– Честваме един значим юбилей, можем да правим и значими равносметки, защото става дума за най-стария археологически музей и най-стария научен институт в България. Всъщност, какво се е случило през 1892 г., доц. Попов?
-През 1892 г. е учреден като самостоятелен Народният музей. Може би трябва да разкажа малко предистория. Всъщност неговият правоприемник– днешният Национален археологически музей при БАН, както и археологическият институт, имат своите предшественици във времето. Идеята за съхраняване на старините, свързани с българските земи, има далеч по-ранни корени. Още през 1869 г. в Устава на Българското книжовно дружество в Браила – бъдещата БАН, е вписано, че трябва да бъде създаден общобългарски музей, мисъл за което е имало още през 40-те, 50-те години на ХІХ век.
На практика след Освобождението, през 1878 г. , започват да се създават новите институции на възстановената българска държава и в рамките на Народната библиотека, която се е помещавала в Буюк джамия, е обособен като част от нея музеен отдел. И още от 1879-1880 г. във фондовете на този музеен отдел започват да постъпват старини, артефакти – археологически и етнографски.
Дълго време сме били заедно – и художествена галерия, и археологически музей, и етнографски музей, докато събраното набъбва до такава степен, че след малко повече от 10 години става ясно, че е дошло времето да бъде учредена самостоятелна национална музейна институция. Така Народният музей с указ на Фердинанд се отделя от библиотеката като самостоятелен, назначен е първият директор – Вацлав Добруски.
Музеят остава в Буюк джамия, която на практика е наш дом от самото начало и досега. Всички материали, които дотогава са били събирани в музейния отдел, се прехвърлят във фондовете на новосъздадения Народен музей и през 1905 г. е открита за посещение първата официална експозиция.
Открай време музеят е имал важни,централни функции – давал е методически напътствия и съвети на музеите в страната, има водеща роля в създаването и поддържането на нормативната база, свързана с издирването и опазването на културно-историческото наследство, помагал е със специалисти, изграждал е стратегии за проучвания по важни за страната теми от нашата история.
Особено важна през първите години от неговото създаване е ролята му по подпомагане на местните музеи и краеведски сбирки при множество читалища и училища в страната – по това време краеведското движение е било изключително развито в България. Имало е много ентусиасти, включили се в събирането на старини от всички краища на страната. Дължим този подем на онзи дух, който се изгражда по време на Възраждането. В българското общество се изгражда съзнанието да се държи на знанието, на образованието, да се уважават старините и да се пазят.
Ще си позволя тук да направя една тъжна забележка. За съжаление в наши дни, в условията на бездуховност местните краеведи и безкористните ентусиасти са десетки, да не кажа стотици пъти по-малко от иманярите в страната. Не, че не е имало иманяри и тогава. Тъжно е, но отговорите как да се излезе от тази ситуация са свързани с няколко ключови понятия – адекватно образование, ясна система със стратегически цели, човешки ресурс.
Говорим за процес, който със сигурност ще отнеме много време. Съзиданието е далеч по дълъг и труден процес от разрушението. Историята на Народния музей е история на съзиданието. Тя е имала своите възходи и своите трудни периоди, но е показателна за това колко е важно за страната да има една централна институция, отговорна за общата организация и поддържането на системата и за организацията при опазването на богатото ни културно-историческо наследство.
– Научният археологически институт се създава малко по-късно, миналата година чествахме неговата 100-годишнина…
– Българският археологически институт е създаден е през 1921 г.с Указ на цар Борис III, след решение на Народното събрание, макар че идеята за това е била още отпреди войните. Заради другите приоритети и войните за национално обединение между1912 и 1918 г. обаче това се случва на по-късен етап.
– Споменахте, че Националният археологически музей има роля за развитието на всички музеи в страната. От тогава и до днес е така.
– Точно така е. Това е най-големият археологически трезор в страната, в много отношения и на Балканите като специализиран археологически музей, и със сигурност не отстъпва на големите музеи в съседните ни държави. Съхранява огромен бройартефакти от различни епохи – от праисторията до по-съвременните исторически периоди. На прима виста можем да изредим знакови находки, като тези от селищните могили в Караново и в Езеро, които са еталон за праисторията в Европа; Вълчитрънското съкровище (най-голямото златно находище от бронзовата епоха в Европа), находки от тракийските царски некрополи при Дуванлии и Мезек, от проучванията на Богдан Филов и Иван Велков, находки от проучванията на антична Аполония (като прочутата мраморна стела на Дейнес), находки от Требенище, от проучванията на Карел Шкорпил, огромно количество материали от времето на римската епоха; важни за националното самосъзнание артефакти от проучванията на старите български столици Плиска, Велики Преслав и Велико Търново и много други.
От по-нови времена могат да бъдат споменати находки от праисторическата солница в Провадия, от тракийските некрополи при Старосел и Долината на тракийските царе (като т.нар. златна маска на Терес и бронзовата глава на СевтIII).
