Зимата е мирно време, или поне така гласи общоприетото схващане в Южен Кавказ. Тази седмица това мислене е подложено на съмнение: Във вторник, в условията на ниски температури, Азербайджан отново спря доставките на газ за Нагорни Карабах, оспорваният регион, населен с арменци, на фона на вече започналата блокада. Тъй като наблюдателите на Европейския съюз трябва да напуснат в неделя граничните райони, които Азербайджан нападна преди три месеца, за населението на Нагорни Карабах и на цяла Армения остава да се чуди какви ще са следващите стъпки на династичния президент на Азербайджан Илхам Алиев.
Но ако Алиев стигне по-далеч, това няма да е първата зимна война в района – а другото изключение от това историческо правило е поучително. Въпреки че повечето големи военни действия в тази част на света през последния век са се случили извън най-студените месеци, има едно забележително изключение: По време на Първата световна война, в битката при Сарикамиш, двете разпадащи се империи – Османска Турция и Царска Русия – се борят за контрол над историческа Армения, която е разделена между тях. Но още преди битката да започне, десетки хиляди недостатъчно екипирани османски войници умират от измръзване.
През последните години споменът за Сарикамиш се възражда в официалните среди както в Турция, така и в Азербайджан. Преди две години, когато турският лидер Реджеп Тайип Ердоган се присъедини към своя „брат Алиев„, за да отпразнува победата на Азербайджан над арменците в нападението над Нагорни Карабах през есента на 2020 г., Ердоган гордо обяви, че „душата на Енвер паша ще се възрадва“. Той имаше предвид османския военен министър от епохата на Първата световна война, който е осигурил турската подкрепа за създаването и разширяването на Азербайджан – и който по-рано е бил главен отговорник за провала в Сарикамиш.
В студения Сарикамиш в края на 1914 г. – началото на 1915 г. Енвер благодари на османските арменски войници, които напразно са дали живота си в битката с Русия. Но когато се завръща в османската столица след тази загуба, той променя мнението си. Вместо да признае некомпетентността си при неправилното екипиране и настаняване на войниците или при пренебрегването на възраженията на германските съветници срещу атакуването на руските войски в тежки зимни условия, Енвер обвинява за грешката си арменците, които доброволно са се присъединили към руските сили.
Последвалото колективно наказание не е просто изблик на гняв. Енвер мечтае за расово чиста държава на тюркоезичните народи, в която арменците, които той сега нарича предатели, са основната пречка. Не всички османски лидери са били пантюркисти. Но по времето, когато османците продължават да губят колонии, арменците са последното и най-многобройно останало християнско население в региона: пречка за създаването на Турция за турците. Опразнените арменски домове и земеделски земи биха решили и една спешна нужда – да послужат за настаняване на мюсюлмански бежанци, които току-що са избягали от Балканите.
Следователно загубата в Сарикамиш е била възможност, която не бива да се пропуска. Само през 1915 г. над един милион арменци – преобладаващото мнозинство от които са били лоялни граждани на Османската империя въпреки вековете на окупация, потисничество и прекомерно данъчно облагане – са насилствено изтрити от древната си родина в днешна Източна Турция. Кланетата се разпространяват и извън границите на Османската империя, включително когато по-късно през Първата световна война Армията на исляма на Енвер достига Баку, столицата на днешен Азербайджан.
Пантюркистките мечти не се сбъдват. Но някои от страховете на Енвер се сбъдват. Обсебеността му от предателство придобива ироничен обрат, когато той бяга от победената Османска империя (която за кратко признава престъпленията си срещу арменците, осъждайки Енвер – наред с други архитекти на арменския геноцид – на смърт), а след това бяга от Германия, за да се бие за, а след това и срещу Съветския съюз. Този обрат сам по себе си затвърждава параноята му: Докато е в Централна Азия, Енвер и неговите бунтовници са унищожени от командир, роден в Нагорни Карабах. Едва след разпадането на СССР турското правителство връща тленните му останки, а през 1996 г. Енвер е погребан като герой.
Мечтата на Енвер за физическо свързване на Турция и Азербайджан не е осъществена, но идеята не е угаснала. В средата на септември 2022 г. силите на Алиев обстрелват десетки градове в Източна Армения и оставят доказателства за многобройни жестокости, извършени в процеса на инвазията. Целта? Суверенен коридор, разделящ Южна Армения, за да могат Турция и Азербайджан да имат непрекъсната сухопътна граница. Предложението на Армения за взаимно деблокиране на всички транспортни маршрути беше отхвърлено. Нападението на Азербайджан не остана незабелязано. Вашингтон, въпреки че САЩ традиционно изпълняват ролята на посредник в конфликта, промени – макар и за кратко – реториката си. Миналия месец Американската агенция за международно развитие (USAID) отпусна 2 млн. долара за „транспортно проучване в Армения… за укрепване на мира„, което е косвено противопоставяне на САЩ на граничните мечти на Ердоган-Алиев.
