На 28 септември легендарният чилийски певец, поет, композитор и режисьор Виктор Хара щеше да навърши 90 години. Ако не го бяха убили с 44 куршума след зловещи мъчения за закрития стадион „Чили” (днес „Виктор Хара”) в Сантяго. Хвърлят го там заедно с още 5000 души след кървавия преврат от 11 септември 1973 г., извършен от военната хунта начело с генерал Аугусто Пиночет срещу законното правителство на лявата коалиция Народно единство и президента социалист Салвадор Алиенде.
Мъченическата смърт на Виктор и злобата на палачите му обаче така и не прекършват неговите честни, чисти, пълни с обич към хората и живота песни – „Правото да живееш в мир”, „Човекът е създател”, „Молитвата на орача”, „Помня те, Аманда”, „Душа, пълна със знамена”, „Ралото”… В първите години след преврата те летяха над света като искри за разпалване на солидарност с народа на Чили. В много случаи – понесени от всеотдайната му съпруга, английската балерина Джоан Търнър-Хара, превърнала в своя съдба мисията да разказва истината за чилийската трагедия и за разправата с любовта на живота ѝ, както и с толкова много други негови събратя…. Тази изключителна жена, искрено обичана от чилийците, носи години наред също и посланието, че престъплението с убийството на Виктор не бива да засенчва неговата лъчезарна дарба, неговия устрем към социална справедливост и братство между добрите хора навсякъде по света, защото ако се обедини, тази енергия наистина може да направи възможен един по-добър свят…
След връщането на демокрацията в изстрадалата му през 17-те години диктатура родина, песните на Виктор продължиха да разбуждат човешките души за порив към по-хуманен и справедлив живот. Те ечаха от площадите и по време на чилийския бунт срещу неолиберализма и неизчистената отрова на диктатурата, избухнал през октомври 2019 г. и довел до мащабно обновление в родината му.
„Недовършената песен” – така нарече излязлата си още през 1983 г. книга за Виктор неговата прекрасна Джоан, днес вече 95-годишна.
Тази недовършена песен днес я допяват и продължават много вдъхновени гласове в Чили. И това не са само гласовете на певци, участващи ежегодно в станалия вече традиционен културен фестивал в памет на Виктор, организиран от фондацията с неговото име. Това е и общият глас на онзи народ, за който Виктор пя до последно на стадиона с 5000 затворници на хунтата… Откакто демокрацията се е върнала под чилийското небе и откакто там се провеждат анкети за любими певци, чилийците от години неизменно поставят на първо място винаги живия в сърцата им Виктор…
Бях 17-годишна, когато през 1975 г. имах възможност да се срещна с Джоан Хара. Само две години след убийството н Виктор тя бе в България като почетен гост на Първия фестивал на политическата песен „Ален мак” в Благоевград. Малко думи разменихме с нея, но в мен завинаги попи ясно-синият ѝ поглед, пълен с огромна болка и с трепетен устрем да се пази живо всичко онова, което е вдъхновявало Виктор. Заклех се тогава безмълвно – пред нея, пред паметта на Виктор и на всичките му погубени от насилието събратя, пред себе си, че този устрем става и мой. И не спрях да го следвам.
Точно 30 години след първата ни среща се видяхме отново с Джоан – този път в Сантяго, в създадената от нея Фондация „Виктор Хара”, която се грижи да съхранява паметта за Певеца на Чили. Говорихме дълго, а на сбогуване Джоан ми каза: „Песните на Виктор и днес са актуални, даже повече, отколкото, когато ги е писал. Днешният свят е още по-безмилостен. За да има надежда да го очовечим, ние, хората, които продължаваме да вярваме в хуманизма, трябва да държим топла връзката помежду си, независимо в коя част на света сме.”
Изключително преживяване бе третата ми среща с Джоан – беше през септември 2008 г., на стадиона „Виктор Хара” в Сантяго, на концерт по случай неговия рожден ден.
