Нейтън Дж. Робинсън, Current Affairs
Неотдавна си купих играчка AK-47, обозначена като подходяща за деца на възраст над 3 години. Когато натиснете спусъка, се чува реалистичен звук на изстрел, а устройството свети и вибрира. Има дори прозрачен пълнител с малки пластмасови куршуми, които се движат бързо нагоре-надолу, така че изглежда, че изстрелвате патрони. Усещането е като за комплект „Моята първа масова стрелба“.
Подобни играчки очевидно се срещат по-рядко, отколкото някога. През 2014 г. в. „Вашингтон пост“ съобщи, че докато „от 40-те до 80-те години на ХХ век производителите на играчки са се състезавали да предлагат на пазара най-реалистично изглеждащите, звучащи и усещащи се оръжия“, през XXI век „идеята да купиш на детето си пистолет играчка за Коледа е толкова привлекателна, колкото да му купиш спринцовка и стартов комплект за хероин“. Военните играчки очевидно са преминали през цикли на популярност, които приблизително съответстват на националните настроения в Америка: голяма популярност след Втората световна война, след това много по-малка популярност след Виетнам, след това отново популярност през 80-те години на Рейгън/Рамбо, след това спад на популярността в епохата на масовите стрелби. Особено като се има предвид, че родителите могат основателно да се притесняват, че децата им ще бъдат убити от полицията, ако ги видят с нещо, което прилича на оръжие – а изследванията показват, че тези малки оранжеви накрайници няма да имат значение за това дали полицаите ви възприемат като заплаха – можем да разберем защо реалистичните пластмасови АК-47 като този, който сега стои в кабинета ми (между другото, беше ми необходим за един художествен проект), са на изчезване. Това обаче не означава, че децата все още не се преструват, че убиват, използвайки реалистични симулирани оръжия – Call of Duty: Warzone е най-популярната видеоигра в момента.
Противопоставянето на видеоигрите с насилие винаги е идентифицирало погрешно истинския потенциален проблем с широко разпространеното симулирано и карикатурно насилие. Не мисля, че той се състои в това, че децата ще станат по-склонни да проявяват насилие. Изследванията не показват някаква ясна връзка между играенето на видеоигри с насилие и по-агресивното поведение. По-скоро смятам, че проблемът със симулациите на война и убийства, които показваме на децата, по странен начин е именно в това, че те не са особено „жестоки“, дори и в най-бруталните и кървави случаи, защото симулираното насилие всъщност не е травмиращо, ужасяващо или сърцераздирателно по начина, по който е истинското насилие. Трудно е дори да се създаде „насилствена“ видеоигра, защото всъщност никой не страда и не е наранен. Това, което е възможно да се създаде, е симулация, която кара войната да се чувства вълнуваща, а не отвратителна. И дори освен видеоигрите, децата в САЩ се възпитават без каквато и да е представа за това какво всъщност е войната за нейните жертви, така че когато пораснат като възрастни и четат за далечни войни, те не разбират нивото на ужаса, който се разгръща.
Ашли Банфийлд, която беше отстранена от NBC, след като се изказа критично за войната в Ирак, заяви в лекцията, заради която беше уволнена, че американците не разбират каква е била войната в действителност, защото виждат дезинфекцирани изображения, които не показват реалността на цивилните жертви. Журналистите, внедрени в американските войски, например показват войници, които стрелят с автомати М16 по сграда, но:
„Не сте видели къде са паднали куршумите. Не видяхте какво се случи, когато падна снарядът от минохвъргачка. Кълбо дим не е това, на което прилича мината, когато се взриви, повярвайте ми. Има ужаси, които са напълно пропуснати в тази война. … Това журналистика ли беше или това беше “ отразяване“? … [Получихме] една великолепна прекрасна картина, която накара много хора да гледат и много рекламодатели да се вълнуват от кабелните новини. Но това не беше журналистика, защото не съм сигурна, че ние в Америка се колебаем дали да направим това отново, да водим друга война, защото тя изглеждаше като славно, и смело, и толкова успешно, страхотно начинание. Отървахме се от един ужасен лидер, … Но не видяхме какво е необходимо, за да направим това“.