Ердоган и Алиев невинаги са били на едно мнение по отношение на арменците. И двамата дойдоха на власт почти по едно и също време, в началото на 2000 те години, но с различен подход към историята. През 2005 г. Ердоган избра културната дипломация, за да излъска международния си имидж, като реставрира арменска църква от 10 век. Някои се надяваха, че Ердоган може дори да признае арменския геноцид. Алиев пое по съвсем различен път, заличавайки местната арменска култура на територията на Азербайджан чрез разрушаване на паметници – паметници на история, за която режимът му сега настоява, че никога не е съществувала.
Но след като оцеля след опита за преврат през 2016 г., манията на Ердоган по властта и историята нарасна. Той започна да посещава отдалечени райони, включително близо до Армения, за да отбелязва исторически битки. На едно от честванията през 2018 г. Ердоган оплаква загубите на османските турци през Първата световна война, като заявява – за първи път – че собственият му дядо е замръзнал при Сарикамиш.
В наши дни Ердоган и Алиев са още по-настървени за историята по една причина: 2023 г. може да се окаже най-решаващата година за тяхното политическо бъдеще. Алиев изглежда се подготвя за наследяване на властта. Съпругата му, която е първи вицепрезидент, автоматично ще стане президент, ако той се оттегли или умре, благодарение на конституционния референдум през 2016 г., който също така удължи ограничението за президентския мандат, позволи предсрочни избори и намали възрастта за придобиване на право за заемане на този пост, така че синът им, който през последните години стана по-видим, вече може да се кандидатира. Младият Гайдар се появява на фотосесии във военно облекло, въпреки че е пропуснал да служи във войната през 2020 г.
За да затвърди тезата, че само ръководеният от Алиев Азербайджан може да бъде сигурен и победоносен, старшият Алиев изглежда се стреми да постигне „мирно споразумение“ до 1 януари, в което Армения официално ще се съгласи Нагорни Карабах да бъде част от Азербайджан и ще отстъпи суверенен коридор, което ще осъществи пантюркистката мечта на Енвер за непрекъсната сухопътна връзка между Турция и Азербайджан.
При липса на дипломатическа победа Алиев може да се опита да постигне военна, като насилствено отвори „коридор“ между Турция и Азербайджан или окончателно прекъсне единствената връзка на Нагорни Карабах с останалия свят, която понастоящем е блокирана от неговия режим. 2023 г. вече е обявена за „Годината на Гейдар Алиев“ в Азербайджан в чест на основателя на династията Алиеви, който щеше да навърши 100 години – идеален момент за предаване на президентския пост на кръстеният на него внук.
А Ердоган се подготвя за избори през юни. Той отдавна се надява да превърне 2023 г. – стогодишнината от основаването на Турската република от Ататюрк върху пепелищата на арменския геноцид – в изключително славна година в турската история. Той вече заяви, че иска да предоговори Лозанския договор след Първата световна война – турска дипломатическа победа по стандартите от 1923 г., която отменя предишни ангажименти за отстъпване на земи. Той може и да не получи повторение на Лозанския договор, но едно зимно наказание за арменците от страна на неговия „брат Алиев“ – шанс да получи резултат, различен от този в Сарикамиш – може да свърши работа за активизиране на националистическата коалиция на Ердоган.
Всичко това прави тази зима изключително опасна за арменците. В допълнение към прекратяването на доставките на газ за Нагорни Карабах тази седмица и продължаващата блокада, сателитните снимки показват, че около международно признатите граници на Армения се струпват военни сили. Алиев трябва да знае, че възможностите му за регионален опортюнизъм се свиват и ще се свият още повече, ако основният му поддръжник Ердоган загуби изборите.
Въпреки че преговорите продължават, Армения изглежда очаква война всеки момент. Но тя, както и стремящите се към стабилност сили, не бива да свалят бдителността си само защото е зима.
В края на краищата, след войната в края на 2020 г., когато силите на Ердоган и Алиев проведоха „най-всеобхватното“ зимно военно учение, близо до границите на Армения, те изпробваха точно 218 различни вида оръжия по една причина: за да отговаря на броя на артилерийските оръдия при битката за Сарикамиш.
*Симон Магакян е гостуващ преподавател в университета „Тъфтс“ и докторант в университета „Кранфийлд“. Той пише по въпросите на постсъветската политика на паметта и културното заличаване и подпомага глобални разговори за защита на арменското наследство.
About The Author