Няма да забравя как я аплодираха на крака всички хора, изпълнили онова място на памет, на болка, но и на надвил над злото живот, талант, свободен, творчески, съзидателен, преобразяващ дух… Чух най-прочутите певци и състави на Чили, събрали се там, за да пеят за Виктор и за доброто…
Днес, в деня на 90-годишнината му, стадионът „Виктор Хара” в Сантяго отново е средище на живото възпоменание за него и още по-живото послание за един по-добър свят. Доста възрастната, вече 95-годишна Джоан няма как да е онзи двигател отпреди години на станалия вече традиционен Фестивал на изкуствата „Виктор Хара”, който в тази юбилейна година се превърна в културна десетдневка в памет на безсмъртния и любим певец на чилийците. Сега вече основното лице на семейство Хара и на Фондацията в тази красива инициатива е дъщерята на Джоан и Виктор – Аманда Хара, носеща името на неговата майка, своята баба, отишла си много рано. Име, обезсмъртено и в една от най-популярните му песни – „Помня те, Аманда”.
Аманда Хара обяснява сега в многобройни интервюта как Фондация „Виктор Хара” очаква правителството на президента Габриел Борич да откликне най-после на отправяните от години искания към властите практически изоставеният и неподдържан стадион „Виктор Хара” да бъде ремонтиран и превърнат в място за памет, за културни и спортни прояви, за творчески работилници за народа – да му се даде нов живот, достоен за духовното наследство на Виктор и за мъченичеството на толкова негови събратя, преминали навремето през връхлетелия ги тук ад…
Искам да припомня сега още няколко думи на Джоан, с които тя обяснява какво я е подтикнало да напише книгата си „Недовършената песен”: „Страшната смърт на Виктор засенчваше живота и творчеството му. А аз исках да се запомни как е живял, в какво е вярвал, кое го е вдъхновявало, колко е обичал хората”.
Затова – ето по-надолу и нашият далеч непълен разказ за живота на тази светла личност, която е достояние не само на Чили, но и на цялото човечество. Включително и на България, където творчеството и съдбата на Виктор Хара още навремето развълнуваха дълбоко чувствителността ни, исторически изострена от сходните съдби и на наши творци мъченици като Гео Милев, Христо Ясенов, Серегй Румянцев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров… Спонтанен и пламенен бе откликът на многобройни български поети, които след преврата на Пиночет написаха вдъхновени стихове за Чили, за чилийския народ, за Салвадор Алиенде, за Пабло Неруда, за Виктор Хара… По инициатива на поета и журналист Калин Донков през 1974 г. у нас бе издаден и двоен албум с песни на Виктор, като на обложката му бяха публикувани текстовете на най-известните от тях – на испански и на български, в превод на ярки поети като Виктор Самуилов, Георги Константинов, Калин Донков, Калина Ковачева, Кирил Гончев, Матей Шопкин, Петко Братинов…
Български поети, бардове, журналисти, испанисти ще се съберат да почетат и 90-годишнината от рождението на Виктор Хара на 3 октомври от 19.00 ч. в Клуб „Журналист” на СБЖ. Със снимки, видеа и песни ще бъде припомнен неговият житейски и творчески път, както и влиянието, което му оказва „майката” на движението „Нова чилийска песен”, легендарната чилийска фолклористка, певица и художничка Виолета Пара. На 4 октомври пък се навършват 105 г. от нейното рождение.
И така, Виктор Хара се ражда на 28 септември 1932 г. По едни данни – в Стария Чилян (Южно Чили), по други – в селцето Лонкен в провинция Нюбле, на около 80 км от столицата Сантяго. Има източници, които твърдят, че семейството му се пренася в Лонкен в ранното му детство, когато е 6-годишен. Бил е четвъртото от общо шест деца в бедното семейство на Мануел Хара и Аманда Мартинес.
Бащата е бил наемен селскостопански работник, изтормозен от немотията и принуден да оре чужди земи, за да изкарва някак прехраната на челядта. Малкият Виктор често е крачел до него из браздите – и по-късно тези спомени се прераждат в песента му „Ралото”.
Светлата личност в семейството е майката Аманда – вечно претрупана от грижи и работа, но дисциплинарала децата стриктно да поддържат лична хигиена, като всяка сутрин тичат до реката да се мият и къпят, независимо колко е студено. Виктор свиква да ходи с нея из селски сватби, кръщенета и погребения, където я викат, за да пее – а тя пее изключително, майсторски акомпанирайки си с китара. Но никога няма време да научи на акорди също захласнатия по музиката Виктор. Как да накара китарата да пропее, го научава настанил се у тях под наем студент, който преподава в местното училище.
