-2009 г., като ограничи нейната продължителност и разходи, намали или обезсили натиска за сериозни пробиви в отношенията държава-пазар. А социалдемократите, исторически преобладаващите носители на кейнсианската логика, не успяха да предложат нещо различно и да изтъкнат своята добавена стойност, именно защото всички правителства следваха кейнсиански форми на политика. По-дълбока цезура така и не беше опитана, въпреки очакванията на левицата и пламенните речи срещу безконтролния капитализъм дори от страна на консервативни политици като Никола Саркози.
Тази криза, най-значимата след тази от междувоенния период и според мен първата голяма криза от новото поколение кризи, показа, че големите финансови кризи не могат да променят изцяло правилата на играта, каквато беше катастрофалната криза от 1929 г. Големите кризи наистина се преживяват като катаклизми, но те не винаги имат катаклизмични последици, както често и наивно очакват повърхностните анализи.
Но когато от 2010 г. финансовата криза се превърна в дългова криза и вече не засягаше целия Европейски съюз, а само отделни държави, като в центъра беше Гърция, се случи едно изключително „иронично“ събитие. Същите елити – и когато казвам същите елити, имам предвид почти същите лица, като се има предвид, че между едната и другата криза не е минало почти никакво време – които бяха възприели кейнсиански подходи за справяне с финансовата криза, приложиха крайно строги политики на икономии, за да се справят с кризата на държавния дълг. И така, докато европейските правителства реагираха доста ефективно през първата фаза на кризата от 2008-2009 г., през втората фаза, започнала през 2010 г., реакцията им беше плачевна. Манията за строги икономии на страните с излишък и на европейските институции – мания, която, разбира се, засегна най-вече избирателите на задлъжнелите страни – беше трагична политика, която вместо да реши кризата, я задълбочи. Това е европейското изключение от общата тенденция към ефективно управление на кризата от 2008-2009 г. и нейните последици.
Можете ли да ни разкажете повече за това как социалдемократите се отнесоха към финансовата и дълговата криза?
Първоначално те реагираха, като приеха кейнсиански политики. По-специално Гордън Браун, министър-председател на правителството на Лейбъристката партия в Обединеното кралство, изигра важна роля за справяне с финансовата криза. Дълговата криза обаче промени нещата. Въпреки че тази втора криза, която бързо се превърна в криза на цялата европейска конструкция, беше възможност за социалдемокрацията да формулира свой собствен план за бъдещето на ЕС. Тя обаче не се възползва от тази възможност. Тя не успя да поднови програмата си за реформи и да излезе от капана на неолибералното сближаване с дясноцентристките партии.
Заслужава си обаче да се спомене позицията на Партията на европейските социалисти (ПЕС), която лансира нови идеи извън основния неолиберален модел за справяне с дълговата криза. През 2010-2011 г. ПЕС формулира основните стълбове на нова програмна програма. Нарекох новите програмни разработки „програма след третия път“ , тъй като основната им логика, която беше съсредоточена върху регулирането на пазарите и отхвърлянето на строгите икономии, надхвърляше програмния избор и правителствените политики на социалдемокрацията през 90-те и 2000-те години.
Но що се отнася до прилагането им, нещата се объркаха ужасно. Социалистическите партии в правителството приеха политики на строги икономии – в рязък контраст с програмните позиции на ПЕС, под които те се бяха подписали. Нещо повече, необходимостта от компромис в рамките на Европейския съвет допринесе за превръщането на този програмен успех в провал в изпълнението (обратният завой на френския президент Оланд и отношението на ГСДП оказаха решаващо влияние в тази посока). Разминаването между икономическата стратегия на социалистическите правителства, ориентирана към политики на строги икономии, и тази на ПЕС, ориентирана към политики на растеж и политики за ограничаване на силата на пазарите, беше огромно. Накратко, „наднационалният социалдемократически отговор на кризата“ се провали. Този провал показа колко много европартиите остават институции без реална власт. ПЕС се провали въпреки сериозните си програмни разработки. Когато нещата ставаха трудни, членуващите в нея партии провеждаха собствени политики. „Националното“ преобладаваше над „наднационалното“. Това може да бъде ценен урок за бъдещето, тъй като европейските партии са слаби институции с ограничено влияние и власт.
Тогава социалдемократическите партии следваха ли същите политики на строги икономии като тези на консервативните партии?
