Късният следобед на 14 октомври, петък. В апартамент на втория етаж в сграда в централната част на Брюкхаузен, Германия, започват да се събират хора. До вечерта купчината с обувки пред входната му врата вече се простира до дървеното стълбище, защото идват все повече и повече посетители, задаващи един и същ въпрос: „Къде е Рефат?”
По-рано през деня 26-годишният Рефат Сюлейман, български работник от турското малцинство в страната, изчезва на територията на стоманодобивния завод на „Тисенкруп” в Дуисбург-Брюкхаузен – една от няколкото производствени бази в региона на най-големия производител на стомана в Германия. Това е третата седмица на Рефат като временно нает работник по индустриално почистване, изпратен от агенцията по заетост от гр. Оберхаузен, „Елеман”, и едва третият му ден в завода за стомана.
По принцип започва работа в 5:00 ч. заедно с осем други работници. Но същата сутрин Рефат е пратен към „Бухен”, една от фирмите подизпълнители, които работят на територията на завода. И заедно с началника на смяната и с един шофьор са изпратени да почистват край Портал № 4. Същите двама мъже са последните, които са го виждали жив преди да бъде пуснат за почивка около 9:20 ч. Рефат така и не се връща от нея.
Няколко часа по-късно „Тисенкруп” и полицията в Дуисбург започват мащабна операция по издирване из територията на стоманодобивния завод, простираща се на 10 кв. км. В операцията участват 16 кучета, 56 души, дрон, хеликоптер и няколко камери с термално изображение. Семейството на Рефат смята тази операция по-скоро за спасяване на репутацията на властите и ръководството на завода. Видеозаписи, разпространени няколко дни след това, показват членове на издирвателния екип на „Тисенкруп” да пият кафе и да си бъбрят на територията на завода по време на провеждането на уж старателно търсене. Междувременно собствениците на завода отказват да спрат производството, а заводски охранители дори заплашват членове на семейството на Рефат с наказания, ако стъпят на заводска територия.
Въпреки това семейството и приятелите на Рефат не се отказват и предприемат свое търсене покрай оградите на завода и околните зелени площи, а негови колеги проверяват работните обекти и местата, където обикновено се събират работници.
Тялото му е открито три дни по-късно от друг български работник, който забелязва парче от бялото му защитно облекло в частично изпразнен басейн с шлака. В бетонния басейн има токсични материали, като шлака, утайка и други отпадъчни продукти при производството на стомана, а самият басейн се намира в обезопасена зона, която се обслужва от „Бухен”. Мястото пък е под прекия надзор на офис сградата на „Тисенкруп”, която се намира само на няколко метра оттам.
Какво крият?
Няколко дни по-късно докладът от аутопсията официално заявява, че основната причина за смъртта е задушаване. Но оттогава насам мудната полицейска дейност и излизащите наяве несъответствия покрай случая засилват недоволството на семейството на Рефат и на българската общност в Дуисбург, които организират протест на следващата неделя (23 октомври – бел.прев.) с искане за бързо и справедливо разследване. На него работници и семействата им повдигт въпроси за неспазване на правилата за безопасност на територията на завода на „Тисенкруп” и за лишаване от основни трудови права и защита на работното място от страна на подизпълнителите, които господстват в сферата на индустриалното почистване. Всички питат защо Рефат е бил изпратен във високорискова зона в третия си работен ден, без нужното обучение и медицински изследвания, както повеляват условията за безопасност.
Ако падането на Рефат в басейна с шлака е било инцидент, както твърди полицията, защо е бил оставен да работи сам, след като заводските правила изискват постоянен надзор и движение на работниците по двойки? Освен това, ако тялото му е лежало цели три дни в басейна, защо само лицето и горната част на гърдите му са покрити с дебел и неотстраняем слой черна шлака, както се вижда от непубликувана снимка, направена след смъртта му?
Липсващите доказателства като записите от охранителните камери и показанията на колеги на Рефат, както и цялостната некомпетентност на полицейското разследване в очите на българо-турската общност, подсилват спекулациите около случилото се.
Според някои Рефат е бил убит от прекия си началник в „Бухен”, защото се е намесил в сбиване между колеги няколко дни по-рано. Други винят супервайзъра на „Елеман”, който е препратил Рефат в „Бухен” против волята му. Членове на семейството му обаче отхвърлят тези слухове и предполагат, че е станал неволен свидетел на незаконна дейност на други фирми подизпълнители, за което е бил наказан.
Хората, които са запознати с историята на индустриалните инциденти в региона, се страхуват, че се прикрива поредната смърт на работното място, причинена от нарушения в безопасността. Докато продължава разследването на смъртта на Рефат, няма съмнения, че лошите условия на труд при подизпълнителите в цяла Германия създават предразположена към инциденти и злоупотреби среда.