Отчаян от бедността и често посягащ към чашката, бащата напуска семейството – и майката поема цялата тежест по прехраната на децата. Преселват се в едно от бедняшките предградия на Сантяго – Ногалес. Там, с денонощен труд в закусвалня на един от пазарите, майката успява да свързва двата края и да осигурява възможността на децата да ходят на училище. Преумората обаче я покосява с удар на работното ѝ място и децата остават на произвола на съдбата.
Виктор по онова време е 16-годишен. Отчаян, той търси утеха при бога и се записва в семинарията. Изкарва там две години, през които разбира, че това не е неговото поприще. Единственото, което му доставя радост, е грегорианското пеене в хора на семинаристите. Напуска семинарията, след което изкарва и военната си служба.
После живее известно време при свои приятели и работи в мебелна фабрика. И понеже пеенето му липсва, наема се в хора на Общинския театър, където се поставя спектакъл по кантатата „Кармина Бурана”. Там, в театъра, попада на представление на пантомимна трупа, оглавявана от Енрике Нойсвандер. Запленен от това изкуство, пожелава да се запише в трупата. И наистина го взимат веднага, след като при кастинга блесват неговата пластичност и вроден артистизъм. Още по време на първото турне всички разбират, че той и пее – просто реди песен след песен от радост, че най-после е намерил своята среда.
Един от участниците в трупата, син на богато семейство, кандидатства в Театралната школа на Чилийския университет и увлича след себе си и Виктор, който по време на прослушването най-много се притеснява как ще го възприемат с евтините му и износени дрехи на бедняк. Талантът му обаче явно е по-силен от социалните предубеждения и Виктор не само е приет, но и му е отпусната малка стипендия като на социално слаб. Така той изкарва курс по актьорско майсторство, а после и по театрална режисура.
Именно по време на следването си Виктор се запознава и с любовта на живота си – английската балерина Джоан Търнър. Тя е негова преподавателка по танци в Театралната школа.
Родената в Лондон през 1927 г. Джоан попада в Чили през 1953 г., следвайки своя първи съпруг – чилийския балетист и хореограф Патрисио Бунстер. С него се запознава в международна балетна трупа, в състава на която обикаля следвоенна Европа с пацифистки спектакли.
В Чили Джоан танцува в Националния балет и преподава в Театралната школа.
Бракът ѝ с Патрисио обаче не върви и през 1959 г., още преди раждането на дъщеря им Мануела, двамата се разделят. След раждането Джоан остава на легло дълго време, защото се обажда нейна стара травма на гръбнака. Това е тежък период за нея и точно тогава в живота ѝ влиза Виктор. Отдавна тайно влюбен в нея, той се престрашава да я посети, докато тя боледува у дома си. Вниманието му я трогва, но е нужно още много време, за да може тя да преодолее собствените си мрачни настроения и притеснението, че срамежливият ѝ ухажор е с 5 години по-млад от нея.
С много търпение и такт Виктор успява да я “размрази”, да събуди отново интереса им към красотите на живота, към любимите му народни песни, към срещите с приятели.
Преломът за двамата е дългото 6-месечно турне из Европа през 1961 г. с фолклорния състав „Кункумен”, в който Виктор пее и танцува още от 1957 г.
Виктор заминава на това пътуване, което наред с Франция, Холандия, Полша, Чехословакия, СССР, Румъния включва и България. Джоан Хара ми е споделяла колко много би искала да обогати експозицията за живота на Виктор във Фондацията на негово име с материали от онова негово гостуване в България. Но и досега такива материали не са издирени. Ако някой сред четящите тези редове има информация за онези гастроли на „Кункумен” у нас през 1961 г., нека пише до Фондация „Виктор Хара” – [email protected]
Раздялата с Виктор заради турнето позволява на Джоан с пълна сила да усети колко много вече той значи за нея. Неговите писма пък от пътуването са истинска любовна поема. Той се връща и с първата си собствена песен, посветена именно на Джоан – „Гълъбице, искам да ти разкажа”. И от 1961 г. Виктор и Джоан вече са неразделни.