Да, но те се опитаха да подходят към него от различна гледна точка. Социалдемократическата политика на остеритет е част от съставна стратегия за фискална консолидация, според която запазването на фискалния капацитет на държавата е предпоставка за социалдемократически реформизъм. Въпреки това, независимо от интелектуалната рамка и каквито и да са идейните корени на социалдемократическата политика на строги икономии, тази различна перспектива не попречи на социалдемократите да се присъединят към основните идеи и строги икономии. На равнището на правителствените политики доминираща стана логиката на остеритета tout court. Най-типичният случай беше този на президента Оланд. Той беше избран през 2012 г. въз основа на програма срещу строгите икономии, с ангажимент за оздравяване на публичните финанси на Франция, и за известно време беше възприеман като „променящ играта“ в Европа. Преминаването му към политики на „социалдемократическа“ фискална консолидация отбеляза края на надеждата за постепенно излизане от дълговата криза в Европа. В същия контекст SDP гласува в подкрепа на конституционна „дългова спирачка“, според която от 2016 г. структурният (а не цикличният) федерален дефицит не трябваше да надвишава 0,35% от БВП. Нещо повече, подкрепата на социалдемократите за жестоките политики на строги икономии, наложени на Гърция в периода след 2010 г., направи още по-трудно разграничаването им от десните правителства.
Заслужава да се отбележи също така, че Йерун Дейселблум, нидерландският министър на финансите от Лейбъристката партия (PvdA) и бивш председател на Еврогрупата (2013-2018 г.), беше една от най-влиятелните фигури, заедно с Волфганг Шойбле, които насърчаваха бруталните мерки за икономии. В обобщение: Първо, програмата на ПЕС след „третия път“ се провали; второ, в периода непосредствено след кризата националните социалдемократически партии се придвижиха, поне реторично, към по-леви позиции по отношение на укрепването на социалната държава, преразпределението и регулирането на пазара; и трето, тези партии приеха политики на строги икономии, когато бяха в управлението. Като цяло в нито един момент от този бурен период на европейската дългова криза националните социалдемократически партии не успяха да се разграничат значително от дясноцентристките, нито да отправят силно послание, че социалдемокрацията има собствена програма и политики. Електоралното поражение на социалдемократите просто отразяваше тази неспособност да се формулира отчетлива политическа програма. Ако социалдемокрацията не успя да се обнови по време на дългата криза от 2008-2015 г., възниква въпросът какво още трябва да се случи, за да може тя да преодолее програмния си застой?
Но що се отнася до кризата след пандемията, ще продължи ли гъвкавостта, която проявяват европейските институции, или тя е само временна?
Позовах се на предишни кризи, и по-специално на финансовата криза (2008-2009 г.) и европейската дългова криза (след 2010 г.), за да покажа, че кризите не са непременно двигатели на големи и трайни промени. Освен това според мен кризата от 2008-2009 г. показа, че мащабните държавни намеси в икономиката не са несъвместими с неолиберализма. Смятам, че същото важи и за пандемичната криза. Дали тези огромни държавни интервенции от 2020 г. насам, както и облекчаването на европейските фискални правила, ще бъдат постоянни? Моят отговор е: не, няма да бъдат. Смятам, че когато пандемичната криза приключи и с увеличаването на дълга на всички държави от ЕС поради нарасналите публични разходи, ще надделеят силите, които искат да сложат край на експанзионистичните политики и да се върнат към строгите фискални мерки. Този път преходът ще бъде по-мек и по-спокоен от този, който се осъществи по време на последната финансова криза. Мисля, че социалдемократите са си взели поука от провала си по време на дълговата криза и ще бъдат по-скептични към политиките на строги икономии. Това показват програмите им през последните три-четири години. Не мисля, че те са готови за конфронтация, за да поддържат експанзионистични политики. По-вероятно е те да се насочат, особено в „пестеливите държави“, в посока на фискална консолидация, макар и не толкова строга, колкото тази от периода 2010-2015 г. Не е случайно, че министерството на финансите, което в предишното германско правителство беше под ръководството на социалдемократа Олаф Шолц, в настоящото правителство беше поето от твърдолинейния неолиберал Кристиан Линднер. В момента обаче продължаващата война в Украйна прави всяка прогноза несигурна.
Това, което току-що казахте за сегашното коалиционно правителство на социалдемократа Олаф Шолц, показва, че „левият“ завой след преживяната криза от 2008-2009 г. не е променил идентичността на SDP, както тя е била формирана, или по-скоро изопачена от Шрьодер в периода 1998-2005 г. Като се има предвид ролята на Германия в процеса на европейска интеграция, не би ли трябвало да очакваме и съществена промяна в политиките на ЕС?