Когато чуем например, че Съединените щати са бомбардирали сватбено тържество, това звучи ужасно, но думата „бомбардирани“ не може да предаде какво е чувството на човешките същества, които са изправени пред това да видят близките си на парчета пред себе си в деня, който е трябвало да бъде радостен. Истинският „ужас“ (дума, която използваме постоянно, защото няма друга, макар че е толкова неадекватна, че е почти безполезна) е буквално неописуем. Реалността на това какво означава Съединените щати да направят нещо подобно е толкова отвратителна, че всеки, който е бил там и го е видял от първа ръка, вероятно ще бъде травмиран за цял живот.
Не мисля, че в тази страна има разбиране за това колко много се различава истинската война от тази, която се показва в новините по телевизията, във филмите и във видеоигрите. Никой не би отрекъл, че тя се различава, но когато отидох в музея на Втората световна война, видях странно изображение на войната, в което нямаше никаква истинска кръв или гадории. Историята на войната дори не беше толкова разстройваща.
Крис Хеджис, който десетилетия наред бе военен кореспондент на в. „Ню Йорк Таймс“, е дълбоко обезпокоен от колективното ни неразбиране на това, какво всъщност причинява войната на хората. Новата му книга „Най-голямото зло е войната“ се опитва да покаже колко чудовищно нещо е войната и да накара читателите да се стремят да премахнат войната от Земята завинаги.
Хеджис, както и Банфийлд, иска да разберем, че оръжията убиват. Може би ще кажете, че това е очевидно, но е лесно да се говори за оръжия, без да се говори за убийствата, които те извършват. Погледнете например тази статия в “Уолстрийт Джърнал” за това как високомобилната артилерийска ракетна система М142 (Himars) е дала на украинците решаващо предимство в борбата срещу руските сили. Чуваме, че системата е „в състояние да поразява руски военни бази, складове за боеприпаси и инфраструктура“ и е спряла руското настъпление. Чуваме подробен разказ за това какво е да стреляш с Himars – „ракетите се реят в нощното небе с изблик на пламък, оставяйки облак дим над полето“. Но не чуваме нищо за това какво е да гледаш как някой твой познат е улучен от някоя от тези ракети. Научаваме, че на една от машините украинците са „изрисували 69 черни черепа в памет на значимите потвърдени попадения“. Не ни запознават с хората, които тези черепи представляват.
Хеджис ни показва най-мрачните части на войната – тези, които не са включени в Call of Duty. Той ни запознава например с Джесика Гудел, морска пехотинка от военната морга, чиято работа в Ирак е била да събира и обработва останките на загинали морски пехотинци. Гудел е трябвало да обикаля местата на експлозиите и да събира парчета от трупове. Тя е виждала как истински хора, с писма и снимки на семействата си в джобовете си, са били превръщани от вривове в купчини месо, които са били изгребвани в чували. („Отваряхме чувал с тяло и в него имаше само изпарена плът. В торбата нямаше четири ръце или цял крак. Опитвахме се да разпределим кашата равномерно в торбите. Дойде последният чувал с тяло. Отворихме го и той беше пълен с глави. Погледнах към четири, преди да отвърна поглед. Трябваше не само да ги погледнем, но и да ги вдигнем и да разберем на кого принадлежат. Очите гледаха обратно към нас.“)
Преживяванията на Гудел така и не бяха излъчени като част от репортажите на кабелните телевизии, показващи славното американско влизане в Багдад. Но когато Джордж У. Буш изпрати младите хора в тази война, той ги осъди именно на това. Решенията му означаваха, че някои от тях ще се превърнат в глави в чувал, а други ще трябва да сортират и обработват тези глави. Благодарение на Буш много, много други иракчани щяха да срещнат подобна насилствена смърт. Подобна съдба вече е причинена на хиляди украинци и руснаци от Владимир Путин.