Женят се, ражда се дъщеря им Аманда, която расте заедно с Мануела, дъщерята на Джоан от брака ѝ с Патрисио Бунстер. И за двете момиченца Виктор е „папи”, татенцето, с което е най-весело и което знае как най-безболезнено да се измъкне някоя треска от пръстчето. Виктор успява да накара Джоан да установи нормални приятелски отношения и с Патрисио, с когото самият Виктор е стар приятел, така че Мануела да се радва на любовта и на двамата си бащи.
Домът на Виктор и Джоан става средище на левите артистични среди в Чили, там винаги е пълно с приятели, които пеят, смеят се, заедно приготвят „асадо” (печено на скара месо), мечтаят за бъдещето.
Междувременно с голям успех се развива и професионалната кариера на Виктор. Той се утвърждава като един от най-успешните млади режисьори. Печели национални и международни награди, като постановките му винаги са по пиеси с изострено социално съдържание. Сред тях са „Прилича на щастие” на съкурсника му и близък приятел Алехандро Сиевекинг, „Кавказкия тебеширен кръг” на Бертолд Брехт, „Виет-рок” на Меган Тери и т.н.
През 1968 г. е поканен от Британския съвет за тримесечен „обмен на опит” с британски театрали във Великобритания. Работи и за телевизионни предавания, а също и като художествен ръководител на музикални групи.
В песенното си творчество е поощряван от Виолета Пара, която високо цени таланта му. Той става близък приятел и с децата ѝ Исабел и Анхел, пее в тяхната „Пеня де лос Пара”, а самата Виолета счита за своя „майка в песента”.
Песните му стават с все по-изострено социално съдържание. Една от предизвикалите най-силен отзвук е „Въпроси за Пуерто Монт”. Тя е написана по повод заповядания от тогавашния вътрешен министър Педро Сухович разстрел на бездомници, завзели пустеещ терен в град Пуерто Монт на 9 март 1969 г. За тази песен-обвинение Виктор, който междувременно е станал и член на младежката организация на Комунистическата партия, често е заплашван с разправа от десницата.
Една от най-красивите му лирични песни от този период е „Помня те, Аманда”. Често го питат дали тя е посветена на майка му или на дъщеря му. Но както Джоан пише в своята книга, песента носи „усмивката на майката и погледа на детето”.
През 1969 г. Виктор Хара печели първа награда на фестивала на „Новата чилийска песен” (движение, вдъхновено от социалните послания и фолклорните мотиви на, уви, самоубилата се през 1967 г. Виолета Пара) с творбата си „Молитвата на орача”, която изпълнява заедно със състава „Килапаюн”.
Първоначално движението не е толкова социално ангажирано, но публиката буквално е взривена от текста на Виктор, който призовава човека от народа да се вдигне за своите права и показва реалния градус на социалния кипеж в страната.
Това е точно навечерието на кампанията за президентските избори през 1970 г., в които побеждава Салвадор Алиенде. Виктор, както и родените с негово участие състави „Килапаюн” и „Инти Илимани”, както и Исабел и Анхел Пара, Патрисио Манс, Роландо Аларкон и много други певци, определящи се като „народни”, са най-пламенните китари и гласове на Народното единство. Тяхното всеотдайно участие в кампанията има огромен принос за победата на Алиенде.
След тази победа Виктор продължава да пише песни, които пряко откликват на най-горещите теми в чилийското общество. Доста от тях са сатирични – като „Ни риба, ни рак”, която осмива безучастните, лишените от гражданска позиция, не желаещите да вземат страна в момент, в който се решава бъдещето на Чили. Друга цяла серия в творчеството му от този период е посветена на обикновените хора – на сираци, индианци, жители на бедняшки предградия. Виктор има и няколко песни по стихове на Пабло Неруда – включително емблематичната „Тук оставам”, с която великият поет отговаря на истерията на „мумиите”, както по онова време наричат противниците на Народното единство, да се бяга от „хаоса” в страната, съзнателно, впрочем, предизвикван от десницата.