Създаването на Европейския съюз като институционално и политически полицентрична система затруднява промяната на европейските политики. Всички експерти са съгласни с това. Това в по-малка степен се отнася за федералната система на САЩ. Икономическите и социалните политики на администрациите на Обама, Тръмп, а сега и на Байдън показват способност за промяна, която не е налице в институционално и политически консервативната европейска система.
В предишна Ваша статия в годишник на „Transform!“ Вие подкрепихте мнението, че структурата на ЕС забранява всяка съществена социална промяна, която би изразила волята на социалдемократическа партия в правителството на голяма страна, и още повече всяка структурна социална трансформация на радикална лява партия в малка страна. Вие вече споменахте случая с Оланд, който не направи това, което обеща по време на предизборната кампания. Като възрастен човек си спомням вълнението през май 1981 г., предизвикано от избирането на Митеран за президент на Франция и последвалото сформиране на правителство на PS-PCF под ръководството на Пиер Мороа въз основа на „обща програма“. Те последваха парламентарните избори, проведени през юни същата година, и триумфа на PS. Общата програма беше изключително радикална от икономическа гледна точка; тя предвиждаше увеличение на заплатите, национализация на големите промишлени предприятия и комунални услуги и т.н. Натискът от страна на Германия и другите партньори от ЕС, но най-вече отливът на капитали, който понижи курса на френския франк, принуди Митеран да направи завой на 180 градуса. Няма да споменавам добре известния случай със Сириза, която през юли 2015 г. също осъществи завой на 180 градуса по отношение на предизборните си обещания, защото Гърция като малка, задлъжняла страна с нулево влияние върху формирането на политиката в ЕС не остави място за радикална политика срещу икономиите, освен ако не излезе от ЕС. И така, пречка ли е ЕС за левия радикализъм и можем ли да очакваме нещо повече от една лява партия, отколкото дисциплинирана социалдемокрация, която не предизвиква капиталистическата система?
„Във Франция се обърнаха и пак се обърнаха“ Доналд Сасун пише с реалистичен сарказъм по отношение на обратния завой на Митеран. Всъщност PS направи три големи завоя в икономическата си политика. Първият е този, който току-що споменахте – обратът на Митеран малко след избирането му за президент през 1981 г. Вторият бе направен от Жоспен, който бе избран за министър-председател през 1997 г., а третият е обратът на Оланд през 2012 г. И трите обрата показват влиянието в европейските икономически политики на модела на растеж, основан на износа, който се фокусира върху повишаването на конкурентоспособността и който от своя страна има за основен инструмент една от формите на строги икономии. Въпреки това ограниченията, наложени от ЕС, изиграха важна роля за обрата на Жоспен и Оланд. Френските социалисти не промениха позицията си само защото бяха „реформатори“. Това ме отвежда към основния ви и много важен въпрос. ЕС е система, която по своята същност се основава на компромис: компромис между различни институционални центрове, държави членки и партийни семейства. Следователно европейската политическа система е консервативна система, не в смисъл на разделение ляво-дясно, а в смисъл, че е алергична към нови политики, каквито и да са те. ЕС не подкрепя новите политически мнозинства, не подкрепя големите промени в политиката и политическата харизма. В резултат на това ЕС демонстрира „много висока степен на политическа стабилност“. Този „консервативен“ характер на европейския модус на действие се дължи на многонационалния и многодържавен характер на режима. Европейската машина не може да функционира по друг начин.
Предвид тази обща рамка Европейският съюз се явява пречка за стратегиите за социална трансформация. Смятам, че Договорът от Маастрихт и последвалото създаване на Европейския съюз са основен исторически пробив, който блокира възможността за лява икономическа трансформация в Европа. Ренесансът на Европа, особено след 90-те години на ХХ век, е ключово икономическо и политическо-институционално развитие, което дестабилизира историческите стратегии и репертоари на действие на радикалната левица. В средносрочен, а може би и в дългосрочен план, европейската мултицентрична и многодържавна система отслабва способността на радикалната левица да действа като сила за социална трансформация, въпреки че благоприятства електоралния ѝ потенциал, когато е в опозиция. Това не беше така в миналото, когато Европейската икономическа общност (ЕИО) беше по-свободна форма на икономическа интеграция.