Разбира се, мъртвите не са единствените засегнати. Хеджис разглежда и ветераните и техните семейства, които трябва да страдат през целия си живот от травми, причинени от екстремно насилие, или които живеят с изтощителни физически наранявания. Жертвите на войната не фигурират в материалите за набиране на военнослужещи във въоръжените сили на САЩ, а Доналд Тръмп позорно уточни, че не иска „ранени момчета“ във военния си парад, защото нямало да изглеждат добре. Но Хеджис иска да се изправим лице в лице с тези, които имат изгаряния по 90 процента от тялото си, които са парализирани и обезобразени. Както пише той:
„Ако наистина виждахме войната, това, което тя причинява на младите умове и тела, щеше да е по-трудно да приемем мита за войната. Ако трябваше да стоим над обезобразените трупове на учениците, убити в Афганистан или Украйна, и да слушаме стенанията на родителите им, клишетата за освобождаването на жените в Афганистан или донасянето на свобода на афганистанския или украинския народ щяха да бъдат скверни. Ето защо войната бива внимателно дезинфекцирана. Телевизионните репортажи ни дават висцералната тръпка от силата и скриват от нас ефектите от куршумите, танковите снаряди, железните осколъчни бомби и артилерийските снаряди. Вкусваме малко от вълнението на войната, но сме защитени от това да видим какво всъщност причинява войната, нейните миризми, шум, объркване и най-вече нейния всепоглъщащ страх… Ранените, осакатените и мъртвите в този голям фарс бързо се изнасят от сцената. Те са боклукът на войната. Ние не ги виждаме. Не ги чуваме. Те са обречени, подобно на блуждаещи духове, да се носят по краищата на нашето съзнание, да бъдат пренебрегвани, дори порицавани. Посланието, което те носят, е твърде неприятно, за да го чуем.“
Хеджис ни запознава с Карлос Аредондо, чийто син Александър е убит във войната в Ирак. Когато двама морски пехотинци пристигат в дома на Аредондо, за да съобщят новината, че синът му е мъртъв, Аредондо побеснява от мъка и подпалва камиона на морските пехотинци, като едва не се самоизгаря (и получава сметка за 55 000 долара). Той се превръща в активист за мир, чиято цел е да „покаже на хората войната“. „Ако хората не видят какво причинява войната – казва Аредондо, – те не я усещат. Ако не я почувстват, не им пука.“ (По-късно Аредондо се превръща в герой по време на бомбения атентат на Бостънския маратон, когато помага на ранените да стигнат на безопасно място.)
Хеджис разказва историята на Томас Йънг, парализиран ветеран от войната в Ирак, който години наред страда от силна болка и депресия, преди да умре на 34-годишна възраст. Йънг пише изключително писмо до Джордж У. Буш и Дик Чейни, което трябва да се припомня всеки път, когато някой се опитва да реабилитира някой от тези изчадия или носталгично размишлява, че не са били толкова лоши, колкото Доналд Тръмп:
„Пиша това писмо, последното ми писмо, до вас, г-н Буш и г-н Чейни. Пиша го не защото смятам, че осъзнавате ужасните човешки и морални последици от вашите лъжи, манипулации и жажда за богатство и власт. Пиша това писмо, защото преди собствената си смърт искам ясно да заявя, че аз и стотици хиляди мои колеги ветерани, както и милиони мои съграждани, както и още стотици милиони в Ирак и Близкия изток, знаем напълно кои сте и какво сте направили. Може и да избягвате правосъдието, но в нашите очи всеки от вас е виновен за тежки военни престъпления, за грабеж и, накрая, за убийство, включително за убийството на хиляди млади американци – мои колеги ветерани – чието бъдеще откраднахте. … Моят ден на разплата е пред мен. Ще дойде и вашият. Надявам се, че ще бъдете изправени пред съда. Но най-вече се надявам, заради вас, да намерите моралния кураж да се изправите пред това, което направихте на мен и на много, много други хора, които заслужаваха да живеят. Надявам се, че преди да свърши времето ви на земята, както свършва моето, ще намерите силата на характера да застанете пред американската общественост и света, и по-специално пред иракския народ, и да помолите за прошка.“
В цялата книга Хеджис твърди, че начинът, по който войната е представена в медиите и популярната култура, е неморален и опасен, тъй като ни показва „вълнуващите“ части на войната (тежки машини, които предизвикват големи експлозии!), но не и реалните кръвопролития. Хеджис дори се отвращава от военните мемориали, които нарича „храмове на бога на войната“, които “ хигиенизират жестоките инструменти на смъртта, които превръщат младите войници и морските пехотинци в убийци, а малките селца във Виетнам, Афганистан или Ирак – в адски огньове“. Проблемът е, че те не показват истинската война, която се състои от „мъже или жени с висящи от коремите им черва, крещящи жално за майките си“, „осакатени трупове, напъхани в чували за трупове“ и „деца, изгорени до неузнаваемост или стенещи от ужасна болка“. Скриването на тези изображения от обществеността притъпява отвращението и възмущението на хората от войната и ги прави по-малко склонни да се противопоставят активно на войните на своята страна.