А режисьорската дарба на Виктор в този период се разгръща в постановките на няколко впечатляващи спектакли-чествания – например, по повод юбилеи на Пабло Неруда и на ЧКП, провеждани, впрочем, на такива места като Националния стадион и стадиона „Чили”, които след преврата ще бъдат превърнати в зловещи концлагери…
Сутринта на 11 септември 1973 г. вестта за преврата заварва Виктор и Джоан у дома им. Той се готви да тръгва за откриване на изложба в Техническия университет, на която се очаква да говори Алиенде, а самият Виктор трябва да пее. Вместо това слушат драматичното последно обръщение на „другаря президент“ от бомбардирания от военните президентски дворец „Ла Монеда“…
Единната профсъюзна централа на трудещите се (КУТ) призовава по радиото всички да отидат на работните си места и Виктор тръгва тъкмо към Техническия университет, където е на щат по онова време. Там, заедно с още около 600 преподаватели и студенти, е блокиран от военните и остава цялата нощ срещу 12-ти. Обажда се у дома, за да каже на Джоан да не се тревожи и че я обича. На 12-ти военните щурмуват университета и всички намиращи се вътре са задържани и изпратени на закрития баскетболен стадион „Чили” – същия, където през 1969 г. Виктор печели наградата си за „Молитвата на орача”…
Там са събрани около 5000 арестанти от целия град. На другия стадион – Националния, който е открит, има още повече затворници. Според свидетелства на други задържани, сред които е и личният лекар на Алиенде Данило Бартулин, Виктор е разпознат от охраната още в началото и е подложен на зверски побои и мъчения.
Особено се откроява в издевателствата над него, а и над други затворници младият лейтенант Едуин Димтер Бианчи, наричан Принца заради аристократичната си погнуса и студената садистичност спрямо „простолюдието”. С патологична жестокост спрямо „червените” е запомнен и друг свирепствал над затворниците офицер – потомъкът на руски казаци Мигел Красноф Марченко. И за Бианчи, и за Красноф се допуска, че може да са преки убийци на Виктор. Но тъй като същинското убийство е извършено в една от съблекалните на стадиона, където певецът е завлечен от група офицери, и няма затворници, присъствали на него, години наред след възстановяването на демокрацията семейството на Виктор не успява да намери свидетели, които да докажат пред съда какво точно се е случило и кой носи отговорността.
Първата съдебна присъда по случая става възможна едва през 2016 г., когато като пряк убиец е уличен и осъден от години живеещият във Флорида, САЩ, бивш офицер Педро Бариентос. Американски съд го осъжда да изплати обезщетение от 28 млн. долара на семейството на Виктор Хара. И до днес те не са изплатени. Текат обжалвания, а чилийското правосъдие напразно се опитва да издейства екстрадицията на Бариентос, за да бъде съден и в Чили. Той продължава благополучно да си живее в САЩ.
През 2018 г. е произнесена и втора присъда – вече от чилийски съд. Тя е колективна и е срещу общо 8 чилийски военни, участвали в издевателствата и убийството на Виктор Хара. Сред тях е и Димтер Бианчи. Всичките получават по 18 г. затвор, като три години по-късно присъдите са увеличени до 25 г.
А Красноф Марченко също е осъден, но в други процеси, за зверствата му срещу други жертви – не само на стадиона, но и по-късно, в зловещия център за мъчения Вия Грималди. Делата срещу него са общо над 80, а от получените присъди му се събират около 900 г. затвор….
Съдебните решения по повод убийството на Виктор Хара се базират на свидетелствата на осмелилия се да проговори през 2009 г. някогашен войник наборник Хосе Паредес. Едва 18-годишен по времена преврата, пратеният като охрана на стадиона „Чили” Паредес се оказва неволен свидетел на разправата с Виктор – и успява да надделее страха, проговаряйки 36 години по-късно в името на справедливостта.