Наред с множеството пионери на българската археология като ВацлавДобруски, Богдан Филов, Рафаил Попов, Гаврил Кацаров, Васил Миков и много други, при нас се съхраняват важни материали от проучванията на следващите поколения, като тези на Георги Георгиев, Станчо Ваклинов, Димитър Овчаров, Велизар Велков, Хенриета Тодорова, Георги Китов, Васил Николов и много други. Няма как да изредя всички пионери и водещи специалисти в много области на археологията, които са работили и продължават да работят при нас.
Идеята на изложбата, която откриваме на 25 октомври, посветена на 130-годишнината на музея, е да покажем някои от основните акценти в нашата богата история, някои от артефактите, които постъпват от първите десетилетия от съществуването на музея, като например златният венец и сребърния ритон от Розовец, които постъпват още в археологическия отдел на Народната библиотека през 1880 г. Също – златното съкровище от Урвич – Софийско, и разбира се много други експонати. Нека все пак да оставим елемент на изненада за хората, които ще посетят изложбата. Обадиха ми се от печатницата, че вече е отпечатан и каталогът за изложбата, при откриването той ще бъде достъпен. В него са представени 130 от най-представителните експонати в Националния археологически музей при БАН. Всеки един от тях има своята собствена история.
– Фактически благодарение на труда на българските археолози България стана третата страна в Европа с най-богато културно-историческо наследство. Няма район в България, в който да няма открити богати археологически артефакти.
– Точно така е. Много пъти са ми задавали въпроса къде е най-богатото културно-историческо наследство в страната. Обикновено отговарям, че няма район в страната, който да е неглижиран спрямо другите, не може да се каже, че едни са по-богати, други по-малко богати по отношение на културно-историческото наследство. В едни райони има повече обекти от праисторията – неолит, каменно-медна епоха, бронзова епоха; в други са повече от тракийската античност, гръцките и римските колонии, старите български столици.
Всеки от районите в страната има своите важни акценти от богатото ни културно-историческо минало. Навсякъде има какво да се види. Ето в момента съм в района на Стара Загора, където възстановихме проучванията на един от най-старите медни рудници в Европа. Ай бунар е известен още от началото на 70-те години на миналия век, но по една или друга причина проучванията на терен тогава са били само три години, след това не са продължили. В момента ние продължаваме проучването, сега пък има и нови възможности, нови методи за изучаването на този паметник. Бих казал, че той е с европейско значение, тъй като металите се разпространяват в Европа от териториите на днешна България и Сърбия. Това е люлката на рударството и металургията в праисторическа Европа. Има добив на мед в Италия, в Испания, в Алпите,но те определено са по-късни .
– Покрай всичките тези факти у нас се говори много за културен туризъм, но като че ли по-малки са грижите за археологията и археолозите, без които никакъв културен туризъм не може да има.
– Това много често е по-скоро от неразбиране от страна на държавни ръководители, на национално ниво и по области и общини, че няма как да имаш краен продукт, преди да си осигурил условия, работа, инвестиции, специалисти, за да подготвиш нещата професионално и да имаш обекти, които да са достъпни за хората и да предизвикват интерес у любителите на старини – не само българи, но и много чужденци, които редовно посещават и музеите ни, и обектите ни там, където са социализирани по един добър начин.
Става дума и за реставрация, и за социализация на обектите така, че те да бъдат разпознаваеми и да носят обективна информация за миналото. За целта трябва да се мине през проучване, след това трябва да има реставрация, осигуряване на достъп, това трябва да бъде траен, устойчив процес, а не еднократно действие. Т.е. трябва да има постоянна инвестиция и в поддръжката – чистене, косене, оформяне на средата, в която е разположен този обект, поддържане на паркинг, на чистота.
Всеки един от тези елементи си иска своето. То не е само да сложим една будка, да късаме билети и да събираме пари. За да имаме някакви приходи, трябва да минем през А и Б на цялата дейност от проучването до инфраструктурата. Обикновено там, където са се случвали нещата, е имало адекватно отношение и усилия от страна на местната власт, когато тя е решила да акцентира върху културно-историческите обекти чрез необходимото проучване, реставриране и поддържане. По такъв начин те стават постоянно достъпни за широката публика.
Така че, истината е някъде по средата. Ето например, от години дискусиите в Министерството на културата се въртят около това трябва ли да се финансират толкова много разкопки. В крайна сметка някои от обектите не са годни за културно-исторически туризъм, но и при една малка част от тях да има успеваемост при социализацията това пак е добър резултат. Ако нямате стратегия за дадена дейност, няма как да има успех.
Програмата за планирани археологически проучвания при Министерство на културата се развива успешно през годините. Да, тя може и трябва да бъде по-добре форматирана като параметри и като условия. Тук не говорим само за общия финансов ресурс. Например самите специалисти в Министерството на културата страдат от това, че програмата е година за година, всяка година се кандидатства, има сесия, в един момент това се превръща в огромна бумащина и бюрокрация.