Към предходното бих искал да добавя един въпрос, който не се обсъжда често. Ако на национално ниво левият радикализъм може да получи достъп до властта, а оттам и до осъществяването на част от политическите си цели, то на ниво ЕС това е много по-трудно. Управлението в центъра оставя радикализма – почти за постоянно – извън всички възможни коалиции и без важен достъп до европейските публични власти. Това безпрецедентно и уникално в исторически план развитие не само създава празнота в политическото представителство на левицата, но и ограничава способността на европейските елити за обновяване, а оттам ограничава и легитимацията на цялата европейска система.
По този начин позицията на антиевропейските леви течения има силна основа. Всъщност, ако една държава иска да приложи програма за радикална социална трансформация, тя ще трябва да напусне Европейския съюз. На практика ЕС функционира като стратегическа бариера, която възпрепятства приемането на алтернативни икономически политики, защитавани от радикални леви партии.
В този иначе уместен анализ обаче има сериозен проблем. Икономическото въздействие на ЕС е толкова голямо, тъй като той определя икономическите правила, че засяга и европейските страни, които не са членки на ЕС. Освен това, и това е най-важното, Европейският съюз е мощна глобална структура. Причината, поради която националните държави и националните общества искат да бъдат част от Европейския съюз, не е само икономическа. Съществуват и други причини, мотиви и съображения, често по-силни – като например причини, свързани с геополитическата сигурност и упражняването на международно влияние, такива, свързани с културната идентичност на нацията или със степента на демократична сигурност на обществото – които влияят върху желанието за присъединяване или неприсъединяване към ЕС. ЕС е силен именно защото предлага на националните държави рамка, която включва не само икономиката. Той предоставя на държавите един вид сигурност и възможност, реална или въображаема, за по-голямо политическо влияние.
Ако разглеждаме ЕС само от икономическа гледна точка, няма да разберем много за неговата сила и слабости. Също така няма да разберем много за отношението на радикалната левица към феномена на европейското обединение. Исторически евроскептичната европейска левица не е станала проевропейска по погрешка. Голямата ирония на европейската политика на радикалните леви е, че те постепенно приеха европейската интеграция точно когато последната придобиваше все по-неолиберални характеристики. Превръщането на Европа след втората половина на 80-те години на ХХ в. в мощна, тежка политическа машина накара националните правителства да се стремят към включване в ЕС, а левите партии – да окажат „критична подкрепа“ на този процес, за да избегнат, наред с други причини, политическа изолация на вътрешнополитическата сцена. Следователно съставният характер на европейската интеграция е фактор, който оказва влияние върху политиката на европейската левица спрямо ЕС.
Така че не само икономиката е от значение. В Източна Европа доверието в ЕС и подкрепата за членството имат силен компонент, свързан със сигурността и идентичността. По същия начин, от Германия и Франция до Гърция и Кипър или Финландия, подкрепата за европейската интеграция има силна геополитическа обосновка. Следователно причината, поради която дадена страна се присъединява или желае да се присъедини към Европейския съюз, е сложно явление, което евроскептичните или анти-европейските течения не оценяват адекватно, тъй като наблягат предимно на икономическата страна на въпроса. Всичко казано дотук показва, че левицата е изправена пред дилема, която няма лесно решение. ЕС представлява изключително неразрешим проблем на колективното действие както за левите партии, които възприемат критична европеистка позиция (особено тези, които принадлежат към Партията на европейската левица), така и за тези, които следват национална радикална стратегия (излизане от еврото, връщане към националния суверенитет).
Проевропейското (а днес и мажоритарно) течение на радикалната левица не може убедително да твърди, че е способно да насърчи дълбоки промени в ЕС. Поради това то рискува да изгуби радикалния си характер, тъй като закостенялата природа на европейската система прави особено трудна за изпълнение всяка стратегия на „силен реформизъм“. Загубената европейска битка и обратът на Сириза рисуват уникално представителна картина на трудната връзка между левия радикализъм и европейското обединение.