Той разказва кой от офицерската група какво е вършел при изтезанията на Виктор. Как са го пребивали и са трошили ръцете му с приклади. Как са си играли на „руска рулетка” с пистолет, опрян в главата му. Как тъкмо Бариентос е бил онзи, който натиска спусъка за смъртоносния изстрел. Как после смазаното от удари тяло на певеца е било напълнено от останалите с още олово от общо 44 изстреляни в него с неописуема злоба куршуми…
За проверка на показанията на Паредес през 2009 г. е разпоредена есхумация на тялото на Виктор и съдебномедицинска експертиза. Тя потвърждава разказаното от някогашния войник. Регистрира уврежданията по тялото и точния брой на куршумите…
Преди Виктор да бъде препогребан на Централните гробища в Сантяго, е организирано поклонение пред тленните му останки, в което участва и тогавашната президентка на страната Мишел Бачелет. Следва масово възпоменателно шествие по улиците на града след кортежа с любимия певец на Чили, под звуците на неговите песни – и това е един от най-емоционалните моменти от завръщането на Виктор като живо присъствие в живота на чилийците.
Традиционни стават не само честванията на неговите рождени дни с концерти на стадиона, носещ вече името му, но също и фестивалите „Хиляда китари за Виктор Хара”. А когато през 2019-та Чили „избухва” с протести срещу неолиберализма и „куцата” демокрация, песните му не спират да ехтят из площадите, като буквално в химн на бунта се превръща „Правото да живееш в мир”.
Но нека да се върнем отново към дните около жестоката му гибел през септември 1973 г. Сред побоищата и изтезанията Виктор успява да запише в тефтерчето на събрат по съдба своето последно стихотворение, така и не станало песен – пълно с болка за жертвите и с гняв срещу превратаджиите, но и с надежда, че в съдбата на Чили ще дойде и момент на обрат. Стихотворението остава недовършено, защото извикват Виктор в онази смъртоносна съблекалня… А другарите му изнасят после с много рискове листчето с трагичните строфи…
След убийството му неговото разтерзано тяло е изхвърлено на улицата заедно с още няколко други убити затворници. Сред тях е и Литре Кирога, националният директор на затворите в Чили, назначен от правителството на Народното единство. Тъй като са доста известни, само Хара и Кирога са разпознати от случайните хора, открили на 16 септември 1973 г. няколкото изхвърлени край стената на Централните гробища в Сантяго трупа.
Мъртвите са откарани в моргата към гробищата. Но за да бъдат погребани с имената си, а не в общ гроб, каквато е масовата практика в онези кървави дни, те трябва да бъдат до три дни идентифицирани от свои официално удостоверени роднини. Никой в гробищната администрация не се занимава по онова време с издирването и уведомяването на роднини. Нито имат физическата възможност, нито смеят.
Все пак се намира едно младо момче, което работи там и което не желае да си затваря очите – Ектор Ерера. Той разпознава Виктор и решава, че няма да допусне певецът на Чили да „изчезне” в безименен гроб. На 18 септември отива на крака до дома му, среща се с Джоан, съобщава ѝ за гибелта на мъжа ѝ и ѝ обяснява, че тя трябва да отиде с брачното си свидетелство до моргата и да го разпознае, за да може да го погребе.
В интервютата си, дадени десетилетия по-късно, Ерера разказва за покрусата на Джоан при черната вест и за решението си, въпреки всичките рискове, да я придружи до моргата. Самата Джоан също многократно е изразявала благодарността си към съвсем младия по онова време Ектор, защото без него никога не би открила своя Виктор. Тя намира обезобразеното му тяло сред купища трупове, изпълнили дори коридорите и офисите на моргата – и разтърсващо е описала всичко това в книгата си…
Погребва Виктор в ниша на гробищна стена – тогава няма възможност за отделно гробищно място. И скоро след това – на 5 октомври, напуска Чили, отпътувайки за родния си Лондон заедно с двете си дъщери и с три куфара, пълни най-вече с плочи, писма, документи, ръкописи, снимки, съхраняващи паметта за Виктор. По-късно ще напише в книгата си, че на гробната ниша на Виктор не е имало предвидено място за цветя, но въпреки това през всичките години на диктатурата всекидневно там са се появявали живи китки, прикрепвани по всякакви невероятни начини – чилийците нито за миг не са забравяли своя любим свободен глас…
Когато Виктор е препогребан след есхумацията през 2009-та, вече е положен в отделно гробно място, което също никога не остава без цветя и многобройни други знаци на обич – плакати, картини, снимки, украшения… Но и онези, които с омразата си вдъхновяват военния преврат и убийството на Виктор и толкова много други като него, също не са изчезнали. Гробът на Виктор нееднократно е поругаван от тях. Което също е многозначителен знак за силата на безсмъртните му песни и послания…
На мястото край стената на гробищата, където са открити телата на Виктор, на Литре Кирога и на другите убити мъченици, днес има мемориал, който също постоянно е обкичван с цветя и всяка година на 16 септември там се събира човешко множество за поклонение…
Джоан се връща в Чили през 1984 г., когато в страната вече са започнали редовните „дни на протеста” срещу диктатурата – и в тях живата памет за Виктор също е оръжие.