Аз самият съм потърпевш като постоянен участник в тези комисии и председател на Съвета за теренни проучвания. Това са си 4-5 месеца работно време всяка една година – за да разгледате 150 проекта, да ги оцените, да дадете някакви насоки, да минат различни етапи от сесията, която е свързана с кандидатстване, което във времето трае обикновено от февруари до юни-юли. Би трябвало да може да се кандидатства за три, за пет години, т.е. да имате някакво планирано и осигурено финансиране в рамките на по-дълъг период от време, а не да сте на разкопки всяка година по един месец на ограничена площ с ограничен ресурс. Има обекти, за които от самото начало е ясно че резултатите от тях ще бъдат важни за науката, впечатляващи за широката публика, но когато работите на парче малко по малко, няма как бързо да има траен резултат.
– През тази година заради забавяне в Министерството на културата при кабинета „Петков“ чак през август завърши сесията за кандидатстване, парите се забавиха, археологическите екипи изгубиха лятото и работят чак сега през есента…
– Ще повдигна една тема, която може би няма да е приятна за част от колегите, но през тази година имаше един бих го нарекъл смешен плач от страна на хора от гилдията като доц. Николай Овчаров, който през няколко дни и седмици непрекъснато се появяваше по медиите да обяснява как един много важен обект е лишен от финансиране, как е унищожена програма за финансиране на стратегически обекти и как е съсипан сезонът през тази година.
А истината е доста по-различна. Когато се работи по шуробаджанашка метода и някой в течение на 20 години има осигурено финансиране, благодарение на това, че има добри политически познанства, да – той може би разчита на една доста сериозна финансова подкрепа, която е десетки пъти по-голяма от тази, която другите археолози могат да имат по официално съществуващата програма при Министерство на културата. Такава програма, за която доц. Овчаров шумно обяснява, няма. Официално няма такива правила. Аз поне, като председател на Съвета за таренни археологически проучвания при Министъра на културата, не съм виждал текст на такава официална програма. А би трябвало. Тя съществува единствено в индивидуалните инициативи на доцент Овчаров. Да, обектите, финансирани по т.нар. „програма“ безспорно са важни, но те са избрани и финансирани по некоректен, паралелен начин.
Що се отнася до стратегическо значение и приоритет за страната има много обекти, които не отстъпват по нищо, като старите български столици, черноморските гръцки колонии, римските легионни лагери, антични и средновековни градове и крепости и пр. Обикновено тези, които плачат колко бил съсипан този или онзи обект, плачат за „собствените“ си обекти, за тези, които те проучват. Има ясни съвпадения по този въпрос. Много е странно, но не плачат за другите обекти и най-вече не плачат за принципите и за правилата. А са имали тази възможност, доколкото много години са се водили на щат като съветници на един или друг министър на културата.
Така че, не бих подкрепил подобна теза по никакъв начин. По-скоро трябва да има стратегия, която да е с общи за всички участници в системата правила, да се върви по това, което е вписано в програмата на Министерството на културата, а не да има миропомазани, които като се обадят на някого по телефона ида получават средства по паралелни пътеки, различни от официално съществуващите. Нека държавата да има вписани стратегически обекти, в това няма нищо лошо и има държави, които го правят. Но при ясни правила. Нашият Научен съвет – на Националния археологически институт с музей при Българската академия на науките, гласува такова становище през пролетта на 2021 г. и то е неколкократно изпращано и до Министерство на културата, и до други министерства, които имат отношение към проблема, като Министерство на финансите, Министерство на туризма, МРРБ и др.
Иначе, да – през този сезон имаше доста неуредици, имаше доста забавяне, и по обективни, и по субективни причини, но не бих искал да хвърлям някакви персонални или политически обвинения. Не е редно. Науката и културата трябва да са деполитизирани. Просто в ситуацията,такава каквато е, ние се опитваме да си свършим работата. И в момента в страната вървят много проучвания по програмата на Министерството на културата, вероятно ще се работи до края на ноември.
– В двете поредни юбилейни години Националният археологически институт с музей показа няколко много интересни временни изложби. Сега ще бъде поредната. Какво още предстои до края на годината?
– До края на месец ноември може да бъде видяна все още изложбата за тракийското въоръжение, която, смея да кажа, има много голям успех. Посещаемостта през това лято започна да се възстановява в стойности, близки до времената преди КОВИД-пандемията. На 25 октомври откриваме изложбата за 130-годишнината. Следващите изложби, които предстоят, ще са по-скоро през 2023 г. Едната е „Българска археология 2022“. Има много интересни резултати и от планирани проучвания, и от някои от спасителните проучвания през тази година, например по магистрала „Хемус“ или по пътя Видин-Монтана , в района на Чирпан в момента се проучват няколко големи обекта по трасето на железопътната линия. Така че, ще има какво да се види на 14 февруари 2023 г., когато живот и здраве ще открием изложбата за изминалия сезон. Надявам се политическите дрязги да бъдат преодолени, защото проектът „Требенище“ трябва да продължи, сега трябва да подпишем с колегите от Скопие и Белград договорите за продължаване на проекта, който беше временно прекратен заради КОВИД-пандемията. Изложбата в Скопие бе показана през 2019, но тези в Белград и София не са се случили още, а трябва да се случат. Надявам се през юни 2023 г. да можем да покажем и тази изложба на българската публика. Уверявам ви, тя наистина ще бъде впечатляваща.