Хеджис също така предупреждава за начина, по който народите винаги представят войните като борба за добро и зло. Реалността обаче е, че всяка война е изцяло зло, дори ако едната страна носи отговорност за започването ѝ. Дори Втората световна война – борба между доброто и злото, ако изобщо някога е имало такава – се характеризира с ужасни зверства от страна на „добрата“ страна. Съюзниците умишлено изпепеляват цивилното население в Германия и Япония, унищожавайки град след град, като кулминацията е ужасяващата атомна бомбардировка на Хирошима и Нагасаки. Войната деградира морално всички участници в нея, защото всеки участва в масовото убийство, а няма морално добър начин да се подпалят деца.
Хеджис предупреждава, че манталитетът на „доброто срещу злото“ винаги е опасен, дори когато става дума за случай като войната в Украйна, където едната страна е ясен агресор. Подобно на американските войници в Ирак и Виетнам, руските войници са извършили големи зверства в Украйна, но войниците от всички страни, изпратени на война от своите правителства, също са жертви на войната. Както руските, така и украинските родители, които трябва да скърбят за загубата на децата си, са жертви на войната, дори ако едното дете е било войник на агресора. Хеджис демонстрира процеса, при който несъвършени човешки същества се превръщат във врагове и злодеи, чието пълно унищожение се възприема като необходимо. По време на Втората световна война японците са възприемани като нечовешка напаст, което улеснява хвърлянето на атомни бомби върху техните градове.
Хеджис пише, че съществуват мощни сили, които постоянно ни тласкат към състояние на война. Войната може да е „демонична“, най-голямото зло, което можем да си представим, и все пак има хора, които печелят огромни суми от нея. (Наскоро “Уолстрийт Джърнал” съобщи, че гаубицата М777 е имала такъв „успех“ в Украйна, че компанията, която я произвежда, е отбелязала вълна от нов интерес. И отново, статията не съдържа обсъждане или снимки на това какво се случва, когато някой бъде улучен от един от снарядите ѝ. Войната бива изпрана.) На производителите на оръжия буквално започнаха да им текат лиги, когато напрежението между Украйна и Русия се нажежи по-рано тази година. Доходността на тези компании зависи от това дали човешките същества ще продължат да се заплашват да се взривяват взаимно до безкрай. Тревожно е, че въпреки че интересите на оръжейната индустрия са в пряка противоположност на интересите на човечеството да има траен и стабилен мир, дори администрациите на демократите са тясно свързани с оръжейната индустрия.
Хеджис е видял войната отблизо и ни казва, че тя е твърде ужасна, за да бъде описана. „Всички думи и образи, всички дискусии, всички филми, всички разкази за войната, добри и лоши, са мерзост.“ Хеджис критикува „военното порно“, което прави насилието вълнуващо, а не ужасяващо, но също така вярва, че дори антивоенната литература не може да обхване колко ужасно е истинското преживяване на войната. Той ни моли да разберем, че няма такова нещо като добра война, и да направим всичко по силите си, за да изкореним бича на войната от Земята. Той осъжда Владимир Путин за това, че води отвратителна престъпна война срещу Украйна. Но Хеджис е също толкова хаплив и към онези, които се заканват за война с Русия и които виждат поредния конфликт между „доброто и злото“, в който няма морални сиви зони и САЩ могат да се чувстват чисти, благородни и добродетелни.
„Най-голямото зло е войната“ не е приятна книга за четене. Истината е отвратителна. Но ми се иска всеки човек в страната да получи екземпляр и да бъде накаран да я прочете. Тя ни принуждава да се изправим пред човешките последици от нашите военни действия. Докато не разберем какво всъщност означава войната за нейните жертви, ще продължим да бъдем твърде безразсъдни в нейното водене и недостатъчно решителни, за да избегнем войните чрез дипломация. Не можем просто да се противопоставим на войната. Трябва да я презираме и да се ангажираме да намерим пътя към траен мир.
About The Author