От друга страна, враждебно настроеното към еврото течение на радикалната левица трудно може да аргументира убедително осъществимостта на предлаганата от него анти-европейска стратегия (която варира от „социалдемокрация в една страна“ до „социализъм в една страна“). Тази стратегия предполага връщане към националния суверенитет, което крие видим риск от превръщането на левицата в постоянно малцинство, откъснато от „модерните“ социални слоеве и лишено от възможност да влияе върху международното развитие. Излизането от еврозоната поставя пред партията трудно управляем проблем, свързан с разходите и ползите, а онези леви партии (но и крайно десни), които подкрепят решително (не само на думи) излизането от еврозоната, рискуват да намалят електоралното си влияние. Показателно е, че не само Льо Пен и Салвини, но и Меленхон смекчиха антиевропейските си позиции. Гърция за пореден път показа, че предложението за излизане от еврозоната, независимо от икономическата му рационалност, не беше електорално привлекателно, тъй като средният избирател не избира лесно спад в жизнения си стандарт (въпреки че Гърция загуби – по време на дълговата криза – над 25% от своя БВП) за перспективата за бъдещо подобрение в средносрочен план. Много леви анализатори в Европа не осъзнаха колко голям може да бъде страхът от неконтролируеми последици (и то не само икономически) и по този начин не разбраха електоралните граници на стратегията за преход към национална валута.
Следователно, от гледна точка на европейската радикална левица, нито един от левите „изми“ – левият европеизъм, левият популизъм, левият антиевропеизъм – не може да даде политически убедителен отговор в момента. Това важи и за социалдемокрацията: достатъчно е да си припомним неуспеха на Жоспен да изпълни обещанието си за промяна на критериите на Договора от Маастрихт в антимонетаристична посока през 1997 г., обрата на Оланд или оставката на социалдемократа Лафонтен през 1999 г. Дилемата „навътре или навън“, независимо от това на коя страна се застава, не включва добри решения, а само по-малко лоши. Освен това „доброто“ решение може да бъде различно за всяка страна. Икономически политики с „радикално“ съдържание теоретично биха били възможни на ниво Европейски съюз, ако той има федерална структура. Тази възможност обаче днес не съществува, тъй като европейските граждани и националните държави са против федерализма. Ако направим героичното предположение, че европейската интеграция може да доведе до федерален ЕС след двадесет или тридесет години, теоретично партиите на радикалната левица биха могли да изчакат, като при възможност провеждат политики на радикална промяна в отделните сектори на национално равнище – предвид невъзможността да се насърчи цялостна промяна на европейско равнище.
Секторният радикализъм на национално ниво (по отношение на данъчната система, минималната работна заплата, разпределението на богатството, екологичните въпроси и т.н.) е относително възможен – точно както е възможно да се търси по-благоприятен баланс за левицата на европейско ниво в тесен смисъл. Но и това, с оглед на днешното съотношение на силите, е трудно да се насърчи и осъществи, макар че във всеки случай „секторните“ радикални политики не могат да бъдат изключени in abstracto. Политиките на пълен обрат обаче не ми се струват възможни, освен ако светът не се обърне с главата надолу.
Накратко, ЕС представлява огромна промяна в структурата на политическите възможности. В по-общ план новата структура на политическите възможности е неблагоприятна за всякакъв вид радикални проекти – леви, крайно десни или радикални федералисти. В частност ЕС не е благоприятен за всички стратегически варианти – социалдемократически или радикални – които са доминирали в историята на левицата. В дългосрочен план това или ще промени (което е много трудно), или ще засили антиевропеизма в някои части на радикалната левица, или ще засегне смисъла на съществуването на радикализма и ще доведе (всъщност вече е довело) до частична дерадикализация на радикалните леви партии. Мисля, че това е общата картина.
В известен смисъл радикалната левица, поради краха на съществуващия социализъм и ограниченията на ЕС и глобализацията, подобно на социалдемокрацията, губи своето място в голямата игра на идеологии. Тя не е толкова силен стълб на идентичността в партийните системи, колкото е била в миналото – и това е независимо от нейните изборни резултати, настоящи или бъдещи.
От 2016 г. насам ЕС демонстрира забележителна способност за адаптация и еволюция. Пандемичната криза илюстрира това. Европейската интеграция беше ускорена. Въпреки това европейската система остава „бавна“ консервативна система, която изисква формирането на големи и разнородни мнозинства, за да може да функционира. Големите и хетерогенни мнозинства са пречка за приемането на радикални политики. Последните не съответстват на цялостната логика на системата. Без значение колко много ЕС се променя, той не е в състояние да подобри значително политическите възможности, предлагани на външни лица и на политически партии или движения, които са носители на по-конфликтна версия на политиката. Би било наивно да си представим, че в обозримо бъдеще съвместното управление на суверенитетите може да се осъществи по друг начин. В известен смисъл Европейският съюз е не само пречка за обновяването на левицата – той е пречка и за обновяването на основните партии и на собствените си тежки структури.
About The Author