Заедно с бившия си съпруг, големия хореограф Патрисио Бунстер (той умира през 2006 г.), и с дъщеря им Мануела, създават школата по танци „Спирала”, в която възможност за изява и развитие получават талантливи деца и младежи от бедните квартали. След падането на диктатурата Джоан основава заедно с приятели на Виктор и Фондация „Виктор Хара”. Когато през 2005-та интервюирах Джоан в сградата на Фондацията, тя беше разположена стена до стена с школата „Спирала”, на площад „Бразилия”. От 2018 г. Фондацията се намира в друга сграда в столичния квартал Провиденсия. Не знам как е оформена сега музейната част на Фондацията, но през 2005-та в нея имаше много факсимилета от различни чуждестранни вестници, писали за Виктор през десетилетията – и в ранните му творчески години, и след гибелта му. А до вратата на изхода имаше негова голяма снимка, която за „довиждане”изпращаше всеки посетител. Върху нея пишеше: „Помня те, Виктор”…
Тогава на изпращане Джоан ми подари плакат от кампанията, която разгръщаше в онзи момент Фондацията – „Чили си възвръща паметта за Виктор Хара”. В доста по-внушителни размери постерът беше и върху фасадата отвън.
За да може Чили да си възвърне тази памет, огромна е заслугата на Джоан. Затова чилийците я обичат и уважават наравно с Виктор. Наясно са и че творчеството му не би било така жизнеутвърждаващо и завладяващо, ако не беше заредено със светлината на тяхната любов.
Чилийски творци посвещават на Джоан свои песни и стихове. Прочути чуждестранни изпълнители, гастролиращи в Чили, търсят срещи с нея – като ветерана от „Пинк Флойд” Роджър Уотърс, примерно, който през 2018-та я посети в дома ѝ, докато беше в Снтяго за свой концерт. А чилийската държава я е удостоила с редица престижни награди за принос в културата и в защитата на човешките права. Миналата година ѝ присъди и най-голямата национална награда за сценични и аудиовизуални изкуства.
Сред останалите автентични записи с изпълнения и интервюта на Виктор се откроява едно продължаващо над час предаване на перуанска телевизия, заснето по време на гостуването му в Перу през юли 1973 г., два месеца преди гибелта му. В предаването Виктор изпълнява много песни, но отговаря и на въпроси на водещия. Интересен е моментът, в който двамата обсъждат как в песните на Виктор присъства не само социалната тематика, но и любовта. Виктор казва: „Смятам, че ние съществуваме, защото съществува любовта. И искаме да сме по-добри, защото съществува любовта. И светът се върти, твори, умножава се, защото същеествува любовта. Наричат ни певци на протеста… Не съм съгласен с този термин, не мисля, че е валиден, поне за мен. Смятам, че любовта е нещо фундаментално. Любовта и любовните отношения между мъжа и жената, между жената и мъжа, или любовта на човека към себеподобните, към децата му, към дома му, към родината, към инструментите, с които работи – това е нещо жизненоважно, това е есенцията на смисъла от съществуването на човека. Любовта просто не може да отсъства от тематиката на един народен певец.”
Очевидно тази толкова липсваща любов в ожесточен свят като днешния има силата да прави тъй въздействащи песните на Виктор Хара и днес. Поне там, в Чили, е така.
About The Author