Преднамерена експлоатация
Рефат е бил един от милионите работници на временна заетост в Германия, съставляващи половината от сферата на почистването – най-динамичната част от сектора на услугите, генерираща оборот от около 18 мрлд. евро годишно. Използването на местни подизпълнители в почистването е вече установен механизъм, чрез който големите компании намаляват разходите си за труд, лишават работниците от преговорна сила и заобикалят споразумения, гарантиращи минимално заплащане и стандарти за безопасност.
Нишата в пазара на труда, в която са принудени да съществуват работниците мигранти, е почти изцяло заета от фирми подизпълнители, било то в бранша на почистването, доставките, строителството или производството. „Тисенкруп Стийл” е типичният пример. Безпощадното орязване на разходи от страна на компанията заради поредица от лоши инвестиции и намалено търсене я кара драстично да измени своята организация на производство и структура на работа. Добре развита система от аутосорсинг дружества възлага нискоквалифицирани дейности като почистването на големи външни доставчици на такива услуги. В същото време агенциите за временна заетост като „Елеман” или най-големия играч в Европа – „Рандщад”, осигуряват постоянен поток от евтини, гъвкави работници, които могат да запълнят производствената верига, когато е нужно, и да бъдат изхвърлени веднага след това.
Около 20 подизпълнители в почистването, разполагащи с хиляди работници, работят с „Тисенкруп” в Брюкхаузен. Половината от чистачите там (около 13 хиляди) са на временни договори, което ги поставя в неизгодно положение спрямо останалите от гледна точка на заплати, сигурност на работното място и безопасен труд. Повечето работници са български мигранти, следвани от румънски такива и бежанци. Мнозина описват условията на труд като „робски”.
Агенциите като „Елеман” и „Оберхаузенер Персоналсървис”, за които е работил Рефат, са добре познати сред работниците в дуисбургските квартали Маркслох и Брюкхаузен с това, че не спазват процедурите за здравословни и безопасни условия на труд. Работниците се оплакват, че свързаните с работата им рискове не им се разясняват добре, а обученията по безопасност са редки и недостъпни, защото се провеждат само на немски език. В същото време, вместо да получат стандартно обучение, работниците са принуждавани „да се учат по време на работа”, което води до инциденти дори при изпълнение на рутинни задачи.
Салим (името е променено) работи за „Елеман” по-малко от два месеца, но вече редовно изпълнява опасни задачи. Често е изпращан да чисти доменни пещи, катерейки се по деветметрови стълби без обезопасителни въжета, или да почиства метални стружки при температура от 150 градуса по Целзий без нужното защитно облекло – все задачи, за които не е получил обучение.
По повод инцидента с Рефат работниците заявяват, че годишно има между 10 и 15 такива случая, които компанията замита под килима. Сред някои от най-често срещаните инциденти по време на работа са тежки изгаряния при почистване край доменните пещи, почти фатални падания при почистване на кранове без обезопасителни въжета и загубени крайници при обслужване на турбини. Работниците казват, че повечето инциденти не се докладват на „Тисенкруп”. Често се оставят да отшумят сами и се обезсърчава търсенето на обезщетения. Отказът да се извършва необезопасена дейност пък обикновено води до заплашване с уволнение.
Наред с проблемите с безопасността на работното място, временните работници имат и други – например, твърде малкото възможности да защитят правата си. Въпреки че на хартия служителите на „Елеман” получават минимална заплата, незаконните удръжки от страна на работодателите им, като например 80 евро за защитно облекло или 1,50 евро дневно за транспорт, водят до това, че надникът им излиза по-скоро около 8 евро/час (при официална ставка 12 евро/час – бел.прев.). Това принуждава мнозина да поемат по-дълги или непредвидени смени. Извънредният труд е друг работодателски метод за извиване на ръце, тъй като често работодателите намаляват или отказват да плаща извънредните часове, щом работниците започнат да отстояват правата си. „Един месец работих без почивка, получих заплащане за 80 часа, а останалото бе записано като извънреден труд. Когато поисках дължимото ми, компенсациите за извънредния труд бяха орязани наполовина”, казва 41-годишният Петьо (името е променено), който напуска „Елеман” преди няколко месеца.
Като правило чистачите на временна заетост, като Рефат и Петьо, подписват едногодишен договор с шестмесечен пробен период, по време на който работодателят може да ги уволни без причина. За да се избегнат разпоредбите за изравняване на заплатите между временните и постоянните служители, както и преминаването на работниците към постоянни договори, на всеки няколко месеца чистачите биват пренаемани или местени между две дъщерни дружества. Освен това в нарушение на трудовото право и двете дружества отказват да плащат болнични. Повечето работници съобщават и че им се отказва да си ползват и натрупания платен годишен отпуск.
За работниците на „Оберхаузенер Персоналсървис”, „Елеман” и другите подизпълнители в Дуисбург перспективите са мрачни. „Няма безопасна работа за нас – винаги има риск. Не е безопасно нито на строителната площадка, нито докато бързаш да осигуриш доставка. Само работата в офис е безопасна, но нямаме достъп до нея”, казва Метин (името е променено), 22-годишен работник, който обмисля да напусне.
Стига толкова
Смъртта на Рефат Сюлейман през октомври т. г. изглежда е капката, която прелива чашата за мнозина. През последните седмици сме свидетели на недоволството на турско-българските работници мигранти в Дуисбург. Протестно шествие на турскоговорящите български мигранти пред портите на „Тисенкруп Брюкхаузен” от 23 октомври, подкрепено от техни румънски и ромски колеги, поиска справедливост (адалет) не само за Рефат, но и за хилядите източноевропейци от малцинствени групи, които се трудят на временни работни места из цяла Германия.
Няколко дни след шествието базираната в Марксло гражданска инициатива за подкрепа на българските работници мигранти „Столипиново в Европа” стартира петиция, призоваваща за цялостно разследване на смъртта на Рефат и прекратяване на подизпълнителските практики в индустриалното почистване: „Както показва липсата на последствия след смъртта на Рефат Сюлеймани, използването на подизпълнители с техните непрозрачни договорни практики в сектора на почистването води до разрастването на мрежа от сенчести играчи. Те заобикалят стандартите за безопасност и на практика избягват юридическа отговорност дори при трудови злополуки и смъртни случаи.” Последният случай с друг служител на „Тисенкруп”, който се бори за живота си, след като е попаднал в гореща пещ на 21 ноември, подчертава това.
До момента исканията на работниците получават някакво внимание от Германската конфедерация на профсъюзите (DGB), лявата партия „Левица” и местни автономни колективи, като всички са наясно със структурите на експлоатация, предопределящи позицията в германското общество на източноевропейските мигранти. Тяхната борба е свързана и със скорошните кампании в секторите на грижите, строителството и месопреработването. Тези кампании осветляват използването на подизпълнители като системен проблем, който подкопава трудовите стандарти, лишава работниците от правата им и сериозно влошава безопасността на труда.
Инициативата на DGB „Справедлива мобилност”, която се фокусира върху правата на работниците мигранти, изтъква, че дългите подизпълнителни вериги възпрепятстват достъпа на мигрантите до справедливи условия на труд. Неотдавнашните протестни действия в Дуисбург привличат вниманието към положението на мигрантите, чиито борби често са невидими за широката германска общественост.
В последните 30 години жадните за работници западноевропейски сектори печелят много от вноса на евтина работна ръка от държави от Източна Европа, чиито икономики куцат след десетилетия на приватизации и дерегулации. В България ромското и турското малцинства понасят основната тежест на тези неолиберални реформи. Сред малцинствата продължава да се шири голяма безработица, липса на здравно осигуряване, а често и отрязан достъп до основни права и обществена инфраструктура. Наличните данни показват значително по-ниска заетост сред мъжете от турски и ромски произход (респективно 65% и 51%), в сравнение с мъжете от български произход (76%). Освен това 66% от хората в работна възраст в кв. Столипиново, Пловдив, не са здравно осигурени.
Повечето български работници в Марксло идват от изолирани квартали с преобладаващи жители от турски и ромски произход, като пловдивския Столипиново, подлагани са на расова дискриминация и стигматизация от останалата част от обществото. Мнозина столипиновци се отправят към Западна Европа в търсене на по-достойно съществуване и по-добро бъдеще за децата си, но скоро след пристигането си се озовават в подобно затруднено положение. Политическото паникьорство около т.нар. „миграция по бедност” довежда до приемането на редица закони, които ограничават достъпа до социални права на работниците мигранти. Същевременно се насърчава прилагането на редица „ограничителни” политики на германските общини срещу нежелани мигранти: пречки при кандидатстване за социални помощи, полицейски тормоз и масови принудителни изселвания, каквито се прилагат в Дуисбург. Тези мерки тласкат хората към още по-несигурни работни места и още повече ги маргинализират.
Както е и в повечето други сектори, синдикализацята сред източноевропейските работници в сферата на индустриалното почистване в Германия е почти нулева. Липсата на представителство в профсъюзните структури прави лесно работодателското отношение към тях като към второкласни граждани и ги държи на разстояние от техни колеги в други части на фабриката. Но колегите на Рефат Сюлейман в Марксло започват вече да отвръщат на това неравностойно положение. Сега е ред на големите синдикати като „IG Metal” и „IG Bau” да окажат подкрепа в борбата им, за да не бъде смъртта на Рефат напразна.
Превод: Илиян Станчев
*Авторката на текста Полина Манолова е социолог по темите на миграцията в рамките на ЕС в университета в Тюбинген и член на „Столипиново в Европа“, Дуисбург.
About The Author
